Софроний Врачански - Житие и страдание на грешния Софроний

Софроний е роден в село Котел с името Стойко (всеки път, щом сменя сана си, името му се променя, като се запазва първата буква). След това се е казвал Серафим, а след това – Софроний.

Софроний е имал мащеха, която никак не го е обичала, но на 11 е останал кръгъл сирак. Бил прибран от чичо си и учен за търговец на добитък. Докато той пътува по работа, роднините му го правят длъжник и му взимат почти всичко. Женят го по принуда още на 18, а той, за да избяга от жена си, отива в отдалечените села като свещеник.

След 1768-ма година Софроний е бил пленен от турците за откуп, който неговите хора не искат да платят. Той успява да се спаси, но получава недъг и косата му окапва от стреса. След това той страда от депресия, която нарича лудост. След това жена му умира (тогава той е на 55).

Обвиняват Софроний за измамата на един турчин, който е крал от държавата добитък и го е продал и е взел парите. Сделката се е извършила в дома на Софроний и сега искат от него той да плати за всичко. Опитват се и да го обесят, а после владиката му забранява да служи за известно време.

Софроний отива в Поморие, където е хвърлен в затвор заради старите му „престъпления“. От там го измъкват с много молби неговите селяни, но Софроний трябва да плати много пари.

На всичкото отгоре Софроний не може да си прости, че трябва да събира данъци от хората и това много го измъчва.

Когато става свещеник в Карнобатско, той жени двама души, без да знае, че момичето се харесало на един турчин. Той намира Софроний и решава до го беси, но после му казва да разтрогне брака им, за да може момичето да стане негово.

След една година в Карнобат, подлъгват Софроний да стане Врачански епископ. Длъжността е много добра, но положението в държавата – не. Когато Софроний най-накрая приема поста, той не може да събере данъците от своята област и постоянно бяга от някого – от разни главатари на разбойници, кърджалии и турци, като опасността е винаги една и съща – тъй като той вече е епископ, за него ще искат много пари, но тъй като той не разполага с тях, Софроний е сигурен, че ще го убият.

Така Софроний прекарва 5 години в пещери, в манастири, по пътя, в студа, болен, гладен и изтощен. И на всичкото отгоре църквата си иска данъка, който той е трябвало да събира и въобще не я интересува положението на Софроний, гладните години и недоимъка на народа му.

Изтормозен, Софроний успява да се освободи от поста си и дълговете си и заминава във Влашко, където се учат внуците му. Там той написва житието си.

 

 

Биографична справка

 

Софроний Врачански е роден в Котел, март 1739 г. Кръщават го Стойко. На 3 г. остава без майка. Расте болнав и постъпва в училище на 9 г. Научава гръцки, който му помага в търговията.

На 18 г. Софроний остава съвсем сам с дълговете на съдружниците на починалия си чичо. Обеднял, женен, Софроний преживява дълги години на немотия и унижения. Котленските първенци виждат, че само с таланта си Софроний може да изплати дълга си, затова дават подкуп на владиката Гедеон, за да може Стойко да стане свещеник.

На 1 септември 1762 г. Стойко Владиславов е ръкоположен за свещеник в Котел. Той е учител и подвързвач на книги. Неговата слава стига до Паисий Хилендарски, който посещава Котел през 1765 г. Софроний става един от първите преписвачи на Историята.

През 1775 г. Стойко посещава Света гора и остава там 6 месеца да се усъвършенства като преводач и проповедник. След завръщането си в Котел той е взет като заложник, за да принудят селото да плати извънреден налог. Софроний е спасен, но изпада в дългове заради многото лекари, при които ходи. Лишават го за шест години от правото да служи в църква.

През юли 1791 г. е обвинен в съучастие на кражба на овни от главния доставчик на месо за турската армия. След като е изтезаван, Стойко спасява живота си и плаща голяма глоба.

През 1792 г. става свещеник в Карнобат. Там е заплашван, че ще бъде набит на кол от бостанджи башията Сербезоглу, а после почти обесен от султан Ахмет Герай (султан Софроний нарича управителите на област, а истинският султан е наричал „цар“).

През 1793 г. става свещеник в село Карабунар.

През 1794 г. става монах и приема името Серафим. На 14 септември същата година бива избран за Врачански епископ и приема името Софроний.

В продължение на 10 години Софроний носи на раменете си бремето на епископ (1794-1804). Полага усилия да въведе говорим български език в църковните си проповеди, да създаде училища, да привлече подготвени учители. Но тази му дейност му донася само страдания и изпитания, поради пълното безвластие и анархия, залели цялата османска империя. През 1795 г. е имало и чумна епидемия.

През 1800 г. Софроний е извикан уж за едномесечна служба във Видин, но бива задържан за три години от Калиник. Той се отнасял зле със Софроний, без да уважава сана му или да се съобразява с разклатеното му здраве. През тези три години Видин три пъти е бил обсаждан от султански войски. Живеещ в непрекъснат страх, Софроний се отдава на книжовна работа. Тук той съставя двата прочути Видински сборника с проповеди и с преводи на популярните на Балканите народни книги: Езопови басни, повест за Синтип Философ, Философски мъдрости и др.

През юни 1803 г. Софроний е пуснат и след 20 дни заминава за Букурещ при внуците си, където е посрещнат съчувствено от угровлахийския митрополит Доситей, който го въвежда в средата на румънските боляри и на влашкия владетел Константин Ипсиланти. С тяхно съдействие Софроний бива освободен от задълженията си на врачански епископ и му бива опростен дългът към Цариградската патриаршия, натрупан от несъбираните църковни налози и данъци поради разорението на българското население и принудителното отсъствие на Софроний.

Митриполит Доситей го настанява в митрополията в Букурещ, осигурява издръжката му. Тук през 1804-1805 г. той написва изповедта си „Житие и страдания на грешния Софроний“.

И в Букурещ Софроний не намира покой. Тревогата му за българите, останали в това „живелище варварско и разбойническо“, го кара да пише книги на говорим език, за да стигне поучението му до онези, които е напуснал. Търси средства и съдействие да ги отпечата, да излязат „на щампа“ и книги на прост български език. С огромни усилия и настоявания успява да отпечата през 1806 г. книга с поучения, наречена „Неделник“, с която се поставя началото на българското книгопечатане.

Изцяло вдаден на книжовническо дело, Софроний не изоставя и политическата си работа, макар че я върши тайно. Външно той живее съвсем уединено и самотно. А всъщност непрекъснато общува с българите оттатък Дунава, духовно ръководи преселниците във Влашко и най-вече установява връзки с руския императорски двор и високопоставени руски политици. В посланията на Софроний и на Иван Замбин до руските управляващи кръгове се разкрива бедственото положение на българите под османско иго и единствената им морална опора – надеждата, че една победоносна за русите война ще ги постави под руско покровителство.

През 1808 г. българският депутат Иван Замбин умира в Петербург и единствен застъпник на българите вече остава Софроний, наричан в руските документи от оная епоха „архиерей български“. Писмата и посланията на Софроний в Русия, както и личните му срещи в Букурещ с руски политически и военни лица, създават в руските управляващи кръгове силен интерес към положението на сънародниците му и към възможността българите да съдействат на руско военно настъпление отвъд Дунава.

Наистина, войната от 1810-1812 г. показва с героични дела готовността на българите да се сражават срещу поробителя и да съдействат всячески на руското настъпление. Софроний в личността в висок престиж, която организира и вдъхновява с лично участие, с позиви и послания българите.

През 1811 г. за главнокомандващ на Дунавската армия бива назначен генерал Кутузов. Със съдействието на Софроний той оценява революционните сили на българите и за пръв път в историята създава самостоятелни български военни отряди, известни като Българска земска войска.

Военните победи на руската армия в България през 1811-1812 г. не довеждат до освобождението на българите поради влошаване на международните условия за Русия – надвисва завоевателното нападение на Наполеон.

След примирието през 1812 г. между Русия и османската империя Софроний, настанен в румънски манастир, не изгубва надежда, че нов обрат във военните действия на Европа ще благоприятства за освобождението на отечеството. Последните известия за Софроний са от 1813 г. Навярно наскоро е и починал в Румъния.

 

За „Житието“

 

В Букурещ Софроний написва най-хубавото си произведение – своята автобиография, която не само че ни разкрива характерни особености на автора, неговият интимен вътрешен мир, но и в най-реалистични черти възпроизвежда духа на епохата, през която е живял.

Това не е само една лична изповед – то е в същото време и изповед на поробения българин изобщо – бих казал, на българския народ през робството. Тук само народът разказва за себе си, просто и при това с необикновена сила на израза – разказва ни за страданията си, за обидите, които е търпял, за униженията, на които е бил подлаган в продължение на векове.

От такава национална типична стойност са не само чувствата, мислите, възгледите, които изразява Софроний, но и онези отношения на всекидневния живот, които са дадени тук в най-съществените си и най-характерни форми.

Ала покрай тая широка типичност има и нещо, което характеризира Софроний лично.

Първата и основна черта на Софроний е неговото дълбоко, почти болезнено съзнание за дълг – съзнанието, че той трябва да стори нещо за своите сънародници и като личност да се жертва в полза на народа. Освен своите човешки задължения той поема върху себе си и тежките задължения на своето звание – да бъде учител и наставник на простия народ и през целия си живот да работи за неговата просвета. Той дълбоко съзнава задълженията и отговорностите, които му поставя това звание.

Житието е кратко, изложено в сбита форма и все пак има голямо разнообразие и богатство на стила.

За пръв път, откакто се шири у нас писменост на най-прост народен език, от перото на един духовник излизат поуки в този светски дух и в съгласие с новите културни тежения. На външната обредност, а вътрешното облагородяване и дейната милост правят човека истински човек и християнин. Софроний държи на нравствените дела, изтекли от чист алтруизъм. Той изтъква настойчиво примера на близки и далечни народи, за да проличи огромната роля на светското образование.

Да стане българинът нов човек, да се прероди нравствено и развие умствено, е зовът на времето, в което живее. Робът, потънал в невежество, трябва да усвои друг поглед върху нещата и света, за да се приравни в домашно възпитание понятие за чест, гражданска свобода и културни нужди с европееца и да си извоюва по-достойно битие. Софроний действа планомерно в този дух, схващайки ясно дълга си като апостол на Възраждането.

Между книгите, които Софроний съставя или превежда в Букурещ и от които само една бива навремето отпечатана, първо място по литературно-историческо значение се пада на неговата ръкописна автобиография от 1804 г., озаглавена „Житие и страдания грешного Софрония“. Докато другите трудове на нашия проповедник ни отвеждат към предходните духовни нужди на миналото, тази автобиография, кратка по обем, бди и днес най-жив интерес и може да бъде всякога с радост и напрегнато внимание. Тъкмо защото говори за себе си, вместо да повтаря чужди жития, в които не откриваме вече нищо занимателно, разказът му, тъй естествен и подвижен, ни увлича с всичко първично на откровенията и всичко наивно-просто на стила. Ако в другите съчинения-преводи на този книжовник само косвено или случайно се долавя някаква лична нота в настроенията, в мислите, в опита, тук той е всякога сам на пръв план, занимава ни постоянно със себе си и предава преживяното без всяко сухо назидание или каквото и да е били старание за важничене и позиране. Правдив и искрен безусловно, Софроний създава едно дело без прецедент у нас, ръководен само от желание да ни посвети в съмненията си и да се покае пред сънародниците си – след мъчителното за него решение да се откаже от духовен сан и от задължения към паството.

Човек с крайно чувствителна и строга съвест, Софроний може да намира достатъчни за разума си основания да остане отвъд Дунава; но той е безсилен да отстрани всичките си остри скрупули и не отбягва безпристрастния укор на ония, които е онеправдал.

Софроний постоянно прибягва до разговорния стил, долавяйки правилно всичката му жива сила в един разказ, прякото му отношение към воля и неволя на лицата. Срещи и сцени изпъкват чрез пряката си реч най-релефно пред въображението ни. И те ни представят Софроний като повествовател, у когото примитивното епическо начало граничи понякога с художествения похват на опитния драматик и романист. Такъв динамичен и свеж разказ е нещо необикновено за времето си у нас и тъкмо тая особеност на „Житието“ го прави рядък човешки документ и литературен паметник. В пустинята на някогашното безкнижие то е малък оазис, гдето читателят от днес си отпочива с голяма радост.

 

Само обстоятелството, че Софроний пише своята автобиография вече означава скъсване със средновековната традиция на скриване и принизяване на писателската личност. Средновековната българска литература не познава жанра на автобиографията – тоя жанр се явява у нас в епохата на Възраждането. И това несъмнено е проява на ново отношение към човешката личност, на своеобразен индивидуализъм и хуманизъм.

Това е творба, писана в Румъния, в изгнание. За съвременниците тя остава неизвестна. За пръв път е публикувана от Раковски през 1861 г. във вестник „Дунавски лебед“. От тогава непрекъснато привлича вниманието като едно от най-оригиналните произведения на новата българска литература.

Йохан Волфганг Гьоте - Фауст

Бележки

Посвещение – написано на 24. 4. 1797 г., т. е. повече от двадесет години след създаването на „Прафауст“. Носталгичната тоналност на посвещението, написано в станси, е продиктувана от жалбата на поета по миналото и по някои мъртви негови близки и приятели като сестра му Корнелия, Мерк и Ленц.

Пролог в театъра – написан е под формата на мадригали вероятно към края на 90-те години на 18 в. Идеята за пролога е подсказана на Гьоте от аналогичния пролог на древноиндийската драма „Сакунтала“ от Калидаса. Веселото лице е образ от немската куклена драма от епохата на Ренесанса. Макар и да се противопоставят, образите на Директора, Поета и Веселото лице фактически излагат възгледите на самия Гьоте за театъра, поезията и изкуството.

Пролог в небето – писан около 1800-тата под въздействие на библейската „Книга за Йов“, в която се разказва как Бог подложил на тежки изпитания богатия щдей, за да провери силата на вярата му. Макар че като философска проблематика стои по-близо до втората част на „Фауст“, „Пролог в небето“ съдържа философско ядро на цялата творба, което може да се резюмира като спор за историческата участ на човека, чиято висшва еманация е Фауст – имат ли предели стремежите на човека към познание и основният на тях прогрес на науката и техниката.

На трагедията първата част – работата си над трагедията Гьоте започва вероятно още през студентските си години в Лайпциг. Когато през есента на 1775 г. отива във Ваймар, той вече е написал части от драмата за Фауст, известни в науката под наименованието „Прафауст“. Самият Гьоте унищожава този ранен вариант, запазен в препис в архивата на придворната дама Луизе фон Гьоххаузен и открит едва 1887 г. „Прафауст“, силно повлиян от идеите на литературното движение „Буря и натиск“, чиято водеща фигура е младият Гьоте, е свидетелство за разнния период от работата му върху творбата. От „Прафауст“ отсъстват редица възлои моменти, задълбочаващи философската идея на творбата: двата пролога, вторият монолог на Фауст и сцената „Пред градските врата“.

Нощ – в първия тематичен кръс на трагедията (Светът на науката, любовта) са отразени и Гьотевите увлечения от ранния период на написването на творбата. В сцената „Нощ“ се изявява увлечението на младия Гьоте по окултните науки (алхимия и кабала). По време на лечението си във Франкфурт на Майс след заболяването си в Лайпциг, Гьоте усилено изучава съчиненията на мистиците-алхимици и кабалисти, както и философите-пантеисти: Парацелз, ван Хелмонт, Нострадамус, Велинг, Бьоме, Кеплер, Сведенборг. Интересно е, че той никога не достига до разбирането на Нютон, а остава в кръга на неоплатоническите направления.

Пред градските врата – сцената е написана през втория творчески период, около 1800-тата г., и представя прелестна битова интермедия в пасторален стил.

Работен кабинет – тази възлова сцена от трагедията е започната от Гьоте в Италия (1786 – 1788) и завършена по времето на близката му дружба с Шилер. Сцената със студента фигурира още в „Прафауст“, но е съществено изменена още за изданието от 1790 г.

Ауербаховият зимник в Лайпциг – Гьоте пише тази сцена по спомени от студентството си в Лайпциг. В „Ауербаховия зимник“ са запазени две стенни изображения на Фауст. Някои изследователи сравняват „Гуляя на весели момци“ квартет из немска комична опера. В него Гьоте изобразява веселите, но безсмислени забави на студентите от онова време.

Кухнята на вещицата – Гьоте започва да пише тази сцена в Рим (1788) и я завършва през 90-те години. Тя е свързана с подмладяването на Фауст (в „Прафауст“ героят е млад още от самото начало).

Улица – оттук започва любовната връзка между Фауст и Маргарита, известна в научната литература като „Трагедията на Гретхен“. Още тук се разминават Фауст и Мефистофел, защото сатаната иска само да го увлече в плътска авантюра, която за Фауст обаче е възвишена любов. Но под въздействието на Мефистофел Фауст стига до лъжа, измама, убийство и накрая изоставя Гретхен. Резюмиран, философският замисъл на тази част от творбата се свежда до идеята за пожертвуването на любовта („вечно женственото начало“) в името на новоото, което ще отвоюва по-нататък Фауст.

Валпургиева нощ – от бюргерския свят на реалността Фауст попада в света на фантастиката. Сценичното действие в традиционния смосул на думата е заменено от символика, в която е сублимирало еротичното начало. „Персонажите“ на Валпургиевата нощ идат от света на немското езическо въображение, докато „Класическата Валпургиева нощ“ (2 част) е населена от призраците на елинската митология. И в тази сцена се забелязва как Фаустовата двойнственост убягва на еднолинейността на Мефистофел: Станата води Фауст в света на чувствеността и се опитва да го приспи чрез отъпяваща сексуална наслада, но след срещата с Лилит и танцът на младата вещица се явява видението на Гретхен, символ на чистата самопожертвувателна любов.

Сън във Валпургиевата нощ – както подсказва жанровото определение „Интермецо“, дадено от самия Гьоте, тази сцена няма нищо общо със съдържанието на трагедията. „Златната сватба на Оберон и Титания“ е продължение на сатиричните двустишия „Ксении“ на Гьоте и Шилер, отпечатани от тях в „Алманах на музите за 1797 г.“ Гьоте изоставя античната форма на „Ксении“ и пише новите си литературно-политически епиграми в четиристишия. Шилер обаче отклонява предложението да ги отпечата в своя „Алманах на музите“. В писмо до Шилер от 2. 10. 1797 г. Гьоте известява приятеля си за намерението да включи литературните си епиграми във „Фауст“. Оберон, цар на елфите, е легендарна фигура от древногерманските предания. Брат на Мерове в легендата за основаване династията на Меровингите; пазач на съкровището на Нибелунгите в „Песен за Нибелунгите“. Титания, съпруга на Оберон, е царица на елфите. Разфорът между Оберон и Титания и помиряването им съставят сюжета на Шекспировата комедия „Сън в лятна нощ“ (1595). Темата е много популярна в Германия на границата между двете столетия (18-19 в.) поради поемата на Виланд „Оберон“ и особено чрез операта на Враницки „Оберон, кралят на елфите“. По-късно Вебер създава немската романтична опера на същата тема („Оберон“, 1826 г.).

Сумрачен ден. Поле – тази сцена съществува още в „Прафауст“ и оттам преминава в окончателната си редакция в проза, която отговаря на мъчителната атмосфера и на настроението на Фауст. Повече от всеки друг път той е съучастник на Мефистофел в престъпленията му, докато опозорената и останала без защитник Гретхен е в затворническата кула в очакване на присъдата си. Прозата в тези сцени звучки като свободен стих с експресивния си слог.

Мрачна галерия – в тази сцена започва любовната връзка между Фауст и Елена. В „Народната книга“ на Шпийс д-р Фауст показва на императора – Александър Велики, а на студентите – хубавицата Елена.

Лаборатория – тази сцена е изцяло символично-алегорична. В нея Гьоте разглежда проблема за взаимоотношенията между Дух и Материя. Хомункулусът на Вагнер е такова изкуствено съединяване на дух и материя, привидно несъединимо в мъжа и жената. Преживяванията на Фауст и Елена в древна Елада са всъщност сън и коментаротие наричат тези сцени „приказката на Фауст“. Фауст символизира германския средновековен дух, а Елена – класическия елински и техния брак е възможен само в приказен сън.

 

Гьоте и „Фауст“

 

Фауст оставя 40 тома със съчинения. Умира на 82 години. Творчеството му прави впечатление не само със своя обем, но и с разнообразието си. Трудно е да се каже като поет или като белетрист е по-голям писател. Поезията пише от юношеските си години почти до края на живота си – балади, елегии, сонети, епиграми, философска поезия. Гьоте се изявява и като блестящ драматург. По-късно Гьоте се увлича по гръко-римската класика и създава за Ваймарския театър, чийто индендент и художествен ръководител е в продължение на няколко десетилетия. С няколкото си романа Гьоте изпъква и като един от строителите на немския роман. Световна слава донася на младия писател още първия му роман „Страданията на младия Вертер“ (1774), написан под формата на дневник по действително преживяване. Гьоте оставя трайни следи и в немската мемоарно-автобиографична проза с книгата си „Поезия и истина“. Забележителен естет, теоретик и критик на изкуството.

„Фауст“ е една малка творческа вселена. За въздействието ѝ върху световното изкуство и литература съдим не само по преводите на чужди езици, но и по многочислените интерпретации на темата в поезията, драмата, романистиката и музиката на народите.

Гьоте работи върху „Фауст“ през целия си съзнателен живот на писател. От първоначалния замисъл до окончателния вариант изминават 60 години. Първият вариант, който съдържа повечето сцени от първа част, е написан около 1773-75 г., т. е. преди Гьоте да стане личен съветник на ваймарския херцог. Писателят унищожава този вариант по-късно във Ваймар, но екземпляр от него се съхранява в архивите на една придворна дама. Този вариант се нарича „Прафауст“ и дава възможност да е съди за развитието и съзряването на творческия замисъл.

За период от 10 години Гьоте изоставя работата си върху „Фауст“.

Първата част бива отпечатана обаче едва след смъртта на Шилер. След ново прекъсване Гьоте възобновява работата си над втората чст през 20-те години на 19 век, когато издава фрагмент и от нея, озаглавен „Елена. Класическо-романтична фантасмагория“. Втората част е окончателно завършена през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на писателя, и илиза за пръв път от печат посмъртно 1832 г.

През шестте десетилетия, докато Гьоте твори, светът претърпява огромни изменения, а заедно с него се променя и писателят.

Гьоте определя творбата си като „трагедия“. В окончателния си вариант стиховете са били 12 111 (за сравнение – „Илиада“ има 15 693). Това прави трагедията трудна за поставяне на сцена.

 

Истинският Фауст

Доктор Георг (или Йохан) Фауст е бивял в късносредновековна Германия и е бил известен в университетските среди като астролог, гадател и лекар. Легендата за него е възникнала след смъртта му в средата на 16 в. Приписвали му се редица чудеса.

Първата народна книга за д-р Фауст била отпечатана 1587 г.

 

Сюжет

В първата част Гьоте пренася действието в епохата на историческия д-р Фауст – края на немското Средновековие. Във втората част героят му действа на обширната сцена на историята, а действието протича в различни историчеки епохи – гръцка древност, немско Средновековие.

Следвайки народната легенда, Гьоте започва с фигурите на Господ и Мефистофел, които водят спор за съдбините на човешкия род. В този пролог е зададена философската тема на творбата: в противовес на Мефистофел, духът на отрицанието, който твърди, че човекът е смешен и жалък в усилията си да подобри своята участ, Господ вярва в неунищожимостта на доброто начало у човека. Техният спор се пренася върху д-р Фауст и Господ разрешава на Станата да се опита да го събланзи, за да му докаже тезата си, че човекът е нищожество, талскано от измамните ветрове на случайността. Така образът на Фауст става символ на целия човешки род.

В народната книга за д-р Фауст, Фауст и Мефистофел сключват договор, скрепен с ркъв, според който дяволът се задължава да служи на човека безпрекословно 24 години и след изтичането на този срок, получава право над душата му. В романа вместо договор, Мефистофел и Фауст сключват облог. Мефистофел ще получи душата на Фауст, ако успее да го залъже с плътска наслада.

Основната идея на трагедията е вярата си в непобедимостта на човешкия прогрес.

След сключването на облога Мефистофел повежда Фауст през „малкия“ и „големия“ свят. „Малкият“ свят е немската бюргерска действителност, а „големият“ - обширният свят на митологията и историята.

В началото Фауст се намира в преломен момент на живота си – тъжно признание за безполезността на титаничните му усилия да проумее същността на битието. В народната книга той е мъж с побелели коси, докато в романа е мъж на средна възраст. За да постигне целите си, Фауст призовава Земния дух. Той не успява и това го тласка към самоубийство. Тогава се появява Мефистофел със своя облог. Двамата посещават „кухнята на вещицата“, където Фауст си връща младостта, но тогава е поставен под ново изпитание – любовта му към Маргарита (Гретхен). Мефистофел опитва да го отвлече, общеава му младежка лудория, но той дълоко се влюбва в нея.

Историята за Гретхен е действителна – разказва за озлочестена девойка, станала убийца на детето си.

По съветите на Мефистофел, Гьоте става убиец на брата на Гретхен – Влантин, и майка ѝ. Сломена, Гретхен убива детето си от Фауст, след като попада в лапите на правосъдието.

Централен епизод във втората част е любовта между Фауст и древната красавица Елена. Фауст изпитва пълно удовлетворение от любовта си с нея, докато не научава за смъртта на сина си – Евфорион. В легендите Евфорион е син на Елена и Ахил, но тук е символ натрайността на брака между античността и новите времена и жалбата на Гьоте по ранната смърт на Байрон.

В края на трагедията Фауст се стреми към „наслада от дела“. Тогава той се освобождава го егоцентризма си и се отдава на дейност за благото на хората. Тук образът е автобиографичен – обобщата творческите усилия на Гьоте като пръв минисът на ваймарския херцог, опитвал се да облекчи участта на трудовия народ.

Омир - Илиада

Троянският цикъл

 

Елена

Спартансткият цар Тинадр бил оженен за Леда, дъщеря на етолийския цар Тестий. Те имали две деца – Клитемнестра и Кастор. Освен тях Леда имала от Зевс още две деца – Елена и Полидевк. Пред хората и четирите деца минавали за деца на Леда и Тиндар. Затова често Елена се нарича Тиндарова дъщеря, макар че се смятала за Зевсова дъщеря.

Боговете се изплашили от бързо размножаващия се човешки род. Те послушали майката-земя, че тя не може да го изхранва и поддържа повече и решили да намалят броя на хората. За тази цел трябвало да се създаде причина за голяма свада, та хората да почнат сами да се избиват. Старите методи на пращане на пороп или изгаряна согън не им допадали вече. Зевс и Немезида слзнали от небесните висини и долетели в Спарта. Там Звес спуснал в скута на царица Леда хубаво, голямо яйце, от което след време се излюпила Елена.

Нямало жена, която да се сравнява по красова – Елена. Дори някои богини завиждали на нейната хубост. Славата на младата царска дъщеря се носела из цяла Елада. Кандидати за нейната ръка имало много. Всички известни герои искали да имат за жена прекрасната Елена: Одисей и Несторовият син Антилох, Аякс Теламонов и Аякс Ойлеев, Менелай Атреев и тесалиецът Протезилай, Димоед Тидеев  и Терсандър, син на Полиник, и др. Агамемнон, брат на Менелай, бил женен за Клитемнестра, сестрата на Елена. Вероятно и Патрокъл, приятел на Ахил, бил между кандидатите, но без никаква надежда за успех, защото бил изгнаник от своята родина, а изгнаниците не били предпочитани от хубавите жени. Ахил не бил между кандидатите, защото бил още млад.

Елена не знаела на кого да се спре. Хитроуменият Одисей нямал надежда за успех но дал полезен съвет на Тиндар: нека най-първо всички кандидати дадат клетва, че ще помагат на избрания от Елена, ако той има нужда от тях. Срещу това Одисей поиксла да му бъде дадена за жена Пенелопа, работлива племенница на Тиндар. Елена изжрала за свой съпруг Менелахй, брат на нейния зет Агамемнон, понеже така угаждала и на зетя си. Наскоро умрял баща ѝ Тиндар и Менелай станал цар на Спарта.

 

Парис

Хекуба и троянският цар Приам живеели щастливо дълги години. Те имали много деца, но царицата очаквала ново дете. Сънувала обаче кобен сън: вместо дете тя родила запалена главня, от която пламнала цяла Троя. Гадателите разтълкували съня, че роденото момче ще донесе гибел на града и царството. Когато Хекуба родила наистина момче, царят го предал на слугата си Агелай, за да го погуби. Както при много подобни случаи, царският слуга скоро отишъл да види какво е станало с клетото момче, което нарекъл Парис. Бил учуден, като видял, че то спокойно бозае от една мечка. Детето било малкият Парис. Надминавал своите връстници по хубост и сила. Един ден дори, когато разбойници нападнали стадата, той единствен не избягал, излязъл срещу тях, прогонил ги и спасил стадата. Оттогава пастирите започнали да го наричат и Александър, което значи „който защитава мъжете“. Легендата от по-късно време разказва, че Парис се влюбила в нимфата Енона и той се оженил за нея. Приказно е разказан идиличният им живот сред горите, далече от всякакви грижи и тревоги.

 

Пелей

Пелей е син на мъдрия и справедлив егински цар Еак и на Ендеида. Негов брат и Теламон. Баща им Еак имал и друг син от незаконна жена. Пелей и Теламон убили несъщинския си брат. Поради това трябвало да напуснат своята родина и да търсят закрила в други държави. Пелей се отдалечил във Фтия, област и град в Тесалия. Там го приел цар Евритион, дал му една трета от своите владения и го оженил за дъщеря си Антигона. През време на известния в митологията Калидонски лов Пелей убил случайно своя тъст и благодетел Евритион. Съгласно законите на онова героично минало убиецът не можел да остане да живее повече в мястото на извършеното убийство. Пелей избягал в Йолк. Тука го очаквало ново нещастие. Жената на цар Акаст се влюбила в него и го карала да забрави гостоприемството на съпруга ѝ, да я вмезе и да царува с нея. Пелей отказал. Тогава Акастовата жена решила да му отмъсти. Тя го наклеветила пред съпруга си, че искал да го убие и да се ожени за нея. Акаст търсел удобен случай, за да му отмъсти. По време на лов Пелей заспал от умора. Акаст се опитал да го погуби, като му измъкнал меча, който Пелей имал дар от боговете. С този меч той побеждавал всички. Лишен от меча си, той щял да бъде разкъсан от диви зверове – така си мислел и Акаст. Но в помощ на Пелей дошъл мъдрият Кентавър Хирон: той му съдействал да намери отново своя меч и с него да победи нападналите го диви кентаври. След това, подкрепен от Кастор и Полидевк, той нападнал Йолк, превзел държавата, убил Акаст и неговата коварна жена.

 

Тетида

Тетида била дъщеря на морския бог Нерех и Дорида. Зевс се влюбил в красивата морска богиня и поискла да се ожени за нея. Прометей му разкрил тайната на съдбата: Тетида ще роди син, който ще бъде много по-силен и по-велик от баща си. Никой бог не би искал да има син по-велик от себе си, за да не му вземе мястото. Зевс помнел какво направил сам със собствения си баща. Съветът на боговете решил да даде Тетида за жена на смъртен. Избрали Пелей, който бил известен с много подвизи. Поставили обаче едно услови: Пелей трябвало да надвие богинята в единоборство.

Бог Хермес бил изправен при Пелей, за да му извести волята и решението на боговете. Когато Пелей научил това, веднага тръгнал за пещерата, където Тетида отивала да си почива. Скрил се в един ъгъл и зачакал. Не след дълго пристигнала богинята. Пелей и сграбил със силните си ръце. Тя се опитвала да се освободи. Променяла често образа си, ставала ту лъвица, ту змия, ту бистър поток, но Пелей не я пуснал. Тетида била победена и така станала съпруга на смъртния герой Пелей.

 

Златната ябълка

Сватбата се отпразнувала в голямата пещера на мъдрия кентавър Хирон. Присъствали всичко богове. Сватбеният пир бил ракошен. Сладко пеели музите, чудно свирел на цитра Аполон, хорите и харитите играели ефирни танци под звуците на тази музика. Сред играещите се показвлаи фигурите на Атина Палада, на бързата Артемида, на прекрасната Афродита, подскачал високо Хермес, играел бог Арес, забравил кървавите битки, коото му били по-мили от всичко. Младоженците получили много подаръци. Хирон подарил на Пелей своето дълго копие, дървената част на което била от твърд като желязо ясен, израснал на планината Пелион. Морският бог Посейдон му подарил чудни божествени коне, а останалите бегове му дали прекрасни доспехи. Но на тази весела сватба не била поканена богиня Ерида, понеже навсякъде носела раздор и свада. Обидената богиня решила да си отмъсти. Тя взела една златна ябълка от градината на хесперидите, написала за нея „за най-хубавата“ и я захвърлила сред веселящите се сватбари.

Повечето богини доброволно се отказали от златната ябълка, защото не можели да се състезават с Хера, Атина Палада и Афродита. Ни една от тези три богини не отстъпвала. Зевс се отказал да бъде съдник между тях, защото му били много близки. Той взел ябълката, която се нарича вече „ябълката на раздора“, дал я на Хермес и му поръчал да заведе спорещите богини при Парис на планината Ида, за да реши той на коя трябва да се даде ябълката и по тоя начинд а отсъди коя от тях е най-красива.

Парис бил изненадан както от високата чест, така и от блясъка и красотата на трите богини. Всяка една от тях се опитвала да го привлече на своя страна с обещания за големи награди. Хера, върховна богиня и съпруга на Зевс, му обещала да го направи господар на голямо царство и „цар на царете“. Атина Палада, богиня на мъдростта и войната, му обещала военна слава и победа във войните, които ще води. Афродите, богиня на красотата и любовта, му обещала най-красивата жена на света. Парис бил пленен от обещанията на Афродита, пък и нейната красота била много по-голяма от красотата на другите две богини, и затова ѝ дал златната ябълка. От този момент Хера и Атина станали врагове на Парис и на троянците, а Афродита подпомагала Парис във всяко начинание и подкрепяла троянците.

 

Парис в Троя

Изминали двадесет години, откакто троянският цар Приам дал своете дете на слугата си Агелай да го отнесе в гората, за да погине там от диви зверове. Майката Хекуба тръгувала непрестанно за него, тъхй като го смятали за умрляо. За утеха на царицата Приам решил да уреди състезания в чест на загиналия си син, който бил навършил вече двадесет години. Между наградите, определени за победителите, бил и един млад, едир бик, взет от стадата на пастирите, при които живеел Парис. Последният обичал това животно и с мъка се разделил с него. Когато обаче научил, че бикът ще се даде като награда на победител при спортни състезания, веднага се отправил към Троя. В състезанията участвали знатни имлади троянци, на първо място много от синовете на Приам. Най-юначния между тях бил Хектор, който организирал игрите, но сам нямало да вземе участие в тях. Деифоб, един от по-младите Приамови синове, смятал за обидно да се състезав ас прост слуга и роб. Приам му казал, че не бива да се страхува от съперничеството на роб, който не може да е по-храбър от свободния царски син. Но на състезанията винаги излизал пръв Парис. Присъстващите се учудвали както на неговата сръчност, сила и пъргавина, така и на телесната му красота. Сам той не държал никак на другите награди, но когато трябвало да получи бика, предявил претенции за него и не го отстъпвал, понеже с право го спечелил. Нахвърлили се върху Парис Приамовите синове. Вероятно работата би стигнала до убийство, ако царската дъщеря Касандра не открила истината. Зарадвал с Приам, че е жив синът му, зарадвала се майката Хекуба и запрегръщала сина си, зарадвали се и царските синове. Само Касандра била скръбна и предсказала хиляди злини, които ще постигнат Приама, децата на Приам и прекрасният град Троя с троянците, понеже виждала всичко в бъдещето. Тя получила пророчески дар от Аполон, но и клетва – никой да не ѝ вярва.

Станал отново равноправен царски син, Парис почнал да мечтае за изпъленние на даденото му обещание от Афродита – да има най-хубавата жена в света. Всички знаели, че най-хубава е Елена, съпругата на Менелай в Спарта, дъщерята на Леда и Тиндар, родена от яйцето на Зевс и Немезида. Парис приготвил тържествен кораб и тръгнал за далечна Лакония, където живеела Елена. Менелай го приел радушно и го настанал в своя дворец. Така Парис се срещнал с Елена. Още от пръв поглед той бил пленен от нейната красота. Случило се така, че Менелай трябвало да замине по работа на остров Крит. Той оставил Парис в двореца си и поръчал на Елена да бъде внимателна и любезна с госта и придружаващите го лица, като се грижи да не им липсва нищо. Щом заминал Менелай, Парил открил сърцето си на Елена, която също го харесала още от пръв поглед. Тя се била омъжила за Менелай не по любов, а по препоръка на своя зет Агамемнон и по роднински сметки. Сега се влюбила в чужденеца, котйо бил и много млад, и много силен, и много красив. Дълго време тя се колебаела, дълго време отказвала да тръгне с него, защпт не искала да изостави малката си дъщеря Хермиона. Но Афродита все повече и повече помагала на Парис, Ерос забивал по-дълбоко и по-дълбоко своите стрели в сърцето на Елена и тя напуснала всичко, събрала своите богатства на Менелай и тръгналас Парис за Троя. Така се изпълнила прокобата на Мом, духа на хулата и отрицанието, който казал в събранието на боговете, че хората сами ще се унищожават, ако имат достатъчен повод за това. Поводът вече е създаден: Парис грабва Елена и много богатства от двореца на Менелай, когато последният е далеч от остров Крит.

 

Събиране на войските

Елена избягала и никой не забелязал нейното отсъствие. Хитро Афродита прикрила заминаването ѝ. Докато самата Елена плувала на кораба с Парис, нейният образ си оставал в двореца в Спарта, тя приказвала с майка си Леда, милвала дъщеря си Хермиона. Когато се върнал Менелай от Крит, Елена го посрещнала, гощавала го с вкусно ядене, приготвила му леглото да си легне и едва тогава изчезнала и се скрила в един ъгъл на тяхната спалня. С ужас Менелай видял, че това не е Елена, а нейният образ, сега вече неподвижен като всяка статуя. Като мълния се разнесла мълвата: Елена е отвлечена. Гостът на Менелай, троянският принц Парис, грабнал Елена и заедно с нея мнгоо от богатствата на цар Менелай. Обиден е домакинът, обиден е Зевс, който покровителства гостоприемството, обидени са всички елини.

Менелай отива право при брат си Агамемнон, цар на златна Микена. Двамата решили да върнат Елена с война. Те си пропомнили клетвата, която даливсички кандидати за ръката на Елена, преди тя да реши кого предпочита за съпруг: да му помагат при всяка нужда. Този съвет дал тогава Одисей. И пръв Одисей трябва да бъде повикан за тази война. Но царят на Итака живеел щастливо с вярната си съпруга Пенелопа. Наскоро им се родил син, когото нарекли Телемах. Хитроумният Одисей не искал да тръгне на войан и затова се престорил на луд. Когато пристигнали Агамемнон и мъдрият му съветник Паламед, за да го повикат на война, той не бил в двореца. Пенелопа им казала с насълзени очи, че мъжът ѝ е луд, впрегнал е вол и коза и с тази неравна двойка оре нивата и сее сол! Гостите тръгнали да го видят, а с тях вървяла Пенелопа с малкия Телемах на ръце. Когато пристигнали до нивата, Одисей не ги и погледнал. Продължавал да оре и да гони вола и козата из дългата нива. Паламед веднага разбрал измамата, грабнал детето от ръцете на Пенелопа и го сложил точно пред идващите впрегнати животни. Веднага Одисей спрял вола и козата, отбил ги настрана и запазил детето си. Така той бил разобличен и трябвало да потегли на тоя дълъг поход, от който орисницата му била предопределила, че ще се върне след двадесет години на чужд кораб.

Старият Нестор приел радушно Агамемнон и Менелай. Възнегодувал против Парис, почнал веднага да се готви за похода, кто взел със себе си и двамата си сина Антилох и Тразимед. Не само това. Нестор тръгнал с двамата братя, за да съберат другите герои, котио са дали клетва на Менелай преди сватбата на Елена. Събрали се мнозина: Тидеевият син Диомед, цар на Аргос, мъдрият Паламед, цар на Евбея, храбрият Идоменей, цар на Крит, потомък на Минос, нужният Филоктет, който бил другар на Херакъл и притежавал неговия лък, а без този лък не можело да бъде превзета Троя, както било предсказано. Пристигнал от Саламин исполинският на ръст Аякс Телеманов, дошел от Локрида и Аякс Ойлеев.

 

Ахил

Ахил, синът на Пелей и Тетида, е оня герой, който трябвало да надмина по храброст, по ум и сила своя баща. Но той се родил смъртен, понеже баща му бил човек, а майка му – богиня. Тетида искала да го направи безсмъртен и затова тайно от Пелей нощно време го къпала в огъня на подземната река Стикс, за да унищожи в него смъртните елементи. Според други митове Тетида пекла сина си на огъня в двореца. Веднъж Пелей видял тази церемония и изпаднал в ужас за детето си. Той извикал и в голямата си уплаха, богинята се смутила, изоставила го и отишла да цивее в морските дълбини при баща си Нерей. Така Ахил не можал да стане безсмъртен, но бил неуязвим п оцялото си тяло, където го докосвали пламъците. Останала уязвима смао петата му, за която го държала Тетида, когато го обръщала върху пламъка. Тогава Пелей дал сина си на мъдрия кентавър Хирон, който го хранил  мозък от мечки и с дроб от лъвове и глигани, за да порасне силен и безстрашен. Същият кентавър го научил на мъдрост и доблест, научил го да свири на цитра и да пее. Резултатът от това възпитание бил явен. Още като момък Агил убивал лъвове, глигани и мечки, настигал с бързите си нозе елени.

Тетида не забравила своето дете. Тя знаела, че за него има решение на съдбата: или да си остане в къщи и да доживее до дълбока старост, без да има слава и величие, или да отиде на война и да загине млад, но с неувяхваща слава. Когато Агамемнон и Менелай събирали войски за поход против Троя, Тетида укрила Ахил на остров Скирос при цар Ликомед, който имал много дъщери. Ахил живеел сред тези момичета, облечен в женски дреху. Прорицателят Калхас открил на Менелай мястото, където се крие Ахил. Тогава Одисей и Диомед тръгнали да го намерят и да го вземат със себе си, защото прорицателят казал на двамта братя Атриди, че Троя ще падне само ако в похода вземе участие и Ахил. Преоблечени като търговци, Одисей и Димоед пристиганли на остров Скирос. Те изложили своите стоки: платове, украшения и скъпи огърлици, а сред тях скрили меч, шлем, щит, ризница и наколенници. Когато царките дъщери разглеждали с интерес платовете и украшенията, из един път се разнесъл звук на бойна тръва. Момичетата се разбягали, защото помислили, че това е нападение, а там ставали често нахлувания на пирати и разбойници. Само Ахил грабнал меча и щита и се отправил срещу въображаемите врагове. Така Одисей и Диомед познали Ахил. С голяма радост той тръгнал с тях, за да вземе участия във войната срещу Троя. Преди да се отправи на поход, Агил отишъл във Фтия при баща си Пелей, който му дал доспехите си, получени като сватбен дар от боговете, копието, получено от Хирон, и бързите коне, които му подарил Посейдон. Заедно с Ахил тръгнали верният му приятел Патрокъл и старият му възпитател Феникс.

 

Троянската война

Старото име на град Троя било Илион по името на нейния основател Ил, син на Трос, брат на Асарак, баща на Лаомедонт. Ил взел участие в състезания, уредени от царя на Фригия. Излязъл победител във всички видове игри и за награда получил петдесет младежи и петдесет момичета. Освен това фригийският цар му дал шарена крава и му казал да върви след кравата и там, където тя спре, да основе град, който ще има велика власа и голямо бъдеще. Ил постъпил според съвета на царя. Кръвта спряла на височина, посветена на богиня Ата. Ил се помолил на Зевс да му изпрати знамение, от което да личи, че богът ще закриля поредприетото дело. На следния ден Ил намерил пред палатката си дървения образ на Атина Палада, наречен след това „паладий“, който трябвало да пази града от враговете. Докато тази статуя е в града, никой не ще може да го превземе. Така била основана Троя. Първото селище било малко, след това се разраснало и дори бог Посейдон и Аполон издигнали стена около целия град. Приам бил внук на Ил. Той единствен останал жив от синовете на Лаомедонт, когато Троя жила разрушена от Херакъл. Но градът отново бил изграден цветущ, многолюден и здраво укрепен. Елинските войски трябвало да употребяват много и големи усилия, за да го превземат.

Омир изброява корабите и вождовете им най-подробно. Всичките кораби били 1186, 43 вождове и 100 810 войници. Разбира се, този брой е твърде преувеличен. Войските се сърали в пристанището на Авлида, на беотийския бряг, срещу остров Евбея. За вожд на всички войски бил избран Агамемнон. Наскоро събраните войски тръгнали на поход. Зевс изпратил знамение и Калхас предсказал, че походът ще продължи десет години. След дълго плуване стигнали до малоазиатския бряг и слезли на сушата. Но това било Тевтрания, а не Троя. Местният цар Телеф бил син на Херакъл и произхождал от Аркадия. Започнал се бой между едноплеменници, в който паднал убит синът на Полиник, Терсандър, комуто Патрокъл помогнал и бил ранен. Тогава Ахил ранил Телеф. В това време глашатаят дал знак за отбой, грешката била открита. Войските се качили на корабите и потеглили да търсят Троя в твърде мрачно настроение. Буря ги разпръснала и всеки вожд се грижел да запази своите кораби и хора. Много кораби и войници потънали. Запазените се прибрали в родината си.

Ахил не бързал да се върне във Фтия при баща си Пелей. Той се отбил при стария си покровител Ликомед на остров Скирос. Царят приел прославения герой дружелюбно и му дал за жена дъщеря си Дейдамия. Тука Ахил прекарал хубави дни на весел и безгрижен живот. Но Агамемнон и Менелай го извикали отново. Той оставил Дейдамия да чака дете и тя родила по-късно син, когото нарекли Неоптолем (според Вергилий детето се казвало Пир). Ахил никога не видял своя син.

След известно време походът трябвало да почне отново. Войските се събрали пак в пристанището Авлида. Но Агамемнон неволно оскърбил по време на лов богинята Артемида. Спрели напълно попътните ветрове. Напразно принасяли жертви на боговете, направно очаквали стихване на противните ветрове. Войските изяждали приготвените припаси, безделието разлагало повечето от войниците. Започнали да роптаят. Тогава гадателят Калхас известил, че Артемида ще прати благоприятни ветрове само ако Агамемнон ѝ принесе в жертва дъщеря си Ифигения. Тъжният баща отначало упорствал, но след това отстъпил и пратил да доведат дъщеря му от Микена, като съобщил на жена си Клитемнестра, че ще сгоди момичето за Ахил. Когато жрецът приготвил клада и взел девойката, за да я убие и хвърли върху огъня, явила се богинята с тъмен облак, взема Ифигения и вместо нея поставила сърна, която Калхас заклал, без сам да разбере това и без някой друг да узнае тази намеса на Артемида. Тя занесла момичето в Таврическия Херсон и го направила жрица в храма си. Клитемнестра се разгневила на своя съпруг и решила да му отмъсти.

Походът започнал. Благоприятни ветрове носели натоварените с войници и припаси кораби към Троя. Но предсказателят поръчал на Агамемнон и другите вождове да принесат непременно жертва на нимфата Хриза, която имала жертвеник на остров със същото име. Ако не ѝ принесели жертва, нямало да успеят да превземат Троя. Когато корабите спрели до острова и вожджовете с малко войници слезли на брега, за да принесат жертва, змия ухапала Филоктет, който вървял напред, защото знаел къде се намира жертвеникът. По време на похода на Херакъл той бил тук и участвал в жертвоприношението, което извършил Херакъл. Змията била отровна, раната започнала да вони, а болките растели неспирно. На върщане след жертвоприношението вождовете изоставили Филоктет на остров Лемнос, за да не се смущават войските от виковете му и да не ги измъчва лошата миризма, която се отделяла от раната. Заедно с него оставили лъка и стрелите му, които той получил от Херакъл и без които не можели да превземат Троя.

За първите години на войната има малко предания и сведения. Известен е разказът за слизането на троянския бряг. Предсказано било, че този, който пръв стъпи на троянския бряг, ще бъде убит. Затова никой не искал да слезе пръв. Хитрият Одисей решил да измами другите. Той хвърлил на земята своя щит и скорил върху него. Всички сметнали, че той е скочил на земята и заскачали след него. Вторият, който слязъл на брега, бил Протезилай и той бил веднага убит от Хектор. Завързала се битка, в която Ахил убил Кикън, син на Посейдон. На следващия ден троянците и елините сключили примирие за погребване на падналите в боя. Елините уредили своя стан, изтеглили корабите си на суша, издигнали стена, изкопали ров и били готови за продължителна война.

Преди да пламне дългата война, елините пратили в Троя Менелай и Одисей, за да преговарят и по мирен начин да уредят спора за Елена: те искали да им върнат Елена и всичките богатства, които Парис взел с нея от Спарта. Мъдрият Антенор убеждавал троянците да приемат това предложение, но Парис се противопоставил, като склонил да върне само богатствата, а Елена да си задържи. Троянците отказали. За това имали решаващо значение и думите на Хелен, син на Приам, който бил известен троянски гадател. Той им казал, че боговете обещават помощ на Троя и на троянците.

Започнала дълга обсада. Минавала година след година. Троянците оставали затворени в града, никой не излизал в открит бой, нито дори юначния Хектор. На три пъти елините нападали града, но напразно. Тогава те се заели да разоряват съюзниците на троянците, които живеели в съседство с троянското царство. Ахейците завладели остров Тенедос и Лесбос, града Педас и др. Превзели също град Тива, където царувал бащата на Андромаха, съпруга на Хектор. Ахил убил баща ѝ Етион и седемте ѝ братя, а майка ѝ взел в плен и я върнал срещу голям откуп. Не смеели троянци да излизат, защото или ги избивали, или ги залавяли живи и продавали в робство. Ахил взел в плен Ис и Антиф, синове на Приам, но ги пуснал срещу голям откуп. Лиакон, друг от Приамовите синове, също бил пленен от Ахил и продаден в робство на остров Имброс, а там бил купен от царя на Леснос и отведен в свещения град Арисба. Ликаон избягал оттам и се завърнал, но още в първото сражение бил убит от Ахил. Също така Ахил убил и малкия син на Приам, Троил. Момчето изпитвало бързината на конете си в равнината. Агил го напднал и буил в светилището на Аполон. Погинали и много елини. Но най-тъжно имрял Паламед, който бил изобличил Одисей в притворство, когато се преструвал на луд. Още тогава Одией решил да си отмъсти. И си отмъстил пп жесток и недостоен начин. Обвинил Паламед в предателство, устроил клеветническо разследване, наредил всичко така, че Агамемнон и Нестор, а с тях и другите елински водачи да повярвят и осъдули Паламед на смърт: да бъде пребит с камъни.

След като минали девет години, на десетата Ахил превзел градовете Лирнес и Хриза. Наред с другата плячка от Хриза Ахил взел в плен Астинома, дъщерята на Аполоновия жрец Хриз, която обикновено се наричала Хризеида – Хризова дъщеря. От Лирнес взел в плен Хиподамия, дъщеря на Бриз (Бризеида – дъщеря на Бриз), след като убил съпруга ѝ Минес и братята ѝ. При подялба на плячката Хризеида била дадена на Агамемнон, а Бризеида на Ахил.

Аполоновият жрец Хриз пристигнал в лагера на елените, за да измоли дъщеря си. Агамемнон отказал да я върне. След като Аполон изпратил чума сред войските, Агамемнон се съгласил да върне своята награда, но решил да вземе Ахиловата награда. Това е началото на „Илиада“ и в нея са описани събития, станали в продължение на 51 дена след тая свада. Поетът, разбира се, умело е вплел в сюжета много събития, коит са станали преди това време. Поемата завършва с убиването на Хектор, връщането на трупа му на Приам и уреденото в Троя погребение на този прославен герой.

Събитията след погребението на Хектор са описани в други поеми, от които е запазена само „Одисея“. В нея се разказват скитанията на Одисех в продължение на десет години, докато се завърне на своя остров Итака.

След смъртта на Хектор настанали тежки дни за Троя и троянците. Първом им дошли на помощ амазонките, митичен народ само от жени, храбри воини и ездачки. Под водачеството на своята царица Пентезилия амазонките стигнали чак до кораите на ахейците, убили мнозина и малко оставало да завладеят целия лагер и да победят. В това време се явили Ахил и Аякс Теламонов, които били при могилата на Патрокъл. Амазонките отстъпили. Пентезилия се спуснала срещу Ахил, но падналаот неговот копие. Когато ѝ свалил шлема, Ахил се учудил на прекрасния лик на царицата: тя била дъщеря на бог Арес.

На помощ на троянците пристигнали и етиопците, начело с Мемнон, син на Еос (Зора) и Тифон, близък роднина на Приам. Красив и силен, той блестял като звезда с доспехи, изковани от бог Хефест. Започнала отново люта битка. Начело на троянците бил Мемнон, начело на елините – Ахил. Но Ахил отбягвал да се бие с Мемнон, защото знаел пророчеството: убие ли Мемнон, наскоро и сам ще бъде убит. Мемнон използвал това и нападал отделни гръцки герои. Връхлетял и на стария Нестор, който повикал на помощ сина си Антилох. Мемнон го убил и започнал да му сваля доспехите. Напразно го нападали Тразимед, Терей и старият Нестор. Мемнон не вдигнал ръка срещу стареца. Щом Ахил узнал за смъртта на Антилох, когото обичал твърде много, влязъл в единоборство с Мемнон и го убил. Напразно богините Еос и Тетида молели Зевс да пощади децата им. Съджата определила да загине сега Мемнон. Трупът му бил отнесен далеч при бреговете на река Езеп, където го оплакали нимфи, а елините  изгорили трупа на Антилох.

Ахил бил обхванат от ярост: погинали във войната неговите двама най-близки другари – Патрокъл и Антилох. Той преследвал троянци като разярен лъв. Всички се скрили в града. Ахил вече достигнал до Скейските порти. Но сега се явил в боя Аполон и със страшен глас извикал. Ахил се спрял за миг, но веднага се насочил срещу бога, който толкова мнгоо му пречил през цялата война. Аполон обаче се закрил с тъмен облак и насочил стрелата на Парис срещу Ахиловата пета, единственото уязвимо място. Раната била смъртоносна, Ахил сам разбрал това, но с последни усилия се впуснал в боя и умрял сред двете сражаващи се войски. Разпалила се страшна битка за неговото тяло. С мъка Аякс Телеманов измъкнал трупа от враговете, а през това време Одисей отблъсквал нападащите троянци. При корабите Тетида оплаквала своя син цели седемнадесет дена: с нея плачели нереидите и всички елини. На осемнадесетия ден изгорили трупа му, а прахта събрали в златна урна, подарена на голяма могила, под която заровили прахта на трима велики герои: Ахил, Патрокъл и Антилох. След това уредили погребални игри, а Терида донесла от морското дъно скъпи награди за победителите.

След смъртта на Ахил станал спор за неговите доспехи, изработени от бог Хефест. Те принадлежали на този, който е спасил тялот му от троянците – Аякс Телемонов или Одисей. При гласуването обаче Атина Палада помагала на своя любимец Одисей, а Менелай и Агамемнон подменили гласовете в негова полза. Така оръжието получил Одисей. Великият герой Аякс полудял и се самоубил.

 

Филоктет, падането на Троя

Напразно елените нападали Троя. Градът оставал непревземаем. От пленения прорицател Хелен, син на Приам, елините узнали, че няма да превземат града, ако не дойдат във войската Филоктет и синът на Ахил, младият Неоптолем. Одисей лесно клонил Неоптолем да вземе участия в боя. Но с Филоктет било мъчно. Той лежал болен от раната си на остров Лемнос. Омраза обхванала душата му, когато разбрал, че е изоставен сам на тоя остров. Най-много намразил обаче Агамемнон и Одисей.

Одисей решил с хитрост да го хване и отведе при стените на Троя. Той накарал Неоптолем да отиде при Филоктет, да се представи за обиден от елините и да му предложи да го върне в родината. Зарадвал се Филоктет на Ахиловия син Неоптолем и се натъжил, като узнал за смъртта на Ахил, Патрокъл, Антилох и Аякс Теламонов. С готовност се приготвил да отплува в Елада с младия Неоптолем. Дори му предал лъка и стрелите. Измамата не успяла, но Херакъл се явил на своя приятел и му казал да отиде под стените на Троя, където ще бъде излекуван от раната и ще помогне на своите другари да превземат града на Приам. Доброволно Филоктет се качил на Одисеевия кораб и всички отплували за Троя. Много подвизи извършил Неоптолем, Филоктет пък ранил със смъртоносна стрела Парис, който избягал в гората на Ида и там умрял от раната си. Неговите другари пастири го намерили и му устроили погребение.

Падането на Троя се осъществило по хитър и недостоен начин. Одисей предложил да направят голям дървен кон, в който се скрили гръцки герои. Войските симулирали бягство и заминаване за родината. Уж измнник елин, на име Синон, съобщил на троянците, че дървеният кон е оставен от елините за Атина Палада, която им е разгнавена заради отвличането на нейната дървена статуя (паладий) от Троя. Когато дървеният кон влезе в града, Троя ще бъде запазена завинаги от враговете. Повярвали троянците и вкарали дървения кон в града. През нощта Синон отворил вратите на коня, излезли скритите герои, дали знак на оттеглилите се елински войски и те нахълтали в града. Така паднала Троя.

(1971 г., Нродна култура)