Ги дьо Мопасан - Бел Ами

Първа част

Жорж Дюроа е бивш подофицер. Няма пукната пара и изпитва ненавист към онези около него, които имат. Случайно среща свой другар от армията – Форесте. Двамата се заприказват и се оказва, че Форесте пише за вестник „Ла франсез“. Води го първа в редакцията, а после да пийнат по чаша бива в едно кафене. Кани го у дома си, но Дюроа признава, че няма фрак и Форесте му дава пари. Води го в театъра без пари, говорят и пият още, а накрая Форесте си тръгва сам, а Дюроа – в проститутка.

Жорж отива на адреса и вижда жената на Форесте – Мадлен. Там идва и Клотилда дьо Марел. Разговарят и Дюроа споменава, че е бил в Африка три години, заради което г-жа Влатер го подтиква да напише „Спомени на африканския ловец“ като поредица от истории за утрешния вестник.

Дюроа се връща у дома и започва да умува как да изкаже мислите си, но думите звучат сухо и клиширани. Отива в дома на Форесте за помощ и Мадлен му диктува първата статия, след като изслушва разказа му. След това Дюроа отива в редакцията на вестника, където се среща пак с Форесте и г-н Валтер. Предава им статията и си тръгва.

На сутринта Дюроа с трепет отваря вестника и вижда статията си поместена вътре. Отива веднага на старата си работа в железницата и се уволнява. Форесте му препоръчва да поговори с най-добрият им репортер, Сен Потен, който има да пише за китайците и индуистите, но в крайна сметка той пише статията дори без да поговори с тях и разказва това на Дюроа. По-късно Дюроа се заема да напише продължението на историята си за Африка, но като не се получава, опитва отново да отиде при г-жа Форесте. Г-н Форесте обаче го гони, Дюроа написва статията сам, но тя бива отхвърлена. От вестника му дават заплата и той се възползва отново от услугите на куртизантката. Пише статията отново, но тя пак бива отхвърлена. С времето Дюроа става добър журналист, но въпреки това посредствен.

След два месеца във вестника Дюроа решава да посети г-жа дьо Марел. Там се запознава с дъщеричката ѝ. На следния ден отиват заедно на ресторант в компанията на г-н и г-жа Форесте. Когато се връщат, той я целува. Срещат се отново на закуска и се уговарят да идат в неговата квартира. Срещат се няколко пъти, но хората в неговата сграда започват да говорят лошо за Клотилда и тя му намира квартира, която сама плаща. Той е против в началото, но после започват да се срещат там, да се разхождат по булевардите, да посещават кабаретата. Този живот му струва много пари и това ги скарва. Като ѝ казва защо не иска да излиза с нея, Клотилда започва всеки ден тайно да слага по две златни монети в джоба му. Дъщеря ѝ един ден измисля прякора му – „бел ами“. Един ден, докато се разхожда с Клотилда, среща ги проститутката на Жорж, тя го издава, а Матилда се разстройва и го изоставя.

Жорж е в лошо настроение. Посещава г-жа Форесте и ѝ се признава отчаяно в любов, но тя отказва да бъде негова любовница, а предала вместо това приятелството си. Съветва го да се представи на г-жа Валтер. Той ѝ отива на гости, остроумничи пред нейните дами и дори ѝ праща плодове. Вследствие на това скоро го назначават за шеф на хрониката във вестника – лесна и доходна длъжност, а също така получава и втора покана като гост на дома Валтер. Там среща Клотилда, с която подновява отношенията си и дори се запознава със съпруга ѝ. Г-н и г-жа Форесте заминават заедно.

Скоро вестникът е нападнат от друг вестник – „Перо“, където Жорж е обвинен в нещо, за което дори не подозира – историята на някоя си г-жа Обер, която им казва, че всъщност истината е съвсем друга. Пише отговор, получава отзив и в крайна сметка двамата с непознатия си организират дуел, в който двамата изстрелват по един куршум, но и на двамата им се разминава. Като разбира за дуела, Клотилда става дори по-благосклонна към него и го кани отново на вечеря с мъжа си.

Дуелът издига Дюроа сред важните хронисти. Скоро получава писмо от Мадлен, че съпругът ѝ се е влошил и трябва да дойде при нея. Форесте умира малко след пристигането на Дюроа. Той успява да се изповяда, ала в последния си миг е обхванат от пристъп на паника – не иска да умре. Когато все пак умира, Дюроа намира удобен момент да поиска ръката на Мадлен. Тя не приема, но и не отказва и той се прибира в Париж, очаквайки отговора ѝ.

 

Втора част

Мадлен се връща от Кан и кани Дюроа при себе си. Иска от него да прекрати връзката си с Клотилда и да се види с родителите му в Кантельо. Мислейки за сватбените покани, те си измислят и ново име – дю Роа дьо Кантел. Дюроа къса с Клотилда, тя го приема тежко, а после с Мадлен се отправят към Руан. Родителите на Дюроа приемат Мадлен по различен начин – бащата радушно, а майката – със студена враждебност. Мадлен съжалява за срещата си, въпреки че е настоявала.

Дюроа и Мадлен се женят и започват заедно да работят над „неговите“ статии, които започват борба с министерството. Всички забелязват, че тези статии носят почерка на мъртвия Форесте. Ядът му се засилва и ревността му към Мадлен, защото тя непрестанно говори за него. Той започва да я дразни и да я приканва да му каже подробности от интимния им живот.

Жорж започва да се интересува все повече от г-жа Валтер, след като намира времето с Мадлен за досадно. Той продължава да мисли за Шарл и това не му дава мира. С г-жа Валтер отиват на състезание по фехтовка, после и на вечеря. Той ѝ се обяснява в любов, но тя го отблъсква. Когато отива на вечеря в дома му, той я изпраща, целува я насила и тя накрая се съгласява да се срещнат в църквата „Света Троица“ на следния ден.

Отиват заедно с църквата, тя му признава, че също е влюбена в него, но веднага след това изпитва нужда да се изповяда. Г-жа Валтер му се извинява по-късно, а той я води в ергенската си квартира, а тя там му се кълне, че до сега не е имала любовник.

Мадлен води прикрито войната за новия кабинет, като главен инициатор и министър Ларош Матьо. Дюроа не изпитва никакво желание да изпълнява поръчките ѝ, а г-жа Валтер се оказва съвсем различна от очакването – нейната любов е детинска и го докарва до лудост, така че много скоро тя съвсем му омръзва. Г-жа Валтер започва да чувства, че го губи и мисли различни начини да го върне. Дори му казва за тайна сделка и как може да изкара много пари от нея. Жорж отива на обичайната си среща с Клотилда, но там тя вижда в жилетката му увити космите на г-жа Валтер и пак го хваща в изневяра. Тръгва си ядосан, но по пътя разбира, че г-н Вродек, приятел на Мадлен, е много зле. Когато тя отива да го види, той вече е умрял.

След опелото получават писмо от адвоката на Вродек. В завещанието си той ѝ оставя всичко. Жорж мисли, че са били любовници, иначе не намира друго обяснение. Мадлен не може да вземе наследството без негово решение. Дюроа дълго време умува как да постъпи, на Мадлен ѝ е все едно. Накрая той решава да си поделят сумата.

Патронът на вестника, г-н Валтер, печели много пари и се издига в обществото. В дома на Дюроа вече командва Ларош, като че сам той е господар. С Мадлен отиват на вечерника у г-жа Валтер. Там се среща с дъщеря ѝ Сюзан и настоява двамата да станат приятели. Същото прави и с г-жа Валтер, когато остават насаме и тя му предлага да си вземе парите от заема на Мароко.

Дюроа ходи всеки петък на гости у Валтер. Веднъж, като разбира, че Сюзън е сгодена, казва ѝ да се откаже и ѝ се признава в любов. Един ден отива с файтона си при полицейския пристав заедно с трима агенти в цивилно облекло и отиват в някакъв апартамент, където хващат жена му, Мадлен, заедно с Ларош Матьо, министърът. След това Дюроа отива направо в редакцията на вестника и казва на Валтер, че е свалил министъра.

Минават три месеца от развода на Дюроа. Той придумва Сюзън да заяви първо на майка си, а после на баща си, че искат да се венчаят, а после ѝ казва, че ако не получи съгласието им, ще я отвлече. Г-н Валтер настоява да дадат Сюзън на Дюроа, защото знае, че един ден ще е важен човек в парламента, но г-жа Валтер е против. В крайна сметка бащата дава своето съгласие.

Г-жа дьо Марел изобличава Дюроа, че е спал със Сюзън, за да се ожени за него. Това го вбесява и той я удря. Идват много народ за сватбата на Дюроа – той за пръв път се жени в църква, тъй като с Мадлен са подписали само в общината. Там се среща с г-жа дьо Марел и си спомня за нея, когато със Сюзън излизат венчани от църквата.

Виктор Юго - Парижката Света Богородица

15 век, Париж. В залата за съдилището се играе мистерията на Пиер Гренгоар – философ и автор. Хората недоволстват и искат тя да започне преди пристигането на кардинала, но всеки път нещо или прекъсва пиесата, или хората отвличат вниманието си с нещо. Първо е Жеан Фроло с изказванията си, после просяк моли за милостиня, а накрая кардиналът идва и става такова оживление и суматоха, че в крайна сметка залата се опразва и Гренгоар остава сам да си гледа мистерията. Метр Копенол, чорапчия, човек от народа, но издигнал се във властта, предлага на всички да излязат навън и да изберат свой папа за празника – най-уродливата и отвратителна мутра. През една розетка хората минават и показват лицата си. Там се появява и Квазимодо, който веднага печели състезанието. Обличат го, хващат го на рамене и започват да го носят тържествено из града. При мистерията Гренгоар губи и последна надежда, когато останалите хора отиват да гледат танца на Есмералда.

Отчаян, Гренгоар тръгва по улиците, чудейки се дали изобщо ще му платят, защото няма нито къде да спи, нито какво да яде. Вижда танца на Есмералда и номерата на нейната козичка, когато в същия момент процесията, начело с Квазимодо идва. Пресреща ги Клод Фроло, архидяконът, който се кара на Квазимодо с жестове и го води обратно в църквата. Гренгоар тръгва отново, но този път след Есмералда. Вижда как опитват да отвлекат двама мъже – единият Квазимодо, а другият – Клод Фроло. Гренгоар обаче вика стражата и Есмералда бива спасена от капитан Феб дьо Шатопер, в когото веднага се влюбва.

Пиер Гренгоар продължава по пътя си, но влиза в квартала на просяците, където го хващат да го обесят. Като не може да стане един от тях, те му предлагат някоя жена да се ожени за него и да го спаси. Есмералда се смилява, чупят стомна и парчетата са четири, което значи четири години брак. В първата брачна нощ Есмералда почти не намушква Пиер. Тя му казва, че само му е помогнала, иначе пази девствеността си, за да може да се изпълни заклинанието от муската на врата ѝ и тя да открие родителите си. През цялото време говори за любов и за Феб.

В миналото Клод Фроло е бил подготвян от родителите си за духовен сан, но те са починали и той е поел грижата за по-малкия си брат, когото разглезва. По този повод, когато на един Великден преди 15 години той вижда в яслите за изоставени деца 4-годишния Квазимодо, той го взима под крилото си и му дава името, свързано със значението на този ден. Квазимодо е мразен от всички и става звънар, но оглушава.

Когато Феб спасява Есмералда, Клод успява да се измъкне, но заради глухотата на Квазимодо, той бива арестуван. На следния ден го съдят. За нещастие, съдията също е глух и прави наказанието му дори по-голямо – не само, че го бичуват публично, но и го оставят на позорния стълб. Довчерашният папа днес е бит и унижаван от същите тези хора, които са му се възхищавали.

Близо до мястото, където е каменната бесилка, на Гревския площад, има място, вкопано в земята, наречено „плъхова дупка“. Там хора, претърпели голяма трагедия, се молят целодневно, а минувачите им оставят храна. Една от тези хора е Калчищна, която някога била много красиво момиче, но тръгнала по лош път и повехнала. Родило ѝ се обаче много красиво малко момиченце, на което тя се възхищавала до безкрай. Дори ѝ направила малки обувчици. В града пристигнали цигани и тя решила да заведе детето и да разбере съдбата му. Циганите на всички обещавали несметни богатства и дворянски живот. Зарадвана от новината, майката оставила детето си, за да каже не съседката, но в това време две циганки го откраднали. На негово място оставили грозният Квазимодо, когото тя хвърлила в яслите за изоставени деца. Това била причината Кълчищна 15 години да чака детето си в килията и в компанията на останалата ѝ една обувчица. Тя мисли, че детето е било изядено, какъвто обичай имат циганите и ги мрази от дъното на душата си.

Като връзват Квазимодо на позорния стълб, той моли за храна, но хората го замерят и обиждат. Единствено Есмералда се престрашава да се приближи и да му даде да пие.

Капитан Феб е в компанията на Фльор дьо Лис, която ухажва, както и на още няколко дами. Виждат на площада пред църквата египтянката и я канят. Тя приема само защото нейният възлюбен Феб е там. Искат от нея да им изиграе номера, но през цялото време се подиграват на дрехите ѝ, защото завиждат за красотата ѝ. Така се случва, че тя изпуска торбичката с буквите и Джали, нейната козичка, по навик изписва името на Феб, което тя дълго е съзерцавала сама. Така взимат козичката за демон, а нея – за вещица.

Архидяконът, който също е наблюдавал танца на циганката, слиза долу, но тя вече е изчезнала при Феб. На площада е останал само Пиер Гроноар, нейният „съпруг“, който от край време ходи с нея и прави свои си номера.

Жеан отива при Клод да го моли за пари, но случайно го зърва в момент на неговата лудост и трагичната дума „съдба“, която става вдъхновение за този роман. Жеан успява да придума брат си да му даде кесията си, само и само да не се издаде на госта, който идва след него.

Капитан Феб решава да заведе Есмералда при моста Сен Машел в къщата на една сводница. Клод Фроло, облечен в черно, му дава пари, за да го заведе в същата стая, за да ги гледа. Той се скрива, а когато Есмералда идва с козичката си, наблюдава как Феб започва да я убеждава да преспи с него. Докато той я целува, Клод се промъква и забива нож в гърба му, а после вика стражи да я заловят.

Започва дело, според което Есмералда е не само убийца и магьосница. Всъщност Феб успява да оцелее, но съдът се съсредоточава изцяло върху това да я изкара магьосница дори с мъчения. Тя признава, за да може да я убият по-скоро, мислейки си че всичко е загубено и че нейният Феб е мъртъв, но той всъщност вече я е забравил.

Затварят Есмералда в една килия да чака деня, в който публично ще я обесят. Клод идва при нея и най-неочаквано ѝ се признава в любов. Обещава да я изведе, ако тя склони да бъде негова, но тя е отвратена и непрестанно споменава името на Феб, което вбесява архидякона.

В деня на обесването Калчищна се радва, че ще бесят циганка. Капитан Феб гледа по принуда обесването с Фльор дьо Лис. Той никак не иска да си спомня за Есмералда. Водят я полугола заедно с козичката и тогава го вижда и разбира, че е жив. Фроло пак се появява и за последен път ѝ предлага подкрепата си, но тя предпочита въжето и преди да я обесят, той казва молитвата за опрощение и изчезва. Дори не разбира, че Квазимодо се спуска от църквата и я спасява. По онова време църквите са служели за убежища на осъдените на смърт и никой не могъл да припари до тях. Ако само престъпели прага, властите вече могли да ги убият и някои от тях живеели с години зад стените им.

Клод Фроло тръгва да се скита из града ни жив, ни умрял, мислейки за Есмералда. В това време Квазимодо се грижи за удобствата на Есмералда, давайки ѝ собствената си постеля и храна. Той разбира, че тя го намира за отвратителен, затова я наблюдава скришом и отдалеч. Сърцето му обаче е топло, а гласът – мек и приятен. Успява да я разбере, въпреки че е глух. Един ден Есмералда вижда Феб и моли Квазимодо да го повика. С натежало сърце и сълзи на очите, той отива. Причаква го и настоява да дойде с него, но Феб не желае да знае повече за циганката, а Квазимодо лъже Есмералда, че не го е открил. Клод открива, че Есмералда е в църквата и опитва да я похити, а Квазимодо в тъмнината го напада, без да го види, и решава да го убие отвън. Когато вижда обаче своя баща, той се спира.

Клод Фроло се среща с Пиер Греногоар и му предлага да спаси някак Есмералда, но той като че ли гледа само своите си интереси. Жеан пак отива да иска пари от Клод. Жеан отива при скитниците и подклажда бунт – да идат да освободят Есмералда. Тръгват заедно към църквата. Тя опитват да изкъртят вратите и будят хората в близките къщи. Квазимодо ги вижда и смята, че искат да отведат Есмералда, затова започва да хвърля върху тях каквото му падне, а накрая дори ги залива със стопено олово от улуците на Света Богородица.

Кралят Луи 11 в това време е в Бастилията и слуша отчета за разходите. Като чува шума в града, мисли че хората са нападнали съдията и никак не се трогва, но като разбира, че нападат неговата Света Богородица, заповядва да изтребят всички до крак, а Есмералда – да обесят.

Квазимодо отива в килията на Есмералда, но тя е празна. Пиер е дошъл да я отведе с някакъв странни. Прекарват я през реката и там Пиер взима със себе си козичката, а непознатият се оказва Фроло, който я води насила при бесилото на площада, с думите „след като аз няма да те имам, няма да те има никой друг“. Той я оставя на Калчищна да я пази, докато извика стражите да я обесят. Калчищна я хваща и случайно ѝ разказва в пристъп на гняв за детенцето си. Тогава Есмералда отваря муската си и вътре има предсказание, че тя ще намери майка си, когато двете обувчици се съединят. Следват горещи прегръдки и обещания между майка и дъщеря, които се намират след 15 години. Всичко това е прекъснато от стражата, която е дошла да търси Есмералда. Майката я крие, но те я намират. Разбиват входа, измъкват ги заедно, защото майката се е вкопчила в дъщеря си, но по пътя си ударя главата и умира на място.

Квазимодо напуска килията и тръгва да търси Есмералда, когато вижда архидякона да гледа нещо. Поглежда и вижда точно момента на обесването на Есмералда. Фроло се засмива, а Квазимодо го бута от върха в бездната, до която е застанал, и той умира.

След тези събития, Феб го сполита нещастие – жени се. Гренгоар си живее живота, както пожелае и пак се връща към пиесите. Колкото до Квазимодо, когато отварят една гробница след две години, където е била оставена обесената циганка, намират скелета ѝ обгърнат от друг – прегърбен, грозен и отблъскващ – този на Квазимодо. Когато опитват да ги разделят, неговият скелет се разсипва на прах.

Йордан Йовков - Разкази

Песента на Колелетата

Сали Яшар е майстор каруцар. Има си цяла работилница с помощници. Той върши тежка работа, но си почива добре и мисли много за живота, пушейки пред дома си всяка вечер. Той има чувството, че трябва да свърши нещо, но не разбира какво. Често среща Джапар, който някога е искал дъщеря му, но тя се е омъжила за друг. Веднъж Сали Яшар заболява и скоро звукът на чуковете в работилницата замира. Дъщеря му идва и той я познава по специфичния звук на колелата в каручката. Остава с него известно време и се връща. Тогава той разбира какво трябва да направи – пеещи каруци. Джапар го подкрепя в тази идея. Дори му дава пари, усещайки че така трябва да стори. Дъщеря му Шакире е сполетяна от нещастие – зетят умира и тя се жени за Джапар.

Мечтател

Боян Боянов, началник на малка крайгранична станция прекарва дните си, изпълнен в копнежи по жена на име Маруся. Тя всяка седмица идва с червения си чадър по пътя и пише и чака писма от годеника си. Боян знае това, но всеки път я чака, както чака влюбен. Освен нея, в станцията идва и други хора, като братята Кара Яха и Ак Яха. Първият е беден и има само черни коне, докато другият – само бели, впрегнати в разшкошна каручка, в която обикновено вози красиви туркини и важни гости. Един ден Ак Яха води необичайни гости – мъж, жена и една млада девойка. Тримата остават за през нощта. Докато Боян е пленен от мисли за момичето, случва се инцидент с един прилеп и той го улавя. Преди да си тръгне, момичето, Вяра, му казва да запази прилепа, защото той ще му даде късмет. От този ден насетне Боянов мисли само за нея. Дори си представя въображаемите известия, които му праща по другите пътници, животът ѝ и как им предстои да се срещнат. Той съвсем се променя, говори само за това, останалите започват да го избягват, смятайки го за луд. Дори когато Маруся пак започва да идва редовно, той вече е влюбен в друга. Един ден той ляга болен, изоставен, но мислите му са все в чудната каручка с белите коне.

 

Съд

Мустафа Ефреш – Токмакчията, обмисля отиването си в съда. Две съседни села от край време враждуват за точната граница между нивите. Конфликтът се изостря с убийството на Куция от Андрей. Двамата принадлежат на двете села. Андрей са вкарали в затвора и сега съдиите опитват да разберат къде точно е границата, защото ако Куцият  е убит в нивата на Андрей, то това са смекчаващи вината обстоятелства. Жената на Токмакчията, като разбира колко далече трябва да пътува, мисли, че той иска да види своята стара любов, Мария, която отдавна е мъртва, и страшно му се гневи. Рано сутринта Токмакчията тръгва заедно с внука си Рустем, кръстен на починалия му син. Неговата жена от тогава не може да се радва на никое друго дете, макар да има пет дъщери и двайсет внуци. На мястото са се събрали хора от двете села, само мъже. Преди това всичките са ходили при Токмакчията и са се опитвали да го присламчат на своя страна, така че той познава повечето. Водят и затворника – Андрей, а при него идва жена му, която е дъщеря на Мария. Като вижда колко много си приличат, Токмакчията променя мнението си и показва друга граница, като по този начин спасява Андрей. Дори Саафет молла, който не може да върви, минава по същия път и потвърждава казаното. По пътя наобратно Токмакчията размисля и решава да види приятеля си, но Саафет молла е починал ненадейно.

 

Дядо Давид

В митницата в Али Анифе има трима стражари – Милан, Теохарий и дядо Давид. Дядо Давид има една страст в живота си и това е неговият кон. Той е особено буен и изглежда почти див, но дядо Давид се грижи добре за него, дори му сплита гривата. Той е единственият, който може да язди този кон. Отпътуването му до града с него беше цяло събитие и всички се събираха да гледат. Наблизо живее старшият подофицер Рафаилов с жена си и детето си Коста. Рафаилица често кълне детето си и съжалява, че го е родила. Веднъж дядо Давид се застъпва за него, а после Рафаилов идва да му търси обяснение защо се е намесил. От този ден дядо Давид изстудява към коня си, спира да се грижи за него и дори решава да го продаде. Милан дори го чува да говори в съня си на своята майка. Обаче идва новината за закриването на поста и освобождаването му от длъжност, тъй като отварят пощенски кон на това място. Тази новина връща дядо Давид към коня му. Той пак се грижи за него, но става жесток и конят дори започва да върти главата си назад, към него, което не е добър знак. От жестокия нрав на дядо Давид се оплакват всички, а пъдарят Горещника дори си отнася боя и се оплаква на началника му. Оказва се, че на младини майката на дядо Давид също го е клела, защото не е бил добър човек и се е отнесъл зле със семейството си. Когато построяват станцията, дядо Давид извежда коня си до града за последен път. Той пак обръща главата си назад. Тръгват без проблем, а на следващия ден, като идва времето да се върнат, конят сам спира на мястото, от където е тръгнал, и спира да влачи обезобразеното тяло на дядо Давид. Всички се спускат в тази посока, освен Рафаилов, за когото това е трябвало да се случи отдавна.

 

Два врага

Рахни Чобана е най-големият овчар на село. Той взима на работа бездомния Калин. Той обича да яде много и продължително и това изнервя Рахни, защото наблизо броди вълк. Бие го непрестанно и постоянно му натяква за вълка, дори му прекъсва яденето. Калин се озлобява, но не срещу Рахни, а срещу вълка. Иска да го намачка хубаво, така и прави. Проследява го, напада го, слага му кука в устата, увива го с въже като вързоп и го води в селото. Всички излизат да видят тази сцена, но него вече не го е грижа за вълка.

 

Албена

Красивата Албена водят да съдят в близкия град, след като се разбира, че мъжът ѝ е бил убит. Всички я плюят и ѝ се канят, но като виждат красотата ѝ, изведнъж започват да плачат за нея и да твърдят, че е невинна. При нея идва и детето ѝ, което всъщност я е издало, тя моли за прошка. Преди да се качи, при нея идва Нягул, който е бил близък с Куцар, нейният грозноват и грубоват мъж. Той признава, че го е направил и се качва в каруцата. Те потеглят, а след тях идва жена му. Като ѝ казват какво се е случило, тя се тръшка на земята и започва да плаче, защото те също имат дете.

 

Сенебирските братя

От своята вятърна мелница дядо Щерю гледа двете самотни дървета на юг, наречени Сенебирските братя. В това село живееха Петър и Павли. Те дошли и завзели селото, забогатели. Останал само Халил ходжа, като единствен имотен там. Турците продават всичко, напиват се, а преди Халил ходжа да си тръгна, казва че двата бряста баща му е садил за негов късмет и за брат му, а сега те са за Петър и Павли. Дядо Щерю не вярва в пророчества и не обръща внимание. Минават се години и Петър ненадейно умира. Тогава Щерю вижда, че едното дърво е изсъхнало, отсичат го и остава само едно. Павли веднъж идва при мелницата да търси сина си Иванчо. Признава, че той е станал разбойник и дори го е застрелял с мартинката, но като се е върнал за тялото, него го е нямало. След няколко дни при Щерю идва Иванчо да търси помощ, той го подслонява, а на сутринта отива при Павли да му каже. Той навиква работниците си при машината за класовете. Там тя го завлича и той умира. Когато дядо Щерю поглежда към останалото дърво, то също стои право, но е вече мъртво.

 

Грехът на Иван Белин

Иван Белин е стар и опитен овчар. На няколко пъти бяла вълчица опитва отчаяно да грабне някоя овца, но после я вижда да мишкува, за да нахрани двете си вълчета. Иван Белин има странни черти в нрава си и една от тях е, че пие много – толкова, че лази на четири крака до дома си. Веднъж така се напива и заявява на баба Бяла, че ще убие вълчицата. Така и прави. Издебва я, убива я и взима в чувал вълчетата ѝ. Води ги в селото, но като виждат вълчицата, на жените им домилява, защото е имала деца. От този ден Иван Белин осъзнава какво е сторил, изстудява съвсем и се отдалечава от хората, едва си разменя дума-две с познатите си. Само овчарчетата, на които разказва истории, го виждат по-често. На тях разказва същата история за белия бивол, с който ги е плашил, за да стоят далеч от извора му.

 

Измама

Дурасийската вятърница има лоша слава – каквото и лошо да се е случило наоколо – кражби, убийства, случило се е там. Сега на това място е Бодура, който сам е лежал в затвора. Край мелницата често минава Христо Бахченванджията. Бодура му разказва за внучката си, която трябвало да дойде да живее с него, след като оставила мъжа си. Друг път Христо пак идва, тъкмо когато Бодура пълни кошерите с пчели. С него има една жена и няколко души, които се мелят брашно. Той остава под овошките с жената и нощува край мелницата. На сутринта се събужда и нито конете му са там, нито жената. Бодура му признава, че тази Рада не му е била внучка: „Една ли Рада има по света?“

 

Имане

На смъртния одър лежи старата, а от двете ѝ страни са дъщерите ѝ, които чакат да им каже къде е заровено съкровището. Мъжете им вече са претърсили къщата. Старата си спомня колко нещастия е донесло имането на мъжа ѝ и как той ѝ е казал в последния си час къде го е заровил, след като някой друг го е бил оставил в мазето. Бабата го е заровила извън къщата, защото го смята за прокълнато. Влошава се до толкова, че не може вече да говори. Посочва нанякъде, всички тръгват в тази посока, мислейки си, че им показва къде е имането, но като се връщат, тя е издъхнала.

 

Друг свят

Темелко и Дочкин са приятели. Темелко се занимава с продажба на коне. Пада му се един първокласен, но тръгнал да умира. Дочкин му казва, че може да го излекува. Темелко не се съгласява първоначално, но като вижда, че на животното не му остава много, Дочкин го взима със себе си и води кончето при хергелджията дядо Илия. Там има цяло стадо коне, където кончето връща силите си. Дочкин го връща след няколко дни и казва на Темелко да не го оставя на плочите, защото ще умре.

 

Другоселец

Празник е и кръчмата е пълна с хора. Там е дори кметът. Говорят си за новите глоби. Полският пазач, Илия, идва в кръчмата, водейки другоселец. Хвана го в ечемика на Татар Христо. Кметът му иска сто лева глоба, но другоселецът си изпразва джобовете и показва, че има само двайсет. По едно време влиза някой и казва, че кончето му е паднало от умора. Всички се спускат да го вдигнат и да му помогнат. Кметът дори нарежда да донесат храна на другоселецът, но после всички забравят за него и се връщат към празника, а той слага главата на коня на коленете си и гледа препълненото му с мъка око.

 

Серафим

В Енювото кафене влиза човек в старо, прокъсано палто – Серафим. Той е спестил пари за ново, както е планувал вече от десет години. Въпреки че е лято, той си ходи с палтото. Идва жена при Еню да му иска пари. Той ѝ отказва и я гони. Серафим го моли да пренощува в кафенето, а на сутринта Еню разбира, че той е дал парите за палтото си на жената и вече не негодува за старото палто, а напротив.

 

Ревност

Васьо (с прякора Агата) излиза от Еньовото кафене и се прибира вкъщи. Той подозира жена си Минка, че върти любов със съседа и решава да я върне на майка ѝ. Стяга каручката, взима брадва и въже и я качва без предупреждение. Тръгват на път, а от време на време той спира, прехвърля въжето, като че ще се беси, но все минава някой да го прекъсне. Изведнъж Минка започва да вика, че ще умре на къра и кара Агата да побърза. Стигат първата къща от близкото село, където живее Мавроди Йоргов. Него го няма, но бабата е там. Тя пуска Минка, а на Агата казва да се разходи. Като се връща, разбира, че е станал баща. Той така се радва, че се впуска в конете първо в една, после в другата посока – води майка му и майката на Минка. Като вижда сина си, очите му се насълзяват и пита Минка какво е правила на оградата на съседа, а тя казва, че е върнала чаша кафе, която е заела.

 

Скитникът

Дафин е прекарал две години в затвора по вина на господаря си, Йоргаке, при когото е бил ратай преди 14 години. Той тръгва към Белица, след като излежава присъдата си, за да вземе парите си от годината, в която му е служил като ратай. Йоргаке го насъсква срещу кмета и една вечер Дафин го заножва и го осъждат за 13 години. Той иска отмъщение всъщност. Стига до едно село и вижда две жени до тялото на умиращ мъж. При тях има и две малки деца. Той казва на жената, че иска да работи при тях ратай без пари и тя скоро се привързва към него, чувствайки мъжкото присъствие на Дафин, след като мъжът ѝ умира. Предлага му да се венчаят като минат шестте месеца и той решава да прости дълга на Йоргаке и да остане.

 

Помпадур

Дядо Иван Бунала обича хубавите коне. Ходи на пазара, но нито един не му хваща окото. Съби му показва Помпадур и дядо Бунала разбира, че няма втори като този кон. Дори се зарича да го купи, а баба Иваница го взима за луд.

 

Вълкът

Нейчо има болно дете. Минава доктора да остави рецепта, но той няма пари. Детето обаче се влошава и Нейчо тръгва за града, който е на 15 километра. По пътя го дебне вълк. Когато опитва да избяга от него, той намира пари и с тях плаща за лекарствата на детето. Като се връща, вълкът си стои там, не помръдва. Щом детето се оправя и снегът по полето се стапя, Нейчо се връща на мястото, където е стоял вълка и намира фиданка на крушка. Огражда я и така дървото става единственото в това поле и всеки знае историята за неговата поява.

 

Женско сърце

Дядо Гергя дълго не е чувал нищо за сина си Илия. Той някога е искал за жена тяхната съседка Аничка, но тя внезапно се жени за Теодор. Илия се връща с хубави коне, но решава да ги продаде и изпива конете по кръчмите. Иска да купи още коне, хваща двама цигани джамбази и краде с тях коне. Потерята ги хваща, единият умира от болно сърце. Дядо Гергя отказва да помогне на сина си, но Аничка, която е била недружелюбна към Илия и го е гонела, когато е разговарял с Теодор, идва с пита хляб и сирене да нахрани Илия и джамбазина.

 

Вълкадин говори с бога

Вълкадин има трима синове и три снахи. Тримата обаче умират. Когато се върнали от служба, били напълно променени. Атанас умира от болест, Никола става кмет и го застрелват, а Милен, неговият любимец, е гледал земите си в Румъния, но са го набедили, пребили и умира в затвора. От тогава Вълкадин не говори с никого. Милена, жената на Милен, иска само дума да чуе от него и не приема златото, което ѝ дава. Дори ходи след него, само и само да ѝ продума, но той е вглъбен в мисли. Обръща се и ѝ казва, че разговаря с бога.

Йордан Йовков - Последна радост

В градчето има трима души, които всеки помни – дядо Слави, който се занимава със земеделие, Рачо Самсара, който няма равен по приказливост, и Люцкан. Той продава цветя пролетта и лятото, но слабостта му към момичетата винаги го хвърля в разорение. Негови познати от града му дават пари да започне някакъв бизнес, но той или се отказва, или пак фалира. Безгрижна е душата му и е устремена към най-красивото момиче в града – Цветана. Хората я мислят за надменна и горда, тя няма приятели, но всички се спират, щом мине по улицата. Люцкан знае добре езика на цветята. В празнични дни таблата с цветята му се опразва и той е отвсякъде търсен. Някои му се подиграват, но той приема всичко леко, защото никога друг път не му обръщат толкова внимание. Митю Караколев е негов приятел и го защитава. Дори когато идва известие за мобилизация и двамата се записват в армията, той е неотлъчно до него. На гарата Цветана среща Люцкан – тя е сгодена за инженера, който също е бил приятел на Люцкан. Тя му дава жълта менкиша, която означава „раздяла“. Рачо Самсарът също отива войник. Люцкан съвсем се е променил, след като е надянал униформата – тя му е широка и той почти се е загубил в нея. Само дървеният кръст на фуражката му го отличава от останалите. Започва дълъг и изтощителен поход, който изнервя войниците, те озверяват от глад и умора. Тогава се случва един да стъпче нарочно цветето на Люцкан, бяла хризантема, която е пазел като подарък от едно момиче, живеещо в село, през което са минали. Люцкан се разболява. Едва върви и само лежи в палатката, когато най-сетне стигат мястото в Странджа. В мислите му е само бялата хризантема и думите „Прощаване. Няма нова любов.“ Рачо Самсарът държи пламенни речи, но като идва боя, той е от първите убити. Дори последните мисли на Люцкан са за бялата хризантема. Когато полковникът минава покрай тялото му, той вижда „прекрасна“ сцена, как в последния си дъх Люцкан е посегнал към някакво цвете.

 

Йордан Йовков - Земляци

От две-три седмици военен полк е на лагер при Мраморно море. Близкото село е разрушено напълно. От там започват землянките на лагера. Там е и седма рота с ефрейтор Стоил Първанов. С него живеят Никола, Димитър и Илия барабанчикът. Всички са от с. Бръшлян. Никола е бивш стражар, Илия е най-младият, Димитър е смел и ценен другар, но рано е оплешивял. Докато чакат заповеди, войниците разговарят за миналото, пишат писма и се разхождат из околностите. Фелдфебелят е Буцов. Освен останалото, обслужват се и панахиди, при които всички са строени с часове. Имат си поп Върбан, който ги следва навсякъде, а всичките му помощници са пак войници. Стоил пее по време на панахидата. После Никола, Димитър и Илия виждат жерави и си представят как те отлитат към родното им село. Ананий е тръбач на ротата, живее близо до Буцов и е земляк като тях. Войниците играят хоро, включва се и Никола. С времето Стоил става по-набожен и повече се отдалечава от войниците, усамотявайки се с часове. Един неделен ден на гости на Стоил идва Делчо. Той е млад артилерист, който се появява на походите, възседнал хубав бял кон. В компанията на Делча Никола и останалите си спомнят за Бръшлян. Никола разказва историята на Неша, която с хитрините си и татула си го е отвличала от работата, докато брат ѝ е събирал незаконно дърва в гората. Варенов, техният роден, е младо момче, което умишлено говори с по-нисък тембър, за да забележат всички колко е млад. Скоро целият полк тръгва на път, като оставят почти всичко ценно и взимат само най-важното. Късат си ризите, за да си направят превръзки, в случай, че ги ранят. Борбата започва. Две колони се точат – едната е с войниците, които влизат в боя, а другата – с ранените. Варенов е тежко ранен. Стоил го носи, но докато вика санитарите, пада и той и двамата умират. Пролетта е в разгара си, а земляците стоят при пресните гробове край село Елбасан

Бранислав Нушич - Автобиография

1. Предговор на автора

Авторът уточнява колко е излишно да се пише предговор към биографията, защото съществувала разлика между реално случилите се събития и тези, които един биограф ще разкаже. Те, в повечето случаи, са преиначавани, като го карат да изглежда по-велик или по-маловажен, отколкото е бил. Дори да заличат съществуването му. Авторът започва да пише тази книга, за да отбележи 60-годишнината си. Той пише книгата не за да оплаква миналото, а да се посмее. Той говори и за три свои паралелни личности – смях, плач и леност и трите са прояви в живота му.

 

2. От раждането до първия зъб

Авторът е роден в годината на смъртта на Вук Караджич. Спорове има в годината на раждането и града, защото и Белград, и Смедерево са се отрекли от него. Роднините му са били шегаджии. Първоначално акушерката го взела за момиче, тъй като се родил в полунощ и било тъмно. Освен това се е родил със седем дни закъснение, което предполага, че ще посрещне смъртта седем дни по-късно под инжекция камфор. Чувства се като чудовище, съставено от различни части, задето все го сравняват с роднини. С първия зъб ухапва баща си, а той го проклина.

 

3. От първия зъб до панталоните

Авторът срича, прохожда за пръв път и му правят прощъпалник, но когато посяга към парите, брат му ги взима. Така му се случва и напред в живота – парите все изчезват, щом посегне към тях. На всичкото отгоре го обличат като момиче и той все си бърка пола. Постоянно е търсел внимание от родителите си и техните гости, дори от минувачите по улицата. По същия начин дамата във висшето общество търси внимание, но по един завоалиран начин. Бил е и много агресивен – особено към куклите на сестра си, на които е оскубал косите и дрехите. Родителите му смятат за „извънредно живо дете“. Той задава и много въпроси, които само изглеждат глупави, но са логични. Понякога той казва неща на хората, които е чул от родителите си и това ги поставя в неудобно положение. Накрая авторът успява да си извоюва панталоните на големия си брат, не рокличките на сестра си, а майка му го проклина да пожелае някой ден рокличка.

 

4. Човек в панталони

С панталоните авторът придобива увереност да се катери по дървета, да закача лисичи опашки за чиновниците, да слага шепи сол в ястията на гостите, да разменя нещата в джобовете на палтата им. Във вихъра си се намира с останалите момчета. Играят си според това дали дойде цирк, театър или дори на криза, когато всички се уподобяват на някой министър. Първата им мисия е да накажат патките на съседите, задето набили техния паток. Те се уговарят и отиват на мястото с празна калъфка за възглавница. Те започват да скубят патките, когато ги напада кучето на съседите и трябва да разтрогнат формацията и да се спасят поединично.

 

5. Орисниците

Една от лелите откъсва конец от ризата на младия разказвач и го дава на врачка, за да разберат съдбата му, но както се случва обикновено, съдбата винаги лъже очакванията. Авторът е палаво дете, което кара майка си да го кълне и да съжалява, че го е раждала. От яд дори съсипва вечерята на гостите им и се преструва на заспал. Без да знаят дали да го натупат сега и да му прекъснат съня или сутринта, родителите, трите лели и останалите гости сядат на масата да обсъждат какъв най-добре е да стане. Трите лели са като трите орисници, които винаги направляват разговора. Авторът подслушва всичко и сънува странни сънища, а на сутринта се събужда от силната ръка на баща си.

 

6. В училище

В семейството на автора има странни традиции от любов и омраза към училището, но всичките му предци са били трудни и необикновени деца. В духа на тази традиция той тръгва на училище като на бойно поле. При първия важен изпит дори лъже родителите си, за да вземе обещания дукат, защото така или иначе ще яде бой. Когато си взима зрелостното свидетелство, той дори отива на бръснар, но разлика в лицето и вида му няма. После отива в университет. Според него двата най-важни етапа в живота на човек са училището и бракът – от там той е осигурен.

 

7. В основното училище

При постъпването си в училище, авторът и останалите ученици са били подреждани първоначално по ръст, а след това учителят ги е отсявал според това какво работи баща им. Дори измисля различни ситуации за математическа задача, в които бедно и богато момче всъщност са от класа. Учат „Отче наш“ и как най-лесно да запомнят буквите с асоциации и картинни образи. Големи проблеми им прави математиката. Различните двуцифрени им приличат на двойки от града, а по-големите цифри учителят обяснява с роднини.

 

8. Вероучение

Откакто започват часовете по вероучение, авторът залюбва безбожието. Всяка история от библията той смесва с други и създава забавни анекдоти, на които едни се смеят, а учителят му дърпа ушите. Класът му няма късмет и с християнските ценности, защото никой не се разминава с гнева на учителя.

 

9. Сръбски език

Огромна трудност срещат учениците, когато стигат до сръбските склонения. Учителят дори не пуска един до тоалетна, докато правилно не склони глагола, с който се моли да го пуснат. Учениците пак се опитват да запомнят нещата с аналогии, но не се получава. Кошмар са и препинателните знаци. Авторът разказва, за хора, които въобще не знаели как да ги използват и дори един войник, когато му върнали писмото, вместо да сложи препинателни знаци, написал ги на отделен лист с молба да бъдат употребени по предназначение. Учителят по сръбски обяснява пунктуацията като влак с малки и големи гари, а учениците, сами за себе си, например обясняват многоточието с катастрофа. Накрая учителят ги кара да пишат и съчинения и всеки измисля такова, което отразява професията на баща му.

 

10. История

Първа пречка в този предмет са твърде дългите и трудни имена на големите владетели. Авторът споделя предпочитанието си към онези периоди, за които има малко или никакви сведения, но не одобрява как всеки преподавател е дал своята гледна точка за дадени събития и това увеличава значително материала. Техният учител и особено емоционален на разказите за турската армия и дори изиграва събитията в рима. На изпита авторът се проваля, защото държавата не знае собствената си история и къде точно е умрял Вълкашин, убивал ли е Урош и т. н.

 

11. География

Учителят по география нагледно обяснява разположението на планетите. Първоначално за глобус ползва съученика им Сретен, чиято глава има сходна форма, и всички го уважават заради качествата му на училищно пособие. За планетите, слънцето и луната взима и други ученици, слага ги в редици и ги карат да се въртят до замайване.

 

12. Естествена история

Техният учител има предпочитания към зоологията, затова и залягат на изучаването ѝ. Освен, че сам наподобява някой звяр, учителят не се обръща към учениците с истинските им имена, а ги е оприличил на някое животно. С течението на годината, учениците сами започват да придобиват животинските навици на своите имена.

 

13. Чужди езици

Авторът описва часа по френски, където уроците главно са преповтаряне на изречения с леко изменения. Немските спомагателни глаголи пък учат като съседи, които един на друг си прекопават лозето. Най-голямо затруднения са изключенията в правилата, които и без друго са трудно за наизустяване.

 

14. Математика

Авторът описва математиката като болест, която засяга паметта. Съучениците му или са забравили всичко друго и редят формули, или между другите предмети пак се промъква някой математически термин. Учителят им обяснява, че математиката не разчита на сетивата или на това как стоят нещата в реалния живот. Неговите определения дори повече объркват учениците и те съвсем не виждат края на училището. Авторът отбелязва, че тя има и положителни страни – благодарение на нея са се появили литературни творци и великани в театралното изкуство.

 

15. Физика и Химия

Онова, което учениците са смятали за нещо забавно и обикновено, физиката прави сложно и неразбираемо – като свирката, през която минава въздух; въртенето на пумпала и махалото. Истински трудното идва, когато трябва да се обяснят със закони и формули. Химията е още по-непонятна на автора заради дългите формули. Дори написва извинително писмо до учителя си, което така и не праща и все пак се проваля.

 

16. Мъртвите езици

Авторът недоумява как може да умре един народ, а да остане жив езикът му. Латинските сентенции трябва да се знаят наизуст, не да се разбират. Спреженията са почти смъртоносни. Това връща всички в средните векове и времената, когато тези сентенции са значели нещо. Все пак има и професии, които намират полза от латинския. Като един адвокат, който повтаря едно или също или като лекарите, които правят визитата си по-скъпа само защото говорят на латински.

 

17. Първата любов

Авторът обръща първо внимание на тяхната прислужница, но тя бързо си намира любим, затова той се влюбва в своята съседка Перса. Нейният баща е учителят по аритметика. Авторът ѝ иска ръката, но тъй като е слаб по аритметика, Перса казва, че той няма да склони. Опитва се да изкара добра оценка, но получава единица и двамата решават да се отровят с кибритени клечки, след като не могат да са заедно. Изяждат няколко, отиват вкъщи да „умрат“, но изяждат боя и Перса го намразва. Така приключва първата му любов.

 

18. Първото и последното стихотворение

През живота си авторът пише всичко на всичко две стихотворения. Първото е било задача в училище и той е обърнал музата си към г-жа Аница, която заглеждала някакъв общинар по улицата всяка сутрин. Аптекарят се заклева да го напердаши, но в крайна сметка го изправят през учителския съвет, където всеки учител, според предмета си, осъжда стихотворението му и в крайна сметка му издърпват ушите и е три дни в училищен арест. Седем години по-късно пише хумористично стихотворение за негово величество и лежи две години в тъмница.

 

19. Втората любов

Второто момиче той среща разплакана, след като госпожата я е нарекла гъска. Той я утешава и започват да се срещат всеки ден, но не знаят как да си разменят любовни слова, затова започват да наизустяват диалози от книгата на леля му. Веднъж обаче той не успява да отиде навреме за срещата им и от срам я избягва, а когато се решава да я види, тя вече се е влюбила в друг.

 

20. От третата до дванадесетата любов включително.

3 – към неговата прислужница

4 – ученичка от девическата гимназия с писма

5 – 20 години по-възрастна г-жа; несподелена любов

6 – първата целувка

7 – не си спомня коя е била

8 – разменят си клетва за вярност и скоро тя се влюбва в друг

9 – разменят си клетви и той се влюбва в друга

10 – весела трагедия, в която мъж и жена опитват да се разведат, но използват автора, за да излезе пред съда, че единият или другият е изневерявал

11 – (пропусната от автора)

12 – нежна и внимателна жена, с която само се гледат

 

21. Q.B.F.F.F.S. („На добър час!“)

След като получава дипломата си от ректора, на която стои този надпис, той започва да се чуди чиновник ли да стане, адвокат, журналист или артист. Води вътрешен монолог с „опита“ и как хем го бива и хем не го бива за нещо, кое е доходоносно и кое престижно. В крайна сметка го пращат в затвора, където да си блъска главата още две години.

 

22. В затвора

Авторът се озовава в затвора и там среща един крадец, който е осъден за година за джепчийство и знае целия наказателен кодекс. Той го убеждава да захвърли университета и да започне да краде с него на панаирите. Заговарят се и за мисленето – има хора, на които въобще не им трябва да мислят. Изведнъж авторът разбира, че се намира в напълно различен свят, от където може да гледа като през калейдоскоп случващото се навън.

 

23. В казармата

Според автора в живота на човек два пъти се взимат мерки – в казармата и при погребение. В казармата учат неща като как да маршируват, как да набиват крак и да отдават почест. Когато им дават пушка, те принадлежат на нея, а не тя на тях. Дори като се повреди само, се съставя цяла комисия. Преди да се уволни, техният ефрейтор им казва, че армията никога няма да забрави за тях и се оказва прав, защото търсят години по-късно автора за някакво чесало, после за чесало и одеяло, а накрая за канче и така до безкрай.

 

24. Брак

За автора бракът е логичен завършек след университета и затвора. Той разсъждава за това какво е брак, трябва ли реформа и се обръща към опита си и предметите в училище за отоговор. Той смята, че с брака се слага край на всичко друго и няма смисъл да пише за живота си след това.

 

25. Ненаписана глава

Главата, с която започва книгата

 

26. Послесловие

Авторът случайно минава покрай витрина с ковчези и продавачът го убеждава да се приготви отрано. И когато все пак той умира, дори мъртъв, един журналист взима от него интервю. Последните му думи са „Сбогом и благодаря за вниманието!“