Ги дьо Мопасан - "Един живот"

 

Жана, 17-годиншна благородничка, тъкмо напуска манастира „Сакре-Кьор“, в който е пребивавала безрадостно последните три-четири години. Взимат я баща ѝ, барон Симон-Жак льо Пертюи де Во, и майка ѝ – Аделаид. От известно време майка ѝ ужасно е наедряла и може да се придвижва единствено ако някой я подкрепя. Обичайно това е млечната сестра на Жана, 18-годишната камериерка Розали.

Въпреки силния дъжд, Жана не престава да се любува на околностите, а когато пристигат в старото имение „Тополите“, тя напълно се загубва в мечти и блянове за един вълнуващ, изпълнен с любов живот. Един ден ги навестява абат Пико – добродушен и закръглен, подобно на баронеса Аделаид, той ги уведомява за пристигането на нов благородник в околността – виконт Жулиен дьо Ламар.

След първата среща на Жана и Жулен, виконтът започва често да посещава „Тополите“ в определено време. Двамата не говорят много, разхождат се дълго и постепенно между тях започват да се зараждат чувства, докато мисълта за брак става съвсем естествена. Жана дава съгласието си и дните преди церемонията изтичат неусетно. Един ден тя се събужда момиче, а до вечерта вече е жена.

Майка ѝ Аделаид непрестанно плаче, отказвайки да я посвети в тайните на брака, и затова баща ѝ само намеква, че Жана сега изцяло принадлежи на Жулиен. Това Жана разбира по възможно най-студения и разочароващ начин. Жана започва да гледа на Жулиен като на друг, опитва да си спомни какво е било преди и се надява в бъдеще да го заобича. Наближава време за сватбеното им пътешествие в Марсилия, където скъперничеството и сметкаджийството на Жулиен започват да се проявяват силно. Той и Жана обаче успяват да споделят един-единствен интимен момент, в който Жана абсолютно му се отдава, но когато се връщат и Жулиен взима контрол над имението, той съвсем занемарява привлекателната си външност и дори спира да посещава Жана в стаята ѝ.

Докато се пука от скука в имението, Жана забелязва, че нещо с камериерката Розали не е наред, но Розали отрича. Един ден обаче ѝ прилошава, пада на земята и ражда бебе. Колкото и да опитва Жана да изтръгне името на бащата от нея, Розали отказва да говори. След няколко дни Жана влиза през нощта в стаята на Жулиен, защото има нужда да го види веднага и заварва в леглото му Розали. Разбрала какво се случва, Жана хуква да бяга из къщата, а после – и през заснеженото поле. Без да чувства студа с голите си крака, тя застава на скалистия бряг и мисли да се хвърли, когато мисълта за опечалените ѝ родители я спира. Тогава Жулиен я настига заедно със слугите, тя припада и се събужда по-късно в леглото си болна. Баща ѝ и майка ѝ са се върнали. Жана не бърза да разкаже, тайно се възстановява и слуша през цялото време, а после казва какво е видяла. Викат абат Пико, за да разпитат в негово присъствие Розали, и тя признава с мъка, че Жулиен е дошъл в стаята ѝ още първия ден, в който е заживял в имението и от тогава не е преставал да идва. А тя не казала нищо, защото ѝ харесвало онова, което правел с нея.

Баронът веднага иска да постави на място Жулиен, но абатът го укротява и му напомня, че на младини той вероятно също е имал подобни авантюри. Баронът се стъписва, а и моментът за скандал никак не е подходящ, защото се оказва, че Жана е бременна. Докато тя е напълно незаинтересована и дори изплашена от детето, което расте в нея, баща ѝ се заема да намери мъж за Розали и дори ѝ дава чифлик за двайсет хиляди, на което Жулиен категорично се противопоставя, но успяват да го измамят.

Жулиен прави големи промени в имението, за да съкрати разходите. Оставя пари само за най-необходимото и вдига скандали на барона и баронесата, задето така безразсъдно харчат наляво и надясно парите си. Жана ражда преждевременно, в големи мъки, завиждайки на Розали, за която всичко е минало бързо и лесно. Когато вижда сина си, Пол, тя се влюбва в него. По-лошо, става обсебена от него и го ревнува от всичко и всички. Понякога не се храни с дни, наблюдава го и непрестанно бродира разни лигавници за него, от които сама се прехласва.

Едно от любимите занимания на Жулиен след лова на диви птици е да обхожда именията на местните благородници и да търси нови връзки. Свикнала на тези отегчителни излети, Жана се изненадва, когато Жулиен внезапно започва отново да се бръсне и възвръща елегантния си вид отпреди сватбата. В този ден двамата биват посетени от граф и графиня дьо Фурвил. Тя – елегантна малка дама с мраморно лице, а той – добродушен великан с червени мустаци. Както се разбира по-късно, и страстен ловец, с когото Жулиен намира общ език, а Жана открива приятелка в лицето на жена му, Жилберт.

Жулиен и Жилберт започват често да излизат с конете си и Жана скоро разбира, че те имат връзка, но не се решава да направи нещо. Майка ѝ и баща ѝ отново идват на гости. Майка ѝ изглежда остаряла с десет години. На барона му се налага да замине за кратко и в това време Аделаид внезапно умира. Жана е безутешна, не могат да я откъснат от тялото на мъртвата. Когато остава сама, Жана прочита за последен път любимите писма на майка си и така разбира, че тя, също като баща ѝ и като Жулиен, е имала любовник. Изгаря писмата и я обхваща още по-силно негодувание към жестокия свят.

След погребението, у Жана внезапно се загнездва мисълта, че синът ѝ Пол също ще умре и тя ще остане сама на света. Затова си пожелава да има второ дете. Проблемът е, че трябва да спи с неверния си мъж и затова се съветва с абата, който успява да ги сдобри. Жулиен обаче се държи различно и Жана го конфронтира, разбирайки че той не желае друго дете, а само да се забавлява. Той и без това едва издържа сегашното, а за второ дори не му се мисли. Жана пак отива при абата и този път той я съветва да излъже всички, включително Жулиен, че е забременяла, за да изгуби той бдителност и тя действително да забременее. Така и се случва.

Абат Пико обаче бива повишен и заместен от млад, енергичен и жесток мъж, заклел се да сложи край на разврата в този край – абат Толбиак. Някак той разбира за връзката между Жулиен и Жилберт и заставя Жана да остави мъжа си, но тя отказва, той се ядосва и в беса си изтърбушва една кучка, която ражда край пътя палетата си. От всичките седем, Жана успява да спаси само едно – Сеч.

Новият абат започва да дебне Жулиен и Жилберт и един ден казва на граф дьо Фурвил, който се отбива първо при Жана, а после хуква към колибата, в която са се скрили любовниците. Тъй като колибата е на колела, графът се промъква и я бута по склона. Тя се разбива долу, а селяните измъкват телата на благородниците и ги откарват с каруци. При вида на мъртвия Жулиен, Жана припада и губи детето си – момиченце.

След смъртта на Жулиен и дъщеря им, Жана се посвещава изцяло на сина си Пол, за който се грижат още неговия дядо, баронът, е незабележимата леля Лизон, сестрата на Аделаид. Пол, на който му лепват прякора Пуле („пиле“ на френски), е абсолютен тиранин и господар в дома си. На 16 едва го откъсват от майка му, за да го пратят на училище, и до 20-тата си година вече е натрупал дългове от карти. Веднъж случайно разбират, че от месец не е посещавал школото и го намират в дома на една държанка. Опитват да го задържат в „Тополите“, но той бяга в Хавър, а после заминава за Лондон. Единствените писма, които плаща, са за да иска пари.

Някъде по някое време умира тихо незабележимата от всички леля Лизон.

Дълговете на Пол стават все по-големи. Баронът ипотекира всичките си земи, но на последното разорение на Пол получава удар и умира. Жана почти припада на погребението на баща си и бива отнесена от една яка селянка, която се оказва нейната бивша камериерка Розали. След като Жана идва на себе си, Розали се зарича отново да ѝ стане слугиня и то без да получава заплата. Тя поема цялото домакинство и дори се съветва с един нотариус относно дълговете на Пол. Накрая заявява на Жана, че се налага да продадат „Тополите“, за да свържат някак двата края. Жана не се решава, защото за нищо на света не иска да напусне родния си дом, но получава писмо от сина си, от което разбира, че той никак не я обича. Затова му пише, че повече няма да му праща пари и един месец по-късно продава имението и се мести в малка къщичка край пътя. Взима със себе си много вещи, в които е съхранила спомените си.

За багажа помага сина на Розали и братът на Пол – Дени Льокок. Когато Жана го вижда, той силно ѝ напомня на Жулиен, но тя не може да отгатне в какво. В новата къща взимат и стария пес Сеч, който вече е заприличал на безформена грамада. През деня спи, а през нощта вие непрестанно, тъгувайки за дома си. Един ден го намират мъртъв.

В началото Жана е вглъбена в подреждането на къщата, но после ѝ се натрапва идеята, че трябва да иде в Париж и да види сина си. По пътя си припомня младостта си и колко е била наивна. С мъка открива дома на Пол и на неговата любовница, но се оказва, че те са напуснали преди две седмици, за да не платят нито наема, нито на съседите, на които са задлъжнели. Жана се връща в хотела си, очаквайки Пол сам да я потърси, но вместо това се изсипват един куп кредитори, които ѝ искат пари. Тя дава, каквото има, а Розали ѝ праща още пари, за да успее да се върне у дома.

След неуспеха си, Жана започва да живее все по-лениво и отнесено, жалвайки се защо животът ѝ е така несправедлив и защо не се е намерил един човек да я обича истински. Веднъж ѝ се случва шанс да се върне в „Тополите“, който вече е ремонтиран. Гледката от прозореца ѝ обаче е същата и Жана отново се потапя в спомените от своето моминство. Връща се още по-сломена и скоро получава писмо от Пол, че с любовницата му са останали без стотинка и че тя е на път да ражда, но има вероятност да умре.

Като прочитат писмото, Розали решава лично да иде и да вземе детето. Няколко дни по-късно Жана отива на перона да я посрещне. Розали казва, че държанката е издъхнала и че Пол е успял да се венчае за нея преди това. А също и че скоро ще си дойде. После Розали показва бебето на Жана и докато двете вървят към дома, старата слугиня уверява господарката си, че животът не е така горчив.

 

Емил Зола - "Жерминал"

 

Етиен Лантие пътува от Маршиен за Монсу с идеята да си намери работа като машинист, каквато и му е професията. Монсу е разположен насред гола равнина, в която има няколко големи мини, сред които е „Ненаситната“. Първият, когото Етиен среща, е Неумиращия – инвалид и коняр от семейство Майови, който храчи черни храчки и обича да казва, че носел цяла въглищна мина в дробовете си, та имало с какво да се отоплява. Неумиращия казва на Етиен, че надали ще си намери работа, но въпреки това Етиен се отправя към мината. Там той тръгва с групата на Майо, която включва дъщеря му Катрин, сина му Захари и Шавал – груб мъж с червени мустаци, който е хвърлил око на Катрин.

Още щом вижда Катрин, Етиен също изпитва силен интерес към нея, въпреки че изглежда като момче и има недоразвито тяло. Първият ден в мината му се струва отвратително тежък – работата е изтощителна, температурата долу е висока, хората се обливат в под, отвсякъде непрестанно тече вода и съществува опасност всеки миг подпорите да се срутят и да се случи инцидент. Екипите въглекопачи най-много страдат от непрестанните глоби, които надзорниците им налагат за лошо крепене, затова отделят по-малко внимание на гредите и гледат да изкопаят повече въглища.

След края на първия ден Етиен е убеден, че няма да се върне, но въпреки това решава да продължи да опитва. Докато той опознава мизерния живот на въглекопача, семейство Майови се бори за оцеляване. Майовица, жената, има кърмаче Естел и две по-малки деца, непослушният Жанлен, гърбавата Азил, Катрин и Захари. Майовица непрестанно е измъчвана от сметки откъде да намери пари за хляб и кафе. Наравно с това тя очаква големият син Захари скоро да ги напусне, защото има вече две деца от любовницата си, но все отлага женитбата.

Като не намира друг начин. Майовица отива да проси от Грегоарови – двама добродушни и добре охранени богаташи, които лентяйстват по цял ден и къткат единствената си дъщеря – Сесил. Грегоарови са едни от най-големите акционери на компанията и тяхното семейство е живяло от кръвта и потта на работниците вече цял век. Техни близки приятели са Енбо – семейството на генералния директор, което също живее недалеч от тях. Грегоарови и Енбо са единствените представители на буржоата в този край.

Майовица взима малките си деца, за да събуди съжаление у Грегоарови, но получава единствено няколко ката стари дрехи и парче козунак. Майовица се вижда принудена да иде при омразния Мегра. Той е известен с това, че дава на вересия храна, ако жените му се отдадат. И тъй като също е хвърли око на Катрин, Майовица не желае да влиза в магазина му, но въпреки това го прави. След кратък скандал получава онова, което желае и се връща победоносно у дома, където Алзир е приготвила супата за работещите.

Етиен започва да привиква постепенно към работата, но не и към факта, че внезапно Шавал започва все по-настойчиво да ухажва Катрин, докато един ден насила я прави своя любовница. Катрин се примирява, в селището всички правят така и единствен господин Енбо, генералният директор, завижда на простите селяни, които се отдават един на друг, докато той не може дори да докосне невярната си жена.

В селището хората едва свързват двата края, клюкарстват, правят си бебета, които един ден също стават въглекопачи и така мизерията няма край. Един ден обаче компанията решава да съкрати разходите си като въвежда нови правила за плащане. Крепенето и въглищата ще се плащат отделно, което за въглекопачите съвсем не е изгодно. Етиен събира своите другари и заедно решават да идат при господин Енбо да преговарят. Срещата не минава добре и част от въглекопачите обявяват стачка. С времето стачката се прехвърля и в съседните мини, където работата не потръгва. Касата, която Етиен основава в началото, за да подкрепя мизерстващите семейства, бързо се изпразва. Всички стачници започват да гладуват и намирането на храна само увеличава агонията им.

Компанията предлага на работниците да се върнат в мините и някои действително го правят, което така силно разгневява стачниците, че те се събират на една голяма, освирепяла група и започват да ходят от мина на мина, да бият братята си наред, да чупят и да беснеят. Те дори прерязват стоманените въжета на клетките, с които издигат работниците, и то на същата онази мина, в която Катрин и Шавал са се върнали на работа, макар Шавал да е бил със стачниците до последно. Катрин и Шавал са принудени да се катерят по дървените стъпала, побити в скалата, докато крайниците им се вкочаняват и ръцете им се разраняват.

Бесни и вече неподчиняващи се на Етиен, стачниците решават да убият Шавал. Единствено Катрин го защитава и дори удря две плесници на Етиен, а след това тръгва с любовника си. Бесни, стачниците се връщат в селото и минават покрай магазина на Мегра, който искат да разбият и разграбят. Докато те беснеят и блъскат вратата, Мегра внезапно напуска скривалището си, опитва да се качи на покрива на магазина, но пада и умира на място. Като виждат омразния бакалин, жените започват да се радват и да го плюят. Едни му свалят гащите и му откъсват члена, а после го забучват на кол и го разнасят като знаме.

Докато богаташите в дома на г-н Енбо се опиват да разберат какво се розовее на този кол, Сесил, г-жа Енбо и нейният нов любовник (и племенник) идват. В олелията Сесил остава сред тълпата, където жените започват да я хулят и дърпат, а Неумиращия дори започва да я души. Сесил обаче бива спасена и отведена на безопасно, а при стачниците идва Катрин и казва на Етиен, че Шавал ги е предал на стражарите.

Някои биват заловени, но повечето успяват да избягат. Настават нови дни на мизерия. Катрин опитва да праща някакви пари на семейството си. Тя не е щастлива с Шавал, той непрестанно я бие и ревнува, отдавна се е наситил на тялото ѝ и сега иска да я изгони, макар силно да презира Етиен. Преди стачката, когато Етиен е бил наемател на Майови, той дори е подозирал, че Катрин и майка ѝ са се редували с Етиен. Истината е, че когато Етиен и Катрин са делили един въздух, те са мислели за другия, но никога не са успели да се решат да се докоснат. А и Катрин живее с илюзията, че Етиен обича Мукет – извозвачка, която се предлага почти на всеки.

След като бунтът стихва, отново настават дни на мизерия. Компанията обаче решава да наеме белгийци и да ги спусне в мината да работят. Те дори викат военни, които да дежурят и да се оглеждат за Етиен, който е издирван. Всички мислят, че е избягал и че е извън страната, но всъщносто той живее в скривалището на Жанлен. Малкият Жанлен е адски непослушно дете, което непрестанно краде, тормози и командва приятелите си, трупа храна за себе си, докато другите гладуват, и дори убива един млад войник в пристъп на животинска нужда. Жанлен също е работил в мината за мизерни пари, но след едно срутване му се счупват двата крака и, макар да заздравяват, той вече не се придвижва с предишната пъргавина.

Жанлен се грижи за Етиен, а Етиен посещава семейство Майови, които вече живеят в мрак и студ, докато децата по цял ден плачат за храна. Когато обаче идва слухът за белгийците, хората отново се събират да протестират пред мината. Тогава ги посреща военния отряд. Размирниците започват да ги псуват и замерят с половинки тухли, а военните се виждат принудени да стрелят, при което Майо умира. Умира и Мукет и то за да защити мъжа, който никога не отвръща на любовта ѝ – Етиен, и неговата истинска любов, Катрин.

След смъртта на Майо, Етиен и Катрин се връщат в студения дом. Всичко е още по-печално и мъчително. Катрин не може да гледа майка си как се топи и решава, въпреки забраната на Майовица, да слезе в мината заедно с другите и да работи. Етиен отива с нея, въпреки че го е срам. Той обаче иска да защити Катрин от Шавал. Преди да влязат в мината, Суварин спира Етиен и го предупреждава да не слизат долу. Той е видял как някои от подпорите и връзките в мината скоро ще поддадат и с риск за живота си е слязъл в комина, за да ускори този процес и да унищожи завинаги „Ненаситната“. Етиен обаче отказва да послуша Суварин и с Катрин слизат долу.

Както и предполага, Шавал се нахвърля върху Катрин, Етиен я защитава, но припирнята им не продължава дълго, защото разбират, че са останали сами. Групата на Етиен се връща назад да разбере какво се случва, когато попадат на огромно езеро вода. Нивото непрестанно се покачва, а работниците се мачкат един-друг, за да се качат по-скоро в клетката и да излязат на повърхността. Самият главен надзирател се качва в клетката, преди да се увери, че всичките му хора са се спасили и така Етиен, Катрин, Шавал и други, общо 20 души, остават долу.

Боеца, най-старият и опитен кон, успява да се освободи и хуква насляпо през познатите галерии, за да се спаси. Другите го следват, надявайки се да намерят изход през старата мина, която е залепена до „Ненаситната“ – „Ракияр“. По пътя Катрин отстава без сили, Етиен я вдига и понася на ръце, но точно тогава скална маса се свлича и ги отцепва от останалите. Те тръгват по друг път, все нагоре и нагоре през галериите, непрестанно преследвани от покачващото се ниво на водата. Дори Боеца поема по този път, раздира кожата си и се заклещва в една теснина. Катрин и Етиен са принудени да гледат мъчителната му, проглушителна смърт.

После двамата продължават. Стигат до най-горната площадка и опитват да минат през тесен проход, който също се оказва затрупан. Излизат през една пролука и се озовават в един джоб, затиснат от две стени. Там те попадат на Шавал. Той е бил с двама други, на които е взел лампите и хляба. Обещава да даде половината храна на Катрин, ако тя се върне при него.

Катрин се измъчва, че трябва да прекара последните си часове живот между тези двама мъже. Със сълзи на очи яде хляба на Шавал, но когато той се опитва да се възползва от нея, Етиен не издържа и смазва главата му. Сега, след като са останали сами, без храна и светлина, водата стига и до тази част на мината. Етиен и Катрин се изкачват до най-високата точка на джоба, крайниците им са прогизнали, премръзнали и вдървени, но те продължават да чакат своите другари, които са чули сигнала за тревога и които копаят усилено в тяхната посока.

Етиен и Катрин прекарват в мината девет дни в компанията на трупа на Шавал, който водата непрестанно тласка към тях. По някое време нивото на водата се снишава, Катрин и Етиен стъпват на земята, където за пръв път се отдават един на друг. Катрин заспива в ръцете на Етиен и той усеща, че тя е мъртва, но въпреки това продължава да я притиска към себе си. Когато другарите му най-сетне прокопават проход и стигат до него, Етиен се оказва единственият оцелял. Майовица дори не може да го познае. Косата му е съвсем побеляла.

Майовица губи още едно дете – първо Алзир, която се простудява и издъхва, после мъжа си при престрелката, Захари бива обезглавен при срутванията и Катрин умира от глад и умора. На всичкото отгоре Неумиращия, бащата на Майо, губи разсъдъка си, но когато семейсто Грегоарови му идват на гости, той си спомня нещо и цялата омраза на народа към буржоата внезапно влива сила в крайниците му и той удушава Сесил – единственото, любимото дете на възрастните акционери. Въпреки постъпката му, не го съдят, а и Майовица отказва да го прати в старчески дом, защото е убедена, че ще му сипят нещо в супата.

Шест седмици трае възстановяването на Етиен. Когато стъпва на крака, той отива да види как вървят работите в новата мина. Там с разочарование вижда много познати стачници, които са се примирили с условията на компанията и работят още по-мизерно, отколкото преди. Там е и Майовица, за която компанията е направила изключение, предвид колко близки е погребала. Там долу тя върти огромен вентилатор в изпепеляващата жега и сама се чуди на себе си, след като се е кълняла да удуши всеки, който се върне обратно в мината. Разделя се с Етиен, без да таи лоши чувства към него. На тръгване Етиен вижда Жанлен, който почиства въглища от плаката.

Етиен тръгва пеша отново да си търси работа, разсъждавайки над случилото се и убеден, че някой някъде, един ден ще свали веднъж завинаги буржоата и народът ще вземе властта в ръцете си.