Апокрифи

Понятието апокриф през различните епохи има различно съдържание. Думата е гръцка и означава „скрит“, „таен“. Отначало обаче тя не обозначава отречени или забранени книги. Апокрифи били наричани преди новата ера онези свещени книги, които са разбирани само от жреците. След уточняването на новозаветните книги всички извънканонични творби със старозаветна и новозаветна тематика започват на гръцки език да се наричат апокрифи.

Апокрифната литература става синоним на еретическа, а оттук и на забранена литература, която не се препоръчва или направо се отрича.

Атанасий Александрийски за пръв път набелязва съществуващите видове книги. Той определя три групи: канонични; неканонични, но позволени за четене; апокрифи, писани според него от еретици, които нарочно ди представят за древни.

В първите гръцки индекси на отречените книги са изредени само творби със старозаветна и новозаветна тематика. Това са същинските апокрифи, творбите, смятани за неистински по определени съображения в епохата на създаването на индексите.

Постепенно под апокрифи започват да се разбират всички творения, смятани от църквата за вредни – онези, които се отклоняват от официалното църковно учение, без оглед на жанра. Понятието апокриф НЕ е жанрово понятие.

Някои творби отначало са се смятали за апокрифи, а след векове се легализират и престават да се смятат за такива.

Класификация: същински апокрифи, смятани от отците на църквата за лъжливи книги и включени в най-ранните индекси, и вторични апокрифи, т. е. по-късно причислени към апокрифната литература като „неизправни“ творби или враждебни на истинското християнство.

По тематика същинските апокрифи разделяме най-общо на старозаветни и новозаветни.

В жанрово отношение същинските апокрифи можем да разделим на: художествена повествователна проза, послания, поезия, творби във форма на въпроси и отговори. 1) повести и разкази; 2) апокалиптични творби – видения и предсказания; 3) завети.

Като апокрифни творби влизат: 1) апокрифни молитви; 2) гадателни книги; 3) жития за християнски светци.

Проникването на апокрифната литература в България съвпада с възприемането и разпространението на славянската писменост. Това налага на българска територия да се създаде нов индекс само на отречените творби.

На апокрифната литература се осигурява голяма свобода на разпространение. Това особено важи за периода на османското робство. Често ги намираме в специални народни сборници, които съдържат почти изцяло апокрифи и разкази, близки по тематика и начин на изложение до апокрифите.

Апокрифната литература в България оказва влияние върху живописта, върху личното творчество и най-вече върху фолклора. Това се дължи на няколко причини: 1) нейния обем; 2) на нейното многовековно разпространение чрез различен тип книги и устно; 3) на нейната същност като тип литература, на нейните изобразителни, композиционни, идейни и стилни особености.

Основните извори на апокрифите са: фолклорът и литературата на древните народи; митовете от старите митологии – ирански, старогръцки и др.; идеите на еретическите учения. Генетическата връзка на апокрифите с фолклора е една от причините те да се възприемат лесно от читателя.

Всички апокрифи, възникнали след 6 в. в християнска среда, всъщност развиват заложените в еврейската апокрифна литература форми, идеи, образи.

Апокрифните повести и разкази показват голямо тематично разнообразие. Едни имат историческо съдържание. Други имат за обект живота на известна, реална, според авторите, личност и излагат този живот в цялост или един негов значителен период.

Апокалиптичните творби разкриват тайни. Първият подвид – „виденията“ – разказват за пътешествия, отредени за „избраници“, по небесата и ада. Композиционната схема на виденията е проста и повтаряща се: увод (обстоятелства преди видението); възнесение; обиколка из небесата (най-често седем) или из адските кръгове; описание на видяното; разговори със съпровождащия ангел; връщане към първоначалното състояние.

Апокрифите разгръщат теми, които са били общохристиянски и дори от общочовешки интерес.

Сюжетът на апокрифите е най-често еднолинеен. Събитията са центрирани около главния герой или следват „историческа“ хронология, която стои извън конкретно историческо време.

Голяма част от апокрифите възникват в стремежа да се допълни Библията, да се обяснят много загатнати и недостатъчно ясни неща в нея. От наше гледище апокрифите са фантастични творби, в които ситуации, картини, диалози, сюжети и някои от героите са измислени. Средновековният писател и читател обаче е вярвал в тази фантастика – може би не на всичко разказано, но не е вярвал в действителното съществуване на героите, във възможността с тях да се случвали такива събития и в чудесата.

 В апокрифите съжителстват фантастиката, безгранична и дръзка, и правдивото, изразено в битова обстановка или детайл, в човешки тревоги и взаимоотношения, в обикновени реакции, земни понятия и представи. Забелязва се постоянно преплитане на необикновеното, свръхестественото с обикновеното, земното. Това отново сближава апокрифната художествена проза с народната приказка.

Често срещана идея в апокрифната художествена проза е дуализмът.

Апокрифните въпроси-отговори възникват относително по-късно. Делят се на две групи: 1) творби, при които въпросите и отговорите се свързват с известни авторитетни имена; 2) творби, в които въпросите и отговорите са анонимни, те не се свързват с нечий авторитет. Всеки въпрос-отговор представлява завършена смислова цялост и в повечето случаи тази двойка е абсолютно независима от предходната или следходната подобна цялост. Отговорите обикновено дават един сюжет.

Съществуват: 1) въпроси и отговори с богословско-философски характер; 2) въпроси и отговори с библейско-историческа тематика; 3) творби с алегорично-тълковно съдържание; 4) творби с културно-историческо съдържание. В нея се поставя въпросът за верите и за народностите, за правоверните, полуверните и неверните народи, за знаците на народите; 5) въпроси и отговори със смесено разнообразно съдържание: библейски, природонаучни, културни и др.

Апокрифните мотиви имат много древен произход. Това са мотиви към езическите богове за помощ или заклинания срещу зли сили и болести. Словесният текст съставлява част от магията, в случая т. нар. бяла магия, насочена към добро. Словесният съпровод на магическите действия се явява като народно творчество, което става „професия“ на народни магове. В Асировавилония магията достига своя връх. Маговете се обособяват като високопоставена каста, която има влияние както върху народа, така и върху царете. Тяхна задача е със силата на словото и магическото действие да водят борба срещу злото – болести, зли духове, вещици, зли очи, омраза.

На мястото на езическите богове се появяват Богородица, Исус, апостолите, светците. Християнизирането се проявява и при обредните действия, съпровождащи изричането на текста – появява се кръстният знак, който трябва да бъде очертан върху челото на болния, във въздуха или на земята. За да се разграничат истинските християнски молитви – по същия начин, както се разграничават каноничните книги от неканоничните, - „лъжливите“, молитви влизат в списъците на забранените книги и се превръщат в апокрифи.

Някои от творбите вероятно представляват точни преводи, но гръцките им образци са изгубени; други претърпяват в българска среда известни редакции; трети са сътворени може би от българи под въздействието на българските народни баяния и поради потребността на българина за борба със злините. Някои от тях се произнасят от свещеника, а други са пригодени като средство за самоотбрана – нуждаещият се сам изрича молитвата или я написва някъде.

Молитвите са няколко типа: 1) Молитви – муски и рецепти. Тук се изреждат тайнствени букви, непознати думи или имена; 2) Молитви – обръщения към християнски герои с пряко изразяване на желанията на молещия се; 3) Молитви – заповеди или заклинания към злата сила да излезе от човека, да спре, да се махне далеч; 4) Молитви – повествования. а) писани в първо лице; б) написани от трето лице; 5) Смесени фигури.

Според обекта на молитвите могат да са: 1) общи молитви; 2) за определени болести; 3) молитви против зли свръхестествени и природни сили; 4) молитви, свързани със стопанския живот.

В основата на по-голямата част от апокрифните молитви лежи убеждението в магическата сила на словото и в символическото магическо значение на образа независимо от присъствието на християнски персонаж в тях.

Голяма е групата на гадателните книги. По произход те се свързват също така с езическите вярвания и имат своите основи в древния фолклор и в литературата на античните народи.

Наред с устното гадание още в предхристиянската епоха се появяват гадателните книги. Те са обобщение и подредба на народни гадания или най-малкото в тях са използвани принципите и белезите на народното гадаене във връзка с нови обществени потребности.

Както и останалите апокрифи, повечето гадателни книги са анонимни.

Делят се на няколко основни групи: 1) Гадания по природни признаци; 2) По календарни и астрономически белези; 3) Гадания по явления, свързани с човека; 4) Гадания по книги и писмо.

Дори в най-вредните гадателни книги липсва всякаква идеализация на живота. Тук всичко е така, както става и е възможно да стане в един жесток свят.

Гадателните книги имат специфични формални особености. Всички са насочени към бъдещето.

В гадателните книги няма стремеж за търсене на поетически изказ, защото в тях няма изображение на лица и събития, не се изразяват емоции. Изреченията са кратки, предметни, нещата се назовават направо с техните същински имена; не е важен фигуративният израз, важно е да се отбележи точно и ясно какво ще се случи.