Фьодор Достоевски - Записки от Мъртвия дом

Разказвачът среща главния герой, Александър Петрович Горянчиков, три месеца преди смъртта му. Александър Петрович е изолиран, живее у една стара хазяйка, без дори дума да размени с нея, и единственият му близък човек е едно малко момиченце. Скоро той обаче умира и оставя след себе си много малко вещи, сред които е една стара тетрадка със ситно изписани записки.

Разказвачът решава да публикува тетрадката и записките в нея, които са доста разхвърляни и непоследователни, но разказват за пребиваването на Александър Петрович в каторгата. Той е бил дворянин, но в пристъп на ревност е убил жена си и е бил осъден на 10 години затвор. Александър Петрович нито веднъж не споменава миналото си, той е съсредоточен върху първите години от живота си в затвора и на момента на освобождаването си.

Александър Петрович започва с първия ден, в който всичко му се струва много плашещо. Затворниците спят заедно, носят парцали, ядат супа с хлебарки, постоянно псуват и крадат непрестанно един от друг. Дори най-близките „другари“ на Александър Петрович редовно го пребъркват и то без лоши чувства. Александър Петрович обаче никога не се сближава с тях истински, тъй като, колкото и да опитва да бъде като тях, те са селяни, а той – дворянин. Има само един-единствен път, в който те се отнасят с уважение към него, и то е по Коледа и Нова година, когато затворниците организират серия от театрални представления и Александър Петрович е сложен на първия ред, за да даде „професионалното“ си мнение.

През останалото време затворниците гледат на него с презрение и го отбягват. Александър Петрович забелязва, че те предпочитат той да се държи според статута си на дворянин, т.е. да отбягва тежката работа заради изнежените си ръце, отколкото да опитва да им насмогне. Александър Петрович действително не е свикнал на работа и получава подигравки за това, но в крайна сметка, малко по малко, започва да свиква с живота си.

Той има много наблюдения за затворниците. Там, независимо какъв е характерът на престъплението – убийство или кражба; независимо дали престъпникът е защитавал семейството си или е просто аморален главорез, всички са заедно, всички са на една нога и, колкото и кървави да са престъпленията, тук, в каторгата, те никого не могат да удивят. Само понякога, когато става дума за убийства на малки деца, затворниците започват да изпитват отвращение едни към други.

Затворниците се къпят в обща баня, сврени буквално един до друг. Както с повечето неща, тук трябва да си платиш, за да получиш място, на което да се изкъпеш. В първите дни един затворник помага на Александър Петрович да си вземе баня и от това на него му става неприятно.

По принцип, не разрешават на затворниците да внасят пари, но те въпреки това го правят. И ако успеят да ги опазят (или да ги дадат на един стар дядо да ги пази), те могат да си осигурят много по-добър живот. Например, да получат прилични дрехи, отделно да им се готви, дори да вземат нелегално водка. Специално водката се внася много трудно, наказанията са строги, но ако „кръчмарят“ случи, то той я крие в мехове, разрежда я безбожно с вода и я продава на много висока цена.

Рядко затворниците получават подаяния от хората, които живеят в града. Най-често това се случва по празници и това е любимото и време от годината, защото не ходят на тежка работа, а седят по цял ден да пият и да ядат. Друг начин да избягат от тежката работа е като се престорят на болни и отидат в болницата.

Веднъж на Александър Петрович му се налага да отиде в болницата. Там въздухът е по-отвратителен и спарен от този в затвора, а и болните, особено лудите, са неприятна компания. Понякога Александър Петрович не може да заспи по цяла нощ от миризмата. Той вижда там как хората умират или как лекуват раните от наказанието си с пръчки.

Наказанията с пръчки варират от 500 до 4000, като често пъти хората издъхват. Ако припаднат, карат ги в болницата, където изчакват няколко дни, а после ги връщат да им довършат наказанието. Александър Петрович никога не е претърпявал такова наказание, главно защото е дворянин и дори в затвора на тях се гледа с друго око. Опитните определят наказанието като „парене“, а самите „палачи“, особено някои от тях, изпитват удоволствие да удрят с пръчки и още по-голямо удоволствие, когато затворниците им се молят за пощада.

След третата година записките на Александър Петрович стават все по-неясни и кратки. Той почти нищо не си спомня от това време, главно защото годините се нижат по един и същи начин, а и той няма достъп до книги, което води до затъпяването му. Той отбелязва още няколко случая за орел с ранено крило; за това как товарното им конче умряло и как избирали друго; за хитростта на затворниците по време на работа; за опита на двама да избягат и за тяхното залавяне, както и за опита на някои от затворниците да въстанат и за бързото потушаване на недоволството.

В края Александър Петрович разказва как, когато идва време за освобождаването му, той не чувства щастие. Не чувства нищо, но получава поздравления отвсякъде. Накрая му махат оковите от краката и той става свободен човек. След това прекарва известно време в града, вижда се със старите си познати в затвора и заживява като аутсайдер.