Фьодор Достоевски - Записки от Мъртвия дом

Разказвачът среща главния герой, Александър Петрович Горянчиков, три месеца преди смъртта му. Александър Петрович е изолиран, живее у една стара хазяйка, без дори дума да размени с нея, и единственият му близък човек е едно малко момиченце. Скоро той обаче умира и оставя след себе си много малко вещи, сред които е една стара тетрадка със ситно изписани записки.

Разказвачът решава да публикува тетрадката и записките в нея, които са доста разхвърляни и непоследователни, но разказват за пребиваването на Александър Петрович в каторгата. Той е бил дворянин, но в пристъп на ревност е убил жена си и е бил осъден на 10 години затвор. Александър Петрович нито веднъж не споменава миналото си, той е съсредоточен върху първите години от живота си в затвора и на момента на освобождаването си.

Александър Петрович започва с първия ден, в който всичко му се струва много плашещо. Затворниците спят заедно, носят парцали, ядат супа с хлебарки, постоянно псуват и крадат непрестанно един от друг. Дори най-близките „другари“ на Александър Петрович редовно го пребъркват и то без лоши чувства. Александър Петрович обаче никога не се сближава с тях истински, тъй като, колкото и да опитва да бъде като тях, те са селяни, а той – дворянин. Има само един-единствен път, в който те се отнасят с уважение към него, и то е по Коледа и Нова година, когато затворниците организират серия от театрални представления и Александър Петрович е сложен на първия ред, за да даде „професионалното“ си мнение.

През останалото време затворниците гледат на него с презрение и го отбягват. Александър Петрович забелязва, че те предпочитат той да се държи според статута си на дворянин, т.е. да отбягва тежката работа заради изнежените си ръце, отколкото да опитва да им насмогне. Александър Петрович действително не е свикнал на работа и получава подигравки за това, но в крайна сметка, малко по малко, започва да свиква с живота си.

Той има много наблюдения за затворниците. Там, независимо какъв е характерът на престъплението – убийство или кражба; независимо дали престъпникът е защитавал семейството си или е просто аморален главорез, всички са заедно, всички са на една нога и, колкото и кървави да са престъпленията, тук, в каторгата, те никого не могат да удивят. Само понякога, когато става дума за убийства на малки деца, затворниците започват да изпитват отвращение едни към други.

Затворниците се къпят в обща баня, сврени буквално един до друг. Както с повечето неща, тук трябва да си платиш, за да получиш място, на което да се изкъпеш. В първите дни един затворник помага на Александър Петрович да си вземе баня и от това на него му става неприятно.

По принцип, не разрешават на затворниците да внасят пари, но те въпреки това го правят. И ако успеят да ги опазят (или да ги дадат на един стар дядо да ги пази), те могат да си осигурят много по-добър живот. Например, да получат прилични дрехи, отделно да им се готви, дори да вземат нелегално водка. Специално водката се внася много трудно, наказанията са строги, но ако „кръчмарят“ случи, то той я крие в мехове, разрежда я безбожно с вода и я продава на много висока цена.

Рядко затворниците получават подаяния от хората, които живеят в града. Най-често това се случва по празници и това е любимото и време от годината, защото не ходят на тежка работа, а седят по цял ден да пият и да ядат. Друг начин да избягат от тежката работа е като се престорят на болни и отидат в болницата.

Веднъж на Александър Петрович му се налага да отиде в болницата. Там въздухът е по-отвратителен и спарен от този в затвора, а и болните, особено лудите, са неприятна компания. Понякога Александър Петрович не може да заспи по цяла нощ от миризмата. Той вижда там как хората умират или как лекуват раните от наказанието си с пръчки.

Наказанията с пръчки варират от 500 до 4000, като често пъти хората издъхват. Ако припаднат, карат ги в болницата, където изчакват няколко дни, а после ги връщат да им довършат наказанието. Александър Петрович никога не е претърпявал такова наказание, главно защото е дворянин и дори в затвора на тях се гледа с друго око. Опитните определят наказанието като „парене“, а самите „палачи“, особено някои от тях, изпитват удоволствие да удрят с пръчки и още по-голямо удоволствие, когато затворниците им се молят за пощада.

След третата година записките на Александър Петрович стават все по-неясни и кратки. Той почти нищо не си спомня от това време, главно защото годините се нижат по един и същи начин, а и той няма достъп до книги, което води до затъпяването му. Той отбелязва още няколко случая за орел с ранено крило; за това как товарното им конче умряло и как избирали друго; за хитростта на затворниците по време на работа; за опита на двама да избягат и за тяхното залавяне, както и за опита на някои от затворниците да въстанат и за бързото потушаване на недоволството.

В края Александър Петрович разказва как, когато идва време за освобождаването му, той не чувства щастие. Не чувства нищо, но получава поздравления отвсякъде. Накрая му махат оковите от краката и той става свободен човек. След това прекарва известно време в града, вижда се със старите си познати в затвора и заживява като аутсайдер.

Кирил Христов - Тъмни зори

Романът започва със смъртта на стария Никола. Той има жена, Младена, и дъщеря, Славка, както и квартирант – 18-годишно момче, Асен.

Когато научава за смъртта на добрия Никола, Асен започва да плаче. Той е умилен от вида на Младена, която силно страда за мъжа си, както и за Славка, която още не знае какво се случва. В същото време Асен открива колко повърхностни, безчувствени и вулгарни са хората по време на погребение. Как плачат за покойника само когато наблизо има хора; как говорят за делнични неща и не зачитат паметта на мъртвия. В очите му Младена е най-нежната, едва ли не Дева Мария, и той вижда само нея като достоен човек.

Тъй като Никола е боледувал дълго преди смъртта си, лекарят казва да го погребат същия ден. Асен отива на училище, но учителят му Божилов вижда, че не е наред и го пуска. Асен се връща за погребението. Там, виждайки как спускат ковчега и го затрупват, Младена решава да се хвърли, че да погребат и нея, но братята ѝ я спират. Викат файтон и я качват със Славка, а Асен идва при нея да я пази, че да не се нарани. Дори я заплашва, че и той ще се хвърли от файтона.

В дома на покойника пази една баба, която Младена отпраща, защото не може да я търпи. Славка заспива уморена в стаята на Асен. Започва буря. Младена решава да си легне, но разбира, че се намира в стаята на мъртвия си мъж и отива при Асен. Когато се събужда на следния ден, тя осъзнава, че двамата са спали заедно. Това я плаши и тя става на пръсти. Тъкмо тогава идва бабичката от предния ден и двете започват да шетат.

Асен се събужда и тихо излиза навън. Неделя е и той се разхожда из покрайнините на София. Ляга на една поляна и заспива, мислейки си за случилото се снощи, а когато се събужда, вече е нощ. Асен с ужас разбира, че не може да мръдне. Той е настинал от влагата в тревата и едва успява да се прибере. У дома Младена силно се притеснява за него. Тя се упреква за станалото, мъжът ѝ още не е изстинал в гроба, а тя развращава дете, затова и е доволна, че Асен се бави някъде, но когато пада нощта, тя забравя всичко.

Когато Асен се връща, той изглежда не на себе си. Слагат го да легне, друга баба му прави разтривка, но се оказва, че не може да се изпоти. Тогава му правят нагревки с гореща вода, от което на Асен замалко не му прогаря кожата. Лекът обаче работи, той започва да се поти и да се лекува. Младена през цялото време стои край леглото му.

След този случай те още няколко пъти преспиват заедно, от което Асен започва да питае отвращение към Младена. Първоначално тя е била като ангел за нея, а сега той започва да мисли, че всички жени са развратници и че дори мъжете учат за това от ранна възраст. Той си спомня за всички свои връстници, които мърсуват, за миналото, когато момичетата са опитвали и него да развратят и от това му става много тежко. Младена забелязва веднага промяната му и това я съкрушава.

Веднъж Асен дори вижда малката Славка на двора с приятелката ѝ, която я учи какво правели какичките, като се събирали в стаите си. Славка се съпротивлява първоначално, но после ѝ става хубаво и се оставя. Асен не може да гледа как и децата се развращават, но едновременно му става приятно. В душата му нахлува буря и той става все по-затворен.

В училище Божилов, учителят по философия, дава за задача да напишат съчинение за проблем, който ги вълнува и Асен вижда възможност да излее душата си. Започва с разсъждение за самоубийството и пише дълго, а когато часът свършва, той има усещането, че само е наченал проблема.

Веднага след края на учебния ден, Асен решава да замине обратно при семейството си. Те са му пратили писмо, че ще ходят на минерални бани и Асен иска да избяга от Младена и от себе си, ала когато се прибира, на него му се налага да се преструва на щастлив през цялото време, за да избегне въпросите на близките си. Наблюдавайки ги, на Асен всички му се струват низки и противни. Дори на минералните бани. Случва се обратното на онова, което той е желал, и Асен не може да остане сам с мислите си. Дори сестра му му дотяга. Той не може да гледа как мъжете флиртуват с нея и това също го отвращава.

Скоро получава писмо от приятеля си Митко, че класът е на екскурзия и че Божилов иска да се види на всяка цена с него, защото е очарован от съчинението му. С разтуптяно сърце, Асен отива на уреченото място, където Божилов говори надълго и нашироко за проблема на Асен и за това как жените не са способни на дълбоки чувства и душевност, като мъжете; че са повърхностни и примитивни. Асен е абсолютно съгласен и намира покой.

Тъкмо тогава се получава писмо от Младена. Родителите му отварят писмото и с гняв прочитат как тя му се обяснява в любов, като в същото време му съобщава за смъртта на дъщеря си, която е започнала да боледува след заминаването му. Асен по същото време се готви да тръгне за София, окрилен от разговора си с Божилов. Във влака се среща с баща си. Така разбира, че той е получил писмо от Младена и че е било прочетено. Гняв се надига в Асен, но той слуша баща си и остава в хотела.

Баща му отива при Младена и я заставя да не се среща повече със сина му. Когато се прибира в хотела, той започва да пие с един свой познат и Асен случва момент да иде при Младена. Тя първоначално не иска да го види, но той съумява да влезе в къщата. Обяснява ѝ се в любов, а тя продължава да го отхвърля, защото не вижда общото им бъдеще. Накрая изпива отрова и умира в ръцете му. Асен е покрусен. Той се сеща за револвера на Никола. В този момент баща му идва и започва да блъска вратата. Асен слага дулото до сърцето си и стреля.

Геори Караславов - Освобождение

След обесването на Левски и Старозагорското въстание, двама братя, Димитър (27) и Гочо (25) Гатеви, се прибират в родното си село. Двамата разсъждават как е могъл да бъде спасен Апостола и защо никой нищо не е сторил. Мислят и върху това как турците се въоръжават и как могат да ги спрат.

В дома на братята са майката и бащата, както и най-малкият им брат – Грозю с жена му и четирите му деца. Всички знаят, че освен като обущари, Димитър и Гочо са се занимавали с комитетски работи. Майката и бащата са притеснени, всички чувстват настъпването на руснаците и са едновременно радостни, но и изплашени от отмъщението на турците.

Димитър и Гочо научават, че край селото им ще мине влак с оръжия и припаси, затова решават да отидат на линията и да я повредят. Те така и правят. На следния ден Димитър излиза уж случайно да се разходи и така разбира какво се е случило. Влакът не се е разбил, както си е мислел, а само е излязъл от релсите и вагоните са се повредили. На турците им отнема една седмица да оправят щетите.

След това в селото идва немец на име Хорн. Той вика при себе си кмета и го пита за новодошлите и дали някой се е завърнал скоро у дома си. Разговорът стига до братята Гатеви. Като разбират, че ги викат, те бягат. Когато турците идват в дома им, започват да разпитват родителите им, бият бащата с камшик, а след това го обесват.

Братята научават по-късно за смъртта на баща си. Към тях се е присъединил и най-малкият Грозю, който много тежко приема новината за баща си. Скоро и други преследвани мъже идват при тях и сформират малък отряд. В началото те само се крият, защото времето застудява. Непрестанно чакат настъпването на руснаците, за да се присъединят към тях и да им помогнат по някакъв начин.

Веднъж отрядът чува за керван с оръжия и провизии. Спират го посред нощ и чупят по едно задно и едно предно колело, за да не могат да продължат. След това обаче трябва да се върнат в селото. Там идват скоро турски войски, но не за да ги търсят, а за да се отбраняват срещу настъпващите руснаци. Шестима българи тръгват в тила на турците, за да се присъединят към руснаците и да издадат позициите на турците. Сред тях е и Гочо. Той изчезва заедно с Шарапа и никой не знае какво се е случило с тях.

На шести януари е решаващото настъпление. Турците бягат, а руснаците са приети с питка и сол. Начело е генерал Гурко. Той разпитва местните, почива си замалко, но после до него стига новината за двама обесени. Димитър веднага познава брат си и Шарапа. Генерал Гурко нарежда да ги погребат с военни почести и откарват телата в църквата. Когато майката вижда Гочо, припада (или издъхва) в ръцете на Димитър. Радостният ден е помрачен.