Михаил Лермонтов

Михаил Лермонтов (1814 – 1841) 

Един от върховете на гражданския и философския романтизъм. Творчеството му е пропито от трагичните конфликти на неговата епоха и върху него тегнат силната обществена депресия и драматизъм на руския социален и интелектуален живот след разгрома на Декабристкото въстание. Най-ранните му стихове са написани четири години след смъртта на Байрон, годината, в която се ражда Толстой.

Пушкин е негов кумир. Лермонтов е първият, който властно и системно започва да руши хармонията и симетрията на Пушкиновата поетика и стилистика. Лермонтов задълбочава философското и психологическото начало в руската литература, като превръща аналитизма и философския размисъл в ядро и доминанта на своята художествена система. Изградено творчество върху философски антитези (добро – зло; вяра – безверие).

Роден е в Москва. Син на беден армейски офицер и богата аристократка, единствен наследник на знатен дворянски род. Израства без майка, в центъра на остра вражда между властната му баба и баща му. Най-ранни творби: „Кавказки пленник“, „Черкези“, „Демон“.

Напуска след две години Московския университет и се записва в Школата за подофицери и юнкери. Там пише тайно, главно нощем. След още две години е назначен в Царское село, където пише „Маскарад“. Славата му идва чак след написването на „Смъртта на поета“, посветено на смъртта на Пушкин. Пратен е на служба в Кавказ от Николай I заради стиховете му. Там се запознава с Белински и заточените декабристи.

Петербургския му период е най-полодоносен. Попада в Пушкиновия литературен кръг. През април 1840 г. излиза първото самостоятелно издание на „Герой на нашето време“. След завръщането си в Кавказ поетът е убит на дуел в околностите на гр. Пятигорск. Обем на творчеството му: 400 стихотворения, 30 поеми, 5 драми, 3 романа и др.

 

Лирика 

Създадена под силното въздействие на Пушкин и Байрон, ранната му лирика е романтична по дух и поетика, дълбоко изповедна, с огромна интелектуална и емоционална концентрация на мисълта и чувството, фокусирана върху устойчив, мобилен и единен комплекс от поетически лайтмотиви, образи, ситуации, символи с универсално и метафорично значение.

Късната лирика на Лермонтов включва значително по-малко творби, като запазва своята изповедност и интелектуална мощ, централните си философски лайтмотиви и гражданския си патос.

 

„Герой на нашето време“ 

Същинската творческа история на романа до днес остава почти неизвестна и недокументирана. Три от отделните повести излизат самостоятелно в сп. „Отечествени записки“: „Бела“, „Фаталист“ и „Томан“. Началният вариант на Лермонтовия роман изглежда е включвал само трите относително самостоятелни и последователно написани повести: „Бела“, „Максим Максимич“, „Княжна Мери“. Първоначалната редакция на романа е имала името „Един от героите на нашия век“. В първото си издание през април 1840 г. има заглавието „Герой на нашето време“.

Жанровата природа на „Герой на нашето време“ е извънредно сложна и отдавна предизвиква спорове в литературната наука и в критиката. В предговора Лермонтов нарича съчинението си „книга“, а в „Бела“ го сближава с пътни записки. Всяка от отделните повести в романа има своя жанрова специфичност, но допуска свободната и безконфликтна контаминация с елементи от други жанрови форми.

„Герой на нашето време“ е първият философски и психологически роман в руската литература. Тук се поставят и решава извънредно трудни философски проблеми на човешката природа и на битието. В жанров аспект „Герой на нашето време“ е философско-психологически, екзистенциален роман, художествен синтез на философското и аналитичното начало, хибридно съчетание на разнородни жанрови елементи с циклична структура и семантично единство. Книгата на Лермонтов има фрагментарна конструкция, изградена според собственото му определение като „верига от повести“.

Симптоматични са диспозицията и съотношението между отделните части в романа. Построена върху едно или няколко необикновени събития и приключения, всяка „глава“ притежава относителна автономност и вътрешна сюжетна завършеност, както и своя интертекстуална жанрова специфичност. Всяка повече има свое тематично поле, свой сюжет и свои герои, които не само са „самостоятелни“, но и взаимно съотнесени и съподчинени в духа на традицията на новелистичния роман. Отделните глави, епизоди, а дори и предисловията, имат аналогичен вътрешен композиционен строеж, но в рамките на общата вертикална схема всички тези сегменти на текста загубват своята „независимост“ и са подчинени на изясняването на общия сюжетен и идеен замисъл на произведението и на общата му тематична структура, нарушавайки сюжетната си „затвореност“.

Сюжетното пространство на Лермонтовия роман има хроникална схема и включва само един период от живота на главния герой – неговото пребиваване в Кавказ. В духа на романтичната традиция липсва подробен разказ както за миналото, така и за по-късните житейски прояви на „странния човек“ – не се съобщава например нищо за петте години, прекарани от него в Петербург след завръщането му в Кавказ. Останалите герои имат повече спомагателна и отразяваща функция. Самата образна система на романа е изградена с помощта на множество динамични бинарни опозиции (Печорин – Бела…).

Самият сюжет е центробежна конфигурация и представлява верига от авантюристични ситуации и психологически експерименти на Печорин със себе си и с другия, за да се отговори на глобални въпроси на битието. Строежът на „Герой на нашето време“ е фрагментарен и е концентриран върху ретроспекцията. Съдбата на Печорин е неизвестна още в средата на произведението: авторът сякаш показва героя си най-напред в крайна фаза на трагичното му развитие, а едва след това ни запознава с по-ранните му житейски приключения и душевни терзания.

 

Григорий Печорин – герой или антигерой? 

Онегин е отражение на епохата на 20-те години на 19 век, епохата на декабристите, докато Печорин е герой на третото десетилетие на този „жесток век“. И двамата са мислещи интелектуалци на своето време. Но Печорин е живял в тежка епоха на обществен гнет и бездействие, а Онегин – в период на обществено оживление и възможност да стане декабрист. Печорин не е имал тази възможност и затова Белински казва: „Онегин скучае, а Печорин страда.“

По произход Печорин е аристократ, получил е светско възпирание. Освободил се от опеката на семейството си и тръгнал по големия свят и започнал да се наслаждава на всякакви удоволствия. Лекомисленият живот на аристократ скоро му станал противен. Както при Онегин, отегчил се и от четенето на книги. След нашумялата история в Петербург, Печорин бил изпратен в Кавказ. Печорин е физически силен и издръжлив човек. В портрета на героя са отразени и вътрешни качества: противоречивост и скритост. Не е ли удивително, че на русите му коси са противопоставени кафяви вежди? Очите му не се смеели, когато той се смеел.

Печорин е надарен с ум, критично оценяващ окръжаващия го свят. Той размишлява над проблемите за доброто и злото, любовта и дружбата, над смисъла на човешкия живот. Според мнението на съвременниците му, той е самокритичен. Той прекрасно се разбира с хората и дава унищожителни характеристики за столичните аристократи. Паметта на Печорин е наситена със сведения за литературата и историята. В неговия дневник откриваме цитати то Грибоедов и Пушкин, названия на произведения, имена на писатели и литературни герои.

Печорин е безумно смел, сякаш си играе с живота. Стоейки на края на пропастта с незареден пистолет, той изпъчва гърди пред изстрела на Грушнекци. Човек със силна воля и големи възможности, Печорин страстно се стреми към активен живот. Даже опасните приключения не могат да го удовлетворят. Любовта му носи само разочарование и огорчение. Околните му причиняват мъка и това задълбочава страданието му.

Наравно с богатите душевни сили и надареността на героя си, Лермонтов разкрива такива качества на героя, които рязко снижават образа му. Печорин – студен егоист, безучастен към страданията на другите и това го характеризира като индивидуалист. Но най-голямата вина на Печорин е липсата на цел в живота, безплодното му съществуване. Дали можем да наречем Печорин герой? Отговорът на този въпрос се намира в предисловието, където Лермонтов категорично заявява, че Портретът на Печорин е съставен от пороците на всички руски поколения в пълното си развитие. Печоринството е била типична болест за онези времена.

 

Маскарад 

Истински шедьовър на руската класическа драматургия е романтичната трагедия в стихове „Маскарад“ (1835). Това е най-зрялата и стойностна драма на Лермонтов. Публикувана е посмъртно през 1842 г. Това е единствената драма, която Лермонтов готви за театъра и е се опитва безуспешно приживе да я постави на сцена. „Маскарад“ е лирическа трагедия и силни мисли и бурни страсти, сложна и многопластова творба с много напрегнат и динамичен конфликт, с дълбок лиризъм и психологизъм. Това е социално-философска и психологическа драма за духовните терзания и трагичната съдба на мислещия дворяснки интелигент от епохата на „безвремието“, който се стреми към доброто, но става жертва на злото. В този смисъл това е една от първите екзистенциални драми.

Каноническият текст на „Маскарад“ включва четири сценични действия, сравнително малко основни персонажи и представя картината на бита и нравите на висшето петербургско общество от 30-те години на 19 век.

Сюжетът има известно външно сходство с Шекспировия „Отело“, но е конструиран върху по-широкия остър и драматичен сблъсък на умния, горд, скептичен и критично настроен млад аристократ с една бездушна, користна и духовно опустошена социална среда. Сюжетът е свързан с романтичния мит за Демона. Центално място заема Евгених Александрович Арбенин, който е носител на ключовите философски идеи на драмата. Той съзнава трагизма на безцелното си битие и ненавижда светската сган. Арабенин се опитва да намери нравствена опора и спасение единствено в семейното щастие, но любовта му към жена му Нина се превръща в съдбоносна ревност и завършва със страшно крушение на личността му. Той извършва убийство поради нравствена принуда, а не защото е злодей. Трагедията на Арабенин е трагедията на унизената и унищожена човечност. Ако Арабенин беше „безнравствен“ герой, той сигурно не би стигнал до безумието, защото нормалната човешка психика не може да понесе тежестта на престъплението. Той е жертва, но и рожба на жестокия и бездушен свят на аристократичния „маскарад“, странно и парадоксално съчетание на доброто и злото, на свелото и тъмното начало в човешката природа.

Героят на Лермонтов може да бъде сравняван с Расколников на Достоевски, който пристъпва законите на човечността и пролива „кръв по съвест“ в търсене на пътя към личното си самоутвърждаване.

Финалът на „Маскарад“ е трагичен. Оценъчната позиция на „автора“ към централния персонаж е амбвивалентна и имлицирана върху принципа на „двойното състрадание“, предизвикано и от жертвата, и от виновника за гибелта ѝ. Както знаем, този принцип е характерен за Шилеровите трагедии.

Княз Звездич е „безхарактерен, безнравствен, безбожен, самолюбив и зъл“ столичен офицер, глупав, лекомислен и егоистичен салонен герой на съмнителни любовни авантюри. Казарин е вятърничав картоиграч, бохем, епикуреец и злъчен мошеник със своя бездушна и цинична философия. Шприх е клюкар, интригант и хамелеон, човек със студена, користна и продажна душа. Зловеща роля в съдбата на Арабенин играе загадъчната, лицемерна и символична фигура на Неизвестния, който само привидно е носител на идеята за „възмездието“. Сложен е образът на баронеса
Щрал, умна, страдаща и мислеща жена, която презира светското общество, но се страхува от него, загрижена най-вече за собствената си репутация. Най-обаятелният лиричен и трагичен женски персонаж в Лермонтовата драма е Нина, съпругата на Арабенин, която е носител на необикновена душевна чистота, доброта, естественост и благородство, но не разбира терзанията, рефлексията и ревността на Арабенин и става невинна жертва не само на неговата отмъстителност и на сложната интрига около себе си, но и на собствения си наивитет и на сантиментално-романтичното си отношение към живота.

Художествената система на „Маскарад“ се изгражда върху една романтична концепция за човека и света. В „Маскарад“ наблюдаваме два типа художествено време и пространство: а) хоризонтално – темпорална последователност на събитията и тяхната битова релефност, и б) вертикално – въплътено в образа на космическото обкръжение и фатално времето измерение на Съдбата, дирижираща живота на персонажните маски.

Композицията е стройна, динамична и построена върху остри антитези и преходи, фокусирана върху личността и съдбата на централния персонаж. Кулминацията на сценичното действие е диалогът между Арабенин и Неизвестния, когато първият разбира за невинността на Нина, а развръзката е неговото полудяване и в тържеството на Неизвестния.

Стихът на Лермонтовата драма е лаконичен, афористичен, експресивен, в основата си – разговорен, но във всички големи монолози на централния герой – реторичен и патетичен. Свободен ямбически стих.