Руски романтизъм от 20-те и от 30-те години на 19-ти век

Литературният процес в Русия през втората половина на 20-те и 30-те години на 19 век се развива в тягостната атмосфера на суровия политически тежим на новия император Николай Първи и на силната обществена депресия след трагичния разгром на Декабристкото въстание от 1825 г. 30-те години са времето на руския философски романтизъм, който има и своите кризисни моменти. Централна фигура в руската литература през този период продължава да бъде Пушкин, чието творчество претърпява значителни промени както в тематичен, така и в жанров и стилистичен аспект. Същевременно в литературата навлизат двама нови гениални поети и писатели – Лермонтов и Гогол.

 

Поезия

Руската поезия от втората половина на 20-те и 30-те години представлява спекътрен и пъстър конгломерат от мащабни по величина и талантливост и разнородни по естетическата си ориентация пристрастия и изяви творчески индивидуалности. Еволюцията на поетичното мислене стимулира развитието на философско-историческата и религиозна тематика, алегоричния претекст и елегичния философски размисъл, символиката на поетическата образност, трагичната рефлексия на лирическия субект. От една страна, се наблюдава засилване на лирическото начало – доминацията на чувствата над разума, а, от друга – стремежът към самопознание на човешкия дух, към проникване в дълбините на човешкото съзнание и във всеобщите „закони“ на битието и мирозданието. Рязко спада интересът към френската поезия и вниманието се насочва към „модерната“ немска поезия. Като цяло, в основата си руската поезия остава преобладаващо романтична, но в края на този период все по-осезаемо се засилва и позивистичното начало, стремежът към обективизация на художествената система в най-различните ѝ форми.

Легендарният „поет-чудак“ и лицейски приятел на Пушкин – Вилхем Кюхелбекер, не изменя на идеалите си и лириката му съхранява гражданския си патос и архаичния си образен и стилистичен колорит.

Борчески мотиви и интонации определят семантичния и стилистичния облик на затворническата и каторжна лирика на Александър Одоевски.

Автор на свободолюбиви и трианоборчески стихове още в началото на 20-те години, които са своеобразен поетически диалог с Пушкин, по-късно Владимир Раевски създава една от най-силните си философски поетични творби.

Особено значително и стойностно явление в развитието на руската поезия от 20-те и 30-те години е Пушкиновият литературен кръг, който включва Баратински, Вяземски, Давидос, Делвиг и Язиков – едни от най-добрите поети на епохата.

Антон Делвиг – голяма е заслугата за въвеждането и разработването на формата на сонета в руската поезия от началото на столетието.

Евгений Баратински – централно място в стиховете му заемат „вечните“ мотиви и образи – самотата, отчуждението, взаимната непроницаемост на човешките души.

Пьотр Вяземски – силно обществено въздействие имат по-късните му граждански и сатирични творби, които смесват свободно различни стилистични пластове, премахвайки жанровите граници.

Централната тема в романтичната поезия на гвардийския офицер и прославен герой от Отечествената война от 1812 г. Денис Давидов е хусарството, възхвалата на войнския подвиг и саможертвата в името на родината, макар че ранните му стихове са в анакреотичен и корамзинитски дух.

Николай Язиков, чиито ранни политически и любовни елегии, послания и песни са пронизани от свободолюбиво мислене. Сериозен е приносът му в разрушаването на традиционната елегична система в руската поезия.

 

Философската линия в руската романтична поезия от тази епоха получава най-силно развитие в литературното творчество на поетите „любомъдри“.

Жанровата система на руската поезия от 20-те и 30-те години се отличава с определена йерархичност и динамично развитие, с обща тенденция към постепенно разпадане на класическите жанрови форми на лириката.

 

Романтични повести

Кризата на сантименталисткия дискурс в началото на 19 век и жанровата еволюция в руската литература от втората половина на 20те и особено през 30-те години все повече извеждат в центъра на литературния процес романтичната проза, стеснявайки по този начин мястото на лирическите жанрове. Панорамата на романтичната проза през този нов период в националното литературно развитие е доста разнородна и отразява специфичността на различни по характер и тенденции жанрово-структурни и стилистични търсения в белетристиката. Динамиката на този процес откроява не само доминиращата позиция на повестта, но и многообразието на жанровата ѝ типология, усложняването на нейната тематична територия. Популярната в началото на 20-те години историческа повест вече постепенно се трансформира в по-широко и по-обемно епично повествование, което естествено довежда до най-ранните опити за създаване на руския исторически роман в края на десетилетието.

Философската и фантастичната повест е едно от най-сложните и трудни за възприемане типологични жанрови разновидност, получила необичайна популярност именно през този период.

 

Исторически романи

Новият етап на общественото развитие все повече налага историзма като универсален критерий за оценка на идеологическите и естетическите ценности, като своеобразна философия за осмисляне и възприемане на социалните и културни процеси и явления. Философско-историческите проблеми стават основно съдържание в духовните търсения на руската интелигенция от 30-те години – едно от най-мрачните десетилетия в руската история на 19 век. Силно въздействие върху руската културна общественост през този период оказва западноевропейската историческа проза и преди всичко историческия роман, чийто родоначалник е Уолтър Скот. Първият исторически роман е написан от Михаил Загоскин – „Юрий Милославски“. Втората модификация на историческия роман от 30-те години е свързана с романтичната типология на жанра. Структурните ѝ качества са защитени най-сполучливо от Полевой, Лажечников и Велтман.