Фьодор Достоевски - Братя Карамазови

Фьодор Павлович Карамазов има трима сина – Дмитрий, Иван и Алексей. Първият му е от брака с Аделаида Ивановна, богата и красива дама, с която в миналото са имали много скандали, докато един ден тя изоставя семейството си, за да забегне с друг мъж, но там умира и Фьодор се жени повторно за кртотката Софя Ивановна, чиято благодетелка е генералшата Ворохова. Тя взима двете деца след смъртта ѝ, след което те постоянно сменят дома си, прехвърляни от роднина на роднина. Тя все пак им завещава пари до навършването на пълнолетието им. Димитрий пък е отгледан от Григорий, който е слуга в дума на Карамазови. Прекарва голяма част от живота си в колибата му и Григорий се грижи за него като за роден син. От тримата най се различава Альоша. Той е тих, вглъбен и макар първоначално това да дразни околните, те го приемат такъв и започват да изпитват респект към него. Решава да постъпи в манастир. Старецът Зосима (65 г.) става негов настойник. Той е уважаван и мислен за светец. Идват хора от всички краища на страната да му искат съвет или благословия. Той е способен да разбере проблемите на хората само като ги види.

Между синовете Карамазови има спор и Альоша предлага Зосима да има помогне. По това време Дмитрий и баща му са в остър спорт, не само за наследството му, но и заради една и съща жена, с която са били и двамата и която баща му е подкупил, за да го злепостави. С тях идва и Миусов, който иска да реши някакви проблеми със земите си и църквата.

Единствено Дмитрий закъснява. Всички го чакат и в това време разговарят. Зосима първо отива при хората, които го чакат след службата, а след това отива при гостите си. Състоянието му е тежко и той едва се крепи. Още в първия разговор проличава шутовщината на бащата в разговора му с Миусов. Две богати дами идват да видят стареца – майка и дъщеря. Лизе, дъщерята, не може да ходи, но започва да се възстановява. Тя познава Алексей и му напомня за срещата с една госпожица. Альоша се засрамва, но този разговор става повод по-късно Зосима да го помоли да напусне манастира и да заживее като светски човек, защото неговото време още не е дошло.

Когато идва имитрий и става скандалът с баща му, Зосима му се покланя до земята и всички го гледат с втрещение, защото не знаят дали това е на добро или на много лошо. После си тръгват заедно. Единствено Дмитрий не остава за обяда, докато баща му няма проблеми със съвестта.

В следващата книга авторът загатва за възможния четвърти син на Фьодор Карамазов от едно момиче на име Лизавета Смрадливата – тя ражда дете на име Смердяков, който става слуга на стареца заедно с Григорий и баба Марфа. Той страда от епилепсия и ако падне от по-високо, лежи в безсъзнание с дни.

Дмитрий признава на Альоша защо е скаран с баща им – те двамата са влюбени в една и съща жена, Грушенка, въпреки че самият Дмитрий е сгоден за Катерина Ивановна. Пред нея той е особено задлъжнял с три хиляди рубли – предпочел е да се забавлява с тях и с Грушенка, отколкото да изпълни заръката на Катя и той изразходва доста от времето си, за да намери и върне парите, за да не излезе подлец. Това става особено трудно, след като баща му спира всички финанси и той остава с дребни пари в джобовете. В това си положение Дмитрий е готов дори да вдигне ръка на баща си и от това Фьодор се бои най-много. Заключва се в стаята си и Смердяков му почуква на прозореца в случай, че при него дойде Грушенка или има да му казва нещо, за да отключи.

Альоша отива при Катерина Ивановна. Грушенка (Аграфена Александровна) се присъединява. В началото с Катя са мили една към друга, но после домакинята я гони обидена от дома си, защото Грушенка ѝ казва, че е продавала красотата си за пари. Там Альоша получава писмо от г-жа Хохлакова. Писмото е от Лизе, която му се обяснява в любов. Альоша отива при Зосима, който вече умира. Зосима му казва, че монашеския живот не е за него и че трябва да се ожени и да преживее много, преди пак да се върне в манастира. Той му казва първо да иде да разреши семейните си проблеми, а после да се върне при него.

Альоша отива при баща си, а после тръгва към Михайловска. По пътя среща група момчета. Всички замерят едно момче, ала когато Альоша опитва да му помогне, той му ухапва пръста. Той отива при г-жа Хохлакова, където е Катерина, но разговаря с Лизе. Казва ѝ, че не е чел писмото ѝ и Лизе става истерична и го гони.

Катерина, Альоша и Иван разговарят. Иван казва, че ще замине за Москва, а също и че Катерина никога не го е обичала. След това Катерина моли Альоша да даде двеста рубли на един бивш щабскапитан, когото Дмитрий е наскърбил като дърпал за брадата. Альоша намира дома на стареца, той живее много бедно с жена си, трите си дъщери и същото онова момче, което го е ухапало по-рано. Изглежда, че за гаврата на Дмитрий знаят всички, включително и съучениците му, които са го дразнели, а той решил да отмъсти на единия Карамазов, като го ухапе. Първоначално старецът и всички гледат високомерно на Альоша, а после щабскапитанът излива цялата си душа. Альоша му дава рублите на Катерина и казва, че сам той щял да му помага. Тогава старецът изведнъж се чувства засрамен от казаното и стъпква парите.

Альоша се връща при Хохлакова, където разказва на Лизе за стареца и че той добре е направил, като не е взел парите, за да запази гордостта си. Альоша признава на Лизе, че е чел писмото ѝ и че вярва, че тя ще оздравее, за да се оженят. Майка ѝ подслушва разговора им и моли Альоша да ѝ даде писмото на Лизе, но той отказва, а също и не иска да се отрече от думите си.

Альоша се връща в дома си, където среща Смердяков да свири на китара на Маря Кондратиевна. Той му казва, че със стареца си имат специални почуквания, а също така предвижда, че на следния ден ще получи епилептичен припадък (така и става).

Альоша тръгва да търси Дмитрий, но хазяите му отриват да се е връщат. Среща случайно иван в един ресторант, където разговарят и той му рицитира своя „поема“ за Христос.

Иван се прибира у дома. Смердяков му казва за баща му и тайните почуквания. Фьодор, като разбира, че синът му заминава за Москва, го моли да се отбие пътьом до Чермашня да уреди сделка за гората в имота на майката на Дмитрий. Иван обещава, но после размисля и така и не отива.

Альоша отива при Зосима, който в този момент е сред най-ближните си и разговарят. Той се е посъживил и няма признаци, че ще умре дори пет минути преди това да се случи. Альоша пише за него житие за живота му. На младини Зосима бил благородник, имал брат, по-голям от него, който не вярвал в Бог, но един ден сериозно заболял и поведнеието му се изменило. Веднъж казал на Зосима, че той трябва да живее вместо него и починал на 17. След смъртта и на майката, Зосима заминава за Петербург, където остава 8 години. С полка си заминават за някакъв град. Там той се влюбва и ходи често на гости на момичето. Заминава за два месеца в командировка и когато се връща, тя вече е омъжена за друг. Била е сгодена за него, дори когато се е срещала със Зосима. Тогава той вика на дуел съпруга ѝ, но вечерта разбира грешката си. На дуела оставя съпругът да стреля пръв, а после сам се отказва и признава, че е сгрешил. Постъпката му печели нов приятел, който веднъж му признава, че е убил човек. Той се влюбил преди 14 години във вдовица помещица, която отхвърлила предложението му, защото се влюбила в друг. Седмица след това мъжът се промъкнал в дома ѝ и я убил, след което инсценирал, че е изършено от слугите. Самият слуга, когото заподозряли, бил проблемен и пияница, а само след седмица починал и така 14 години всички мислели, че той е виновен за убийството. След като признава, мъжът пита Зосима какво да прави и той отвръща, че трябва да си признае. Мъжът така и прави, никой обаче не му вярва, дори когато показва доказателствата си. Накрая той ляга на легло и умира от мъка, оставяйки жена си и трите си деца. Последната част от житието са части от беседи, които Альоша е запомнил.

Няма още и 12 часа след смъртта на Зосима, когато тялото започва да се разлага и мирише. Целият град научава за това и дори в манастира почват да приказват злите езици и да ровят в миналото – казват, че Зосима не е спазвал строго поста, че е бил чревоугодник и така Бог, в смъртта му, им показва, че той не е бил светия.

Ракитин среща Алексей и по мобла на Грушенка (срещу пари) го води при нея. В дома ѝ тя признава, че е много лош човек и причината е, че преди 5 години я изоставил един мъж, тя била напълно разорена, ала тогава под крилото си я взел един старец, дори ѝ оставил малко наследство. Той ѝ намерил „работа“ и ѝ казал да си осигури житова като приеме ръката не на Дмитрий, а на баща му. За Дмитрий тя казва, че го е обичала всичко на всичко 1 час и иска от Алексей да му предаде тези думи. Идва куриер, който вика Грушенка в мокрое – там я очаква нейният поляк. Альоша се връща в манастира при тялото на стареца.

Дмитрий усилено опитва да намери 3 000 рубли. Отива в дома на Кузма Кузмич Самсонов да продаде имота на майка си, но той му казва да иде при някой си Копоев, който е поп. Залага първо сребърния си часовник, а после двата си пистолета. Когато отива обаче, разбира че са го измамили и се връща с последните си пари. Отива при Маря Кондратиевна (съседка на Фьодор Павлович) да я моли за парите, а тя му казва, че ще получи милиони от златни рудници. Накрая Дмитрий разбира, че тя няма да му даде и копейка и че тя самата е останала без пари. Това го вбесява и той отива в дома на баща си. Почуква на прозореца, уж, че Грушенка е тук. Старият се вълнува, ала Григорий вижда Дмитрий. Последният го удря и Григорий пада на земята с пукната глава, без признак дали е жив или умрял.

За втори път същата вечер Дмитрий отива в дома на Грушенка и разбира от прислужницата ѝ Феня, че е отишла в Мокрое. След десет минути той се явява в дома на Пьотр Илич Перхотин, същият онзи млад чиновник, у когото е заложил пистолетите си. Целият е в кръв, а в ръката си стиска едри банкноти, всичко общо три хиляди рубли. Поръчва закуски и бутилки шампанско за 300 рубли. Част от тях натоварват в едно сандъче в каляската на Дмитрий и неговият кочияш, а другата кола тръгва с час закъснение за Мокрое с останалите неща. В джоба на Дмитрий има прощална бележка – той смята да се самоубие. Дмитрий тръгва за Мокрое да види Грушенка, а Пьотр Илич се чуди при кого да иде и да съобщи неприятната новини – в дома на Карамазови или при Катерина Ивановна – Дмитрий казва, че именно от нея взел парите.

Още с пристигането си в кръчмата, Трифон Борисич си припомня за последното посещение на Карамазов, когато пак дошъл да гуляе с много пари и дори ги хвърлял на циганките. Дмитрий разбира, че в компанията на Грушенка е младият офицер Калганов и двама поляци панове, единият от които е бившият възлюбен на Грушенка. Още щом вижда Дмитрий, тя мисли, че той ще вдигне лют скандал, но вместо това той сяда да играе карти и дори залага пари, които пановете си присвояват с измама, защото има свое белязано тесте. Дмитрий вика насаме пан Врублевски и му предлага три хиляди рубли, за да остави Грушенка. Така разгневява дребничкият пан, заради което става скандал и двамата панове се оказват заключени в собствената си стая. В стаята на гостите започва гуляй, в който Дмитрий се обяснява в любов на Грушенка, а тя му отвърща и казва, че баща му никога не я е интересувал. Всичко е прекъснато от група мъже от града, водеи от околийският полицейски Михаил Макарич, съдебния следовател, които му съобщават за убийството на баща му и че той, Дмитрий Карамазов, е основен заподозрян в отцеубийство.

Пьотр Илич отива при г-жа Хохлакова, която първоначално дори не иска да го приеме заради късния час, но после дори му благодари, че ѝ е съобщил за Дмитрий и даже го кани да ѝ густува в по-удачно време. Тя му дава записка, че никога не е давала пари на Дмитрий.

Започва разпитът на Дмитрий. Той казва, че наистина първоначално е смятал да вземе парите от баща си, но после избягал. Докато прескачал оградата обаче, Григорий го хванал и Дмитрий го ударил с медното чукало по главата. Помислил, че е мъртъв и отишъл да провери, но следователят взима това за проявена злоба – да провери дали единственият му свидетел е мъртъв. Грогорий обаче не само че оцелял, но и разказал на полицията, че видял вратата на господаря си отворена, а в стаята му намерили разпечатан плик, адресиран до Грушенка, в който имало точната сума от 3,000 рубли – същата сума Дмитрий показал на Илич или поне така му се сторило, когато видял парите.

След тези важни показания, започват да разпитват и други свидетели, включително и Грушенка, които, позовавайки се на предишният гуляй на Дмитрий, заключват, че парите не са били 1,500, както твърди той, а именно 3,000. Дмитрий дълго време отказва да си признае от къде има парите, след като Катерина Ивановна също отрича да му е дала нещо. Той твърди, че признанието е твърде срамно и позорно и че по-добре д иде в затвора. Накрая все пак се решава и казва, че тези 1,500 рубли всъщност били онези 3,000 рубли отпреди месец, които Катерина Ивановна му поверила, за да изправи по пощата. Той скрил половината в една муска от плат и я окачил на врата си, а останалите похарчил. Същата вечер, когато са открили баща му мъртъв, убит с тъп предмет по главата, той счупил муската и отишъл с Мокрое с явното намерение да се самоубие с пистолетите си. Намерение, което е било осуетено от полицията, която дошла преди пукването на зората. В крайна сметка карат Дмитрий да се съблече, взимат дрехите му за доказателство и го отвеждат, считайки го за виновен. Дмитрий обаче до последно твърди, че убиецът на баща му е неговият полубрат – Смердяков, който същата вечер получил силен епилептичен пристъп и докторът казал, че надали ще оживее.

Коля Красоткин е младо, 14-годишно момче, е най-добрият приятел на Илюша, детето на Снегирьов, което го намушква в бедрото с ножче. Коля Красоткин има майка, която е вдовица. Нейна приятелка е Ана Фьодоровна, жена на лекар, с две малки деца. Имат си прислужница на име Катерина, която забременява и започва да ражда, заради коет Коля остава сам с двете деца. Разведрява ги с номерата на кучето си Перезвон, докато дойде Агафя да ги гледа. Коля бърза, защото Алексей го чака, но Агафя се появява в последния момент и до се сдърпва с нея. Коля е дарен с остър ум и се гаври с глупавите селяни, известен е с това. Чете сериозна литература и дори опонира на Алексей по някои въпроси. Коля отива да види старият си приятел Илюша, който е сериозно заболял. Някога двамата са били много близки и Коля го е защитавал от децата, които са обиждали бащата на Илюша, но се скарват, когато Смердяков учи Илюша да нахрани куче с карфица, скрита в къшей хляб. Илюша прави това с Жучка, тя се дави и мислейки, че е убил горкото псе, Илюша ляга болен. Всички съученици идват да го посещават, тясната стая на бившият щабскапитан е все пълна. Неочаквано идва и Коля с Перезвон, когото всички за Жучка. Накрая се оказва, че това е самата Жучка, която Коля е скрил и обучил, а тя е изплюла карфицата. Появата на кучето радва Илюша само за кратко. Идва един много известен и скъпоплатен доктор от Москва, нает от Катерина Ивановна (макар и по друга причина), който казва, че на момчето не му остава много и единственият шанс е да смени климата (за което семейството му няма средства).

Альоша отива на гости на Грушенка след задържането на брат му. Грушенка се оплаква, че само се карали с Дмитрий, че тя му носела храна, но той нищо не искал. После му казва, че брат им Иван тайно идвал на свиждане, но Дмитрий искал да скрие това по някаква причина.

След срещата си с Грушенка, Альоша отива в дома на Хохлакова, която си е навехнала крака и именно за това дошъл докторът, пратен от Катерина Ивановна. Альоша се среща и с Лизе, която ту го привлича, ту го отблъсква, изпада в истерии и постоянно си мени мнението – ще става ли или не негова жена, така и не е ясно. Тя постъпва подло, обижда го, смята се за садист и дори се самонаранява.

Альоша отива на свиждане при Дмитрий. Той му казва за плана на Иван да платят 10 000 рубли, за да избяга и още 20 000, за да замине в чужбина. Иван се среща със Смердяков. След инцидента той е много болен. Смердяков първоначално увърта много пъти, но накрая признава, че той е убиецът на Фьодор Карамазов, че той е взел парите, че е инсценирал припадъка си (а после наистина е получил такъв) и че е натопил за всичко Дмитрий, чиято слава в града е всеизвестна. Смердяков дори дава трите хиляди рубли на Иван, които до този момент първо е крил в една хралупа, а после – в чорапа си.

Иван си тръгва. Когато се прибира, присънва му се дяволът. Той почти не го подлудява с думите си, въпреки че е приел образът на изискан джентълмен с овехтели дрехи. Дяволът казва, че Иван всъщност е убиецът и той трябва да заеме мястото на Дмитрий. Че ако не бил той, Смердяков никога нямало да се реши на подобна постъпка. Когато се събужда от кошмара, при Иван идва Альоша, който му съобщава, че в навечерието на съдебния процес, Смердяков се е самоубил, като се е обесил на гвоздей.

Започва се дългият съдебен процеь. Първоначално Катерина Ивановна е на страната на Митя и дори си признава, че той навремето ѝ заел 5 000 рубли и затова, когато тя му дала 3 000 да ги прати по пощата, казала му да не бърза – тя искала той да ѝ изневери, а той ги приел именно за това. Иван също свидетелства, вади парите, дадени му от Смердяков и заявява, че той е истинският убиец, но в края на речта си изпада в изтъпление и го вадят насила от залата. Защитата на Альоша е нищожна, той се опирасамо на впечатленията си и вярата, че брат му не е способен да извърши убийство. Въпреки това има твърде много доказателства в противното – Дмитрий не веднъж се е заканвал на стария, крещял е това из кръчмите, дори е написал писмо до Катерина Ивановна, в което споменава, че ще го убие. В крайна сметка, съдът го намира за виновен и го осъжда.

В края Илюшечка умира и на гроба му викат „Ура за Карамазов!“

Антон Дончев - Време разделно

(Разказът се води от двама души – светлогорския монар, наричан Алигорко със светското име – Никола, и френски дворянин, Слав (Абдуллах по-късно), пленен при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата описват едно и също събитие – разорението и помохамеданчването на родопската долина Елиндея през лятото на 1668 г.)

Караибрахим идва в долината по заповед на султан Ахмед Кюпрюли да промени вярата на тамошните хора. Компания му правят сто души спахии и неговият слуга и роб - Венецианеца, който всеки ден благодари, че е останал жив само и единствено защото е предал собствената си вяра. Още с влизането си двамата разказвачи се срещат – на гробището поп Алигорко прави компания на Манол, Стоте братя, който три години след смъртта на баща си изравя костите ѝ, за да ги измие с мляко. Караибрахим среща Манол.

На връщане от гробищата Манол минава през Галушковата воденица, където е Елица – синът на Манол – Момчил е влюбен в нея, ала Манол я избира за своя втора жена, а тя – него, също.

На отиване към конака, Караибрахим среща Мирчо, малкият син на Манол, който е овчарче. Размисля и не го убива (в края на книгата това се оказва огромна грешка).

Сюлейман ага посреща Караибрахим и хората му не особено радушно. Той ги настанява в конака. Караибрахим настанява слугата си близо до определена стая, за да подслушва, докато той сам веднага подхваща въпроса със Сюлейман ага за промяната на вярата на местните. Оказва се, че в този момент в трите села има предимно жени и деца, а овчарите идват скоро със стадата си. Караибрахим решава да ги изчака, въпреки че може да вземе жените и децата им, да промени насила вярата им, а после да ги остави те да се върнат при мъжете си и сами да ги придумат, защото така вече е правено. Разисква се и вариант, в който се избира един духовен водач, който да насъсква народа и той да бъде убит, а после неговите „овце“ да приемат „правата“ вяра, тъй като вече няма на кого да се уповават, но Караибрахим веднага отказва, тъй като това начинание ще отнеме твърде много време.

Манол кани в дома си поп Алигорко. Три пъти му споменава, че домът му се нуждае от женска ръка и три пъти кълне сина си върху ножа, с който е изкопал костите на майка му, ако турците дойдат да го вземат за еничарин, той да направи всичко възможно да се самоубие. Освен синовете му, голяма гордост на Манол са неговите сребърни чанове, 50 на брой, които се готви един ден да сложи на стадата си, но засега държи в дома си на три връви да им се любува.

Венецианеца се запознава с Гюлфие. Тя е жена на Сюлейман ага, невъзможно дебела е, ялова, както често спомена, и в живота си пожелава трима мъже – Манол, Караибрахим и Горан. Тя веднага усеща, че Караибрахим е еничарин, макар Венецианеца да настоява, че е албанец и спахия. Венецианеца става свидетел на жестоката справедливост на Сюлейман ага, който в този ден наказва за блудство – или беси, или хвърля в Черната дупка. Така е, откакто убива брат си, тъй като той също върши много престъпления по тези земи – казвал се Хайредин, има деца и жена му само чака Гюлфие да стане вдовица, за да им вземат земите (в това отношение султанът му завижда, тъй като след като се качва на трона си, той също е трябвало да убие братята си, но сърцето не му позволява). Голяма конкуренция на Гюлфие прави младата вдовица Севда – тя първо се задява с Горан, после и с Караибрахим. Тя е първата жена, която доброволно приема исляма, докато всички други се крият по планини и гори.

Идват бежанци от Чепино. Тамошният ага е започнал да опустошава всичко наред. Стотината души ги води баба Сребра, почти стогодишна старица. Среща се с Манол. Той решава да купи земя за ново село. Отиват при Исмаил бей, който властва над планините наоколо. Той им дава цялата долина Петгласец срещу висока цена - безценните чанове на Манол, защото знае, че са му много скъпи. Манол моли единствено да ги послуша още веднъж, преди да се раздели с тях. Освен с чановете си, Манол е известен с това, че има сто братя из много села. Когато бил бебе, майка му била вързана за синджир с още като нея и отведена за робиня. Оставила детето си между две дървета, където го намерил един кръвожаден хайдутин. Той слизал в селата и го давал на майки с малки деца да го кърмят, затова се знае, че Манол има сто млечни братя. Хайдутинът направил кавал от една пушка и я дал на дядо Галушко Белия заедно с детето. Дядо Галушко имал двама родни сина. Когато дошли турци да събират момчета за еничари, вместо да им даде Манол, той се разделил със Страхил (Караибрахим).

Една вечер Сюлейман ага вика Абдуллах (Венецианеца) при себе си да поговорят. Той знае какво ще стане и сън не го лови. Това е моментът, в който му казва, че двамата ще трябва да избират на чия страна да застанат и че тук няма да има място за неутрални, както си мисли Венецианеца. Рано сутринта, както обикновено, Венецианеца кръстосва шпага с Караибрахим, който иска да научи да се бие с всякакви оръжия, включително и с тези на своя слуга, наследник на велик франски род. Сюлейман ага му поставя задача да иде до мандрата на Манол и да му предаде своите думи. Вместо него обаче, Венецианеца среща Момчил и двамата заедно разбират същата нощ, че Елица ще се жени за Манол, въпреки че знае, че синът му, Момчил, е влюбен в нея. Като не се среща с Манол, Венецианеца предава думите му на Момчил: „Не мога да застана на пътя на аллаха“.

Сутринта Момчил и Венецианеца минават през воденицата на дядо Галушко. Там е баба Сребра, която проклина Венецианеца в мига, в който го вижда. Тогава Елица казва на Момчил намеренията си, той не е учуден.

Караибрахим се среща с местните първенци, около 50-60 души. Те още тогава му заявяват, че няма да променят вярата си. Караибрахим тогава им казва, че когато е пристигнал в долината „посрещна ме звън на презрян чан. Когато излизам, щом е изпрати пеене на мюзеин.“ „Ако излезеш“ – отвръща му някой. След това Караибрахим им дава десет дни да решат дали да приемат „правата“ вяра доброволно.

Момчил отново пита Елица дали наистина ще се жени за баща му. Тя му отвръща, че му е дала три пъти шанс да стане негова, но той никога не се е досещал, а после му казва „Един е Манол по цялата планина“ и вместо съпруга, решава да му стане майка.

Караибрахим научава за сватбата на Манол и взима група турци да идат да ги изловят. Оказва се, че никой не пази пътищата, водещи до поляната, където е веселбата (всъщност пътят, по който турците минават, е пазен от Горан и Момчил. Момчил си тръгва, щом чува песните, защото е разстроен, а Горан е примамен в храстите от Севда. По-късно обаче никой не обвинява него за станалото, а Момчил). Турците заобикалят българите. Дядото пречи на своите да нападнат в отговор и се оставят да бъдат изловени. Първата жена се пада на Венецианеца, а Караибрахим взима за себе си Елица. Останалите жени турците си поделят, а мъжете биват затворени в конака.

Венецианеца си спомня пленяването си. Как френските благородници, обкичени с всякакви скъпоценности, са смятали, че ще могат да отблъснат сами хилядите турци, но така бързо намират смъртта си, а турците – съкровища. Венецианеца се събужда пленник на един кораб. Там неговите другари биват побивани на кол, когато не искат да приемат „правата“ вяра. Венецианеца повтаря казаните му думи от страх да опази живота си. Караибрахим го прави свой роб и му дава един изнемощял българин и пленник да го научи на български, за да му превежда, когато отидат да потурчан долината Елинденя.

В конака започват масови изнасилвания. Венецианеца не е на себе си. Момичето в неговата стая се обесва и останалите турци му се чудят. Той е интимен от известно време с Гюлфие, колкото и да е отвратен от разпуснатия ѝ начин на живот. Същата вечер тя му показва таен проход, който минава през целия проход. Така той може да подслушва разговорите на пленниците в мазето, както и да подслушва какво се случва в стаята на Караибрахим. Гюлфие е отвратена от поведението на Елица, която дори няма благоприличието да вика като останалите си посестрими.

През тези три дни (докато изтекат десетте дни срок на Караибрахим) Сюлейман ага не се показва нито веднъж, а си стои в стаята. Изкарват задържаните на площада. Тогава идва Исмаил бей да каже, че се застъпва за българите и че им е продал земя. Не обръща нарочно внимание на Караибрахим и въпреки това не може да пристъпи заповедта на султана, затова си тръгва. Идването му изкарва Сюлейман ага от покоите му, но и той нищо не прави, за да спаси клетниците.

Караибрахим започва първо да избива старците, като за всеки измисля различно наказание. Останалите от селото са се качили на планината и наблюдават ставащото, чакат да види какво ще се случи.

Момчил скита прогонен из планината, подобен на звяр. Дори разравя гроба на Енихан баба само за да разбере, че свещеното място, на което се кланят така упорито турците, не е нищо повече от приказка и че тази земя все още по право им принадлежи. Хората обаче му са бесни и го гонят.

Сюлейман ага получава писмо от султана, че трябва да му даде дарове. Той разбира, че просто искат да го отстранят от конака, за да си свърши Караибрахим работата и отпътува въпреки всичко към смъртта си. По пътя пръска сребърни монети, ала хората не се докосват до тях.

Венецианеца мисли за Елица. Първоначално е отвратен от нея, после му става драго да я гледа, а накрая се влюбва в нея.

Севда слиза при Манол и му обещава да го избави, той обаче отказва и ѝ повелява да намери ножа, с който е разровил костите на жена си, и с него Момчил да отмъсти, като убие Караибрахим, както и да вземе венчалния му пръстен и да го върне на Елица, за да я освободи от клетвата ѝ. Севда приема „правата“ вяра, а Венецианеца започва да мисли за отмъщение. Веднъж, докато се бият, Венецианеца пропуска на два пъти да го промуши, а Караибрахим го затваря в стаята му.

Елица се връща и казва на Момчил, че ще му стане жена. Той първо не ѝ вярва, не предполага, че сред всички тези изнасилвания Караибрахим я е оставил недокосната, но същия ден тя забременява с детето на Момчил и само той от всички хора ѝ вярва, а отчето ги благославя. Горан, братът на Елица (а и на Караибрахим), разбира за случилото се в конака и отива сам (той се е чувствал виновен от залавянето на Манол и останалите, защото се е случило заради него и Севда. След като губи едната си ръка, той много пъти насилва Севда и я тормози, докато тя не бяга в конака и не се потурчва. Става жена на Караибрахим, но детето, което носи, сама не знае на кого от двамата братя е). Горан се среща лично с Караибрахим, опитва да го убие, а после веднага се хвърля по лице в огъня на камината, за да не го разпознае никого и да не отмъстят на семейството му. Макар Караибрахим да е зле ранен, той оцелява.

Водят хора от селото да разпознаят Горан. Единствен баща му посмява да познае сина си, а и Страхин. Чак тогава Караибрахим признава, че е българин и че дядо Галушко е негов баща, а Горан – негов брат. Караибрахим пуска в дупката дядо Галушко с малкия му син – Шерко и Шаро, кучето на Шерко. На дядото дава нож, за да не го убие кучето, но от тримата нищо не се чува. Момчил се хвърля по-късно в дупката да ги спаси, заради което си чупи крака, но е спасен от сокола си и от поп Алигирко.

Караибахим убива всички, начело с Манол. Мирчо успява да избяга. Ходжата Хасан, синът на Велко, се връща и казва как е умрял Сюлейман ага. Донесли са на султана главите на селските първенци, а Сюлейман ага е казал, че всички са били невинн. Същата вечер идват двама и го убиват.

Отец Алигорко разказва за живот си преди да надене расото. Той е бил най-малкият от трима сина. Казвал се е Никола. Бил е изпълнен с мъст към турците, двама от братята са опитали да го предадат. Обещал на майка си един ден да се върне при нея. Алигорко събира храна за хората, скрити в пещерите. Така се случва обаче, че той се чувства виновен, защото свой корен и семейство няма, затова ги оставя, а турците ги откриват и ги зазиждат в пещерата, палят гората и хората умират вътре от задушаване. Това Алигорко разбира, след като се връща от едно потурчено село. Там стопанинът му казва, че коренът му е български и че в съседното село живеели роднините на неговия брат; че имали обща ябълка, на която всяка година беряли плода и си го разделяли по равно, точно както техните прадеди преди век и половина.

Алигорко се връща при оцелелите долу. Той повежда двеста души към конака да променят вярата си. Назад остават сто, които ги плюят. Когато стигат конака, разделят се на две – тези наляво отиват доброволно да им отсекат главите, а другите слагат чалми и се покриват с фереджета. След обрязването Караибрахим принуждава новопокръстените да разрушат собствената си църква, после цялото си село, а после и най-големият манастир в околността. Поп Алигорко (вече Али) намира архивите на черквата, около стотина страници, а също му донасят златото и среброто от манастира. Всичко той носи по-късно на Венецианеца, за да го скрият в гората в едно благо, а свитъците с историята – в една пещера.

Караибрахим лежи ранен още, но все пак казва на Алигорко да иде да предаде на Момчил или сам да се предаде и той да пусне жена му Елица, за да отгледа детето, което чака, или някой от хайдутите, които води, да донесе главата му, а той да напълни торбата му с жълтици. Като разбира условията, Момчил повелява на хората си да хвърлят чоп и до сутринта да реши кой да му отреже главата. Те обаче бягат. Остават само Мирчо и Алигорко. Мирчо казва, че той ще отрече главата му и той ще убие Караибрахим с ножа на баща им. Така и прави. Когато Караибрахим се надвесва над главата на Момчил, за да провери дали е той, Мирчо вади ножа от торбата си и го забива в гърба му. Венецианеца грабва Елица в суматохата, а тя – главата на Момчил. Двамата се измъкват през тайните проходи на конака, а после заравят главата на Момчил, който също преди смъртта си я освобождава от задължението да му бъде жена.

Венецианеца взима Елица за съпруга и двамата заживяват в новото село Петгласец. Там се вдигат един ден на бунт и избиват всички в конака. Пускат жените и децата да си вървят. Тогава баба Сребра става на 100 години. Кръщават детето на Елица Манол, но тя умира по време на раждането, а Венецианеца не може да прежали, защото много я обича, въпреки че никога не се е докосвал до нея. Той се връща в мясото, където е скрил летописите на черквата и решава да напише своята история, както е направил поп Алигорко.

В края на романа няма и помен от трите села, които са били в тази околност. На тяхно място са Момчилово – новото село в Петгласец, и селото, което Караибрахим кара новопокръстените турци сами да си построят до старото гробище. От Елинденя вече нищо не е останало.

Блага Димитрова - Лавина

Откровено комунистически разказ за екипната работа, в която индивидуалността е лукс и грях едновременно, скрити под лирични откровения тип „един абзац – едно изречение“, нямащи нищо общо с още по-откровено нищожния сюжет, в който група алпинисти попадат под лавина (точка)

Димитър Димов - романи

Димитър Димов е автор на три романа – „Поручик Бенц“ (1938), „Осъдени души“ (1945) и „Тютюн“ (1951). Има два незавършени романа без заглавие, както и „Ахилесова пета“, незавършен поради смъртта на писателя.

За Димов могат да се научат много повече неща от романите му, отколкото от биографията му. Бил е в Испания за около година. Екзотиката винаги го привлича, тя присъства в творчеството му.

В първия роман – „Поручик Бенц“ – Димов разглежда драмата на хайлайфната дама Елена Петрашева и германския поручик Бенц на фона на големи исторически събития от края на Първата световна война. В „Осъдени души“ драматургичния скелет се повтаря – отново на преден план е трагедията на Фани Хорн и нейната безнадеждна любов към йезуита отец Ередиа, и тук за фон на тая трагедия служи испанската гражданска война. Испания и гражданската война са само екзотичен пейзаж, колоритна декорация, а не обществена среда, историческа съдба на неговите герои.

Трите романа на Димов са три етапа в неговото художествено узряване. Докато „Поручик Бенц“ не е още роман в дълбокия художествен смисъл на думата, а само психологически етюд, „Осъдени души“ вече има много допирни точки с историята. Идеята на 9 септември, марксическата концепция за историческото развитие на обществото стават основа и за художествената постройка на романа „Тютюн“. Димитър Димовият свят е само идеологически, абстрактно цялостен и ненащърбен. Той има само идейни рамки, конструкция, той е само абстрактно-философски хармоничен, но в тия рамки като в грамадни, системно подредени аквариуми продължават да плуват дълбокоморски чудовища, безобразни хищници на съмнението, раздвоението, дисхармонията.

„Тютюн“ е историята на Ирина и Борис – Ромео и Жулиета. Любовта им преминава различни препятствия, но в края на краищата те получават всичко, към което са се стремили. Но точно тогава се разбира, че помежду им лежи огромно празно пространство, което те не могат да преодолеят – там стои „Никотиана“. В някои отношения „Никотиана“ е централна ос на романа, един център, около който се движат всички съдби. Тя дърпа конците на марионетките, тя е мълчаливият режисьор на всички драми. Заради нея Борис изоставя Ирина, а след това я продава на фон Гайер; заради нея се изцеждат последните сили на гладните работници; заради нея става стачка, в която намират смъртта си Спасуна и Чакъра; заради нея умира Борис, след като е продал интересите на народа си на германците; заради нея Ирина пропилява живота си, превръща се в разменна монета в ръцете на Борис. В своето мълчание „Никотиана“ сякаш ни намеква, че тя я съдбата.

Източник: Български писател, 1981 г., Кръстьо Куюмджиев

Иван Вазов - Поезия

Още първото стихотворение в първата му стихосбирка е ярък манифест на разбирането за голямо обществено предназначение на поезията. Озаглавено „Новонагласената гусла“, то е истинска програма на неговата бъдеща творческа дейност. Подет от вълните на революционния кипеж, в навечерието на Априлското въстание и вдъхновен от излязлата по това време стихосбирка на Христо Ботев, поетът обръща поглед назад и с горчиво съжаление констатира, че зад себе си има само една безгрижна, егоисчина младост, затворила поезията му в тесните рамки на чисто интимните радости. На фона на робското му тегло досегашните му стихове изглеждат жалки. Без уговорки, той се отрича от цялото си досегашно творчество.

Ново начало в творчеството му слагат народната песен и възрожденските писатели, от една страна, великата руска литература, от друга. От тук нататък поезията му става НАРОДНА.

Първите му две стихосбирки са отражение на националноосвободителното движение – подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание. Вазов зове за борба на отмъщение, преживява страданията на сънародниците си и проклина тирана. Неговите мисли и чувства са верен тълкувател на народните желания и стремежи.

Наред с вярата в народа и в неговите революционни възможности, Вазов има още една опора – надеждата в помощта на Русия.

С „Епопея на забравените“ движението на епохата се концентрира в напрежението на няколко върховни момента, въплъщава се в няколко картини, които внушават дълбокия смисъл на отделните стъпала в нашето историческо развитие. Съзнанието за свой език и своя история, до което трябва да стигне една народност, за да стане нация; кървавият път на саможертвата, по който героите довеждат до съзнанието на масите идеите на революцията; бързото израстване на народите в дни на революционен подем.

Народът е главното действащо лице във великата драма на всяка борба – той е основен герой и в „Епопея на забравените“, макар и отделните стихотворения да носят имената на единаците. Големите личности, героите тук са взети тъкмо в техните взаимоотношения с масите, към които е обърнато всяко тяхно дело и слово. Ако в „Паисий“ народът е все още извън поетичната сцена, от която да се обръща към него атонския будител, а в „Раковски“ се явява само в ролята на „кумир“, в чието име действа героят, в „Левски“ и в „Каблешков“ той вече заобикаля плътно своя вожд, а в „Кочо“ и „Опълченците на Шипка“ излиза и на преден план, събрал в могъщата си гръд героизма на единаците.

Изворът на силата на тези герои не е толкова в самите тях, колкото в идеята, която те въплъщават, идея, възникнала от необходимостта от историческия момент. Физическа характеристика те нямат, нямат възраст, нито личен живот. Образ им дават техните дела, възрастта им се мери с възрастта на епохата, тяхното единствено битие е историята. Тук героите идват така, както ги е обезсмъртила историята, а не в истинския си, човешкия облик.

Стихията на Вазов е в големите обобщения. Смъртта и безсмъртието, честта и безчестието, историята и вековете, народите и идеите – това са големите понятия, от които струи света на Вазов. Поетът работи с почти космически мащаби. Основно изразно средство са ХИПЕРБОЛИТЕ, редките сравнения загребват материал от най-славните страници на световната история – това носи ефектна романтична окраска. Многостъпен, неогранизиран в отделни строфи, с напластени рими, които не се връщат назад, той прилича на мощен поток, понесъл във вълните си напора на огромна енергия.

СЪЩНОСТТА на тези стихотворения е ВЪЗТОРГЪТ. По своя жанр те са типични оди. Героите се разкриват най-вече чрез възторженото отношение на автора към тях и дори големите обобщения излизат по-скоро от сърцето му. Това е прослава на великото и възвишеното, на обществения идеализъм и героизма, на великите синове на България и най-хубавите качества на българския народ.

В съвременността на Вазов са забравени идеите на великите предшественици. Българската буржоазия явно измени на техните завети. Разочарованието, изобличението става основен мотив във Вазовата лирика. В първото десетилетие след Освобождението тя добива определен КРИТИКО-РЕЛИСТИЧЕН характер. Патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват със студено егоистичния дух на западноевропейската външна политика. Отношението на капиталистическите държави към борбата на българския народ е достатъчно за поета да вникне в сърцевината на капиталистическия свят. Той вижда и пороците на новосъздадената буржоазна България. Пред свежия спомен за големите народни движения още по-ярко се откроява дребнавата егоистичност на новото буржоазно общество.

Най-силна социална окраска неговата поезия получава в края на 90-те години, когато самото обществено развитие особено рязко постави въпроса за масовото разорение на дребните собственици от града и селото. Мизерията на народа, селската неволя, станали основна тема в тогавашната българска литература, намират своето място в творчеството на Вазов. Той говори за ужасяващата мизерия на планинските села, горчиво се възмущава и нанася камшичен удар на съвестта на господстващите класи.

Колкото и да е чувствителен към несправедливостта, Вазов НЕ Е песимист. Неговият поглед към живота и към обществото е светъл, оптимистичен.

Дните на руско-турската освободителна война вдъхновяват поета за следващата му стихосбирка. Тя възпява войната като завършен на националноосвободителното дело, като осъществяване на заветните мечти на народа и изпълнение на великата мисия на Русия, като благородна борба в името на справедливостта и свободата, славянска солидарност. Основните чувства са възторг, радост, любов към великия руски народ, братска нежност.

Посвещава стихове и на избухналата сръбско-българска война. В нея вижда загиването на общите мечти на два народа, свързани със заветите на своето минало.

Особено силна е поетическата му чувствителност към живота на природата. Тази тема той пръв въвежда като самостоятелен обект на изображение и ѝ посвещава голям дял от творчеството си. Предпочитанията му са към планинските пейзажи. Най-често те носят дълбоко български характер.

Творческата му дейност продължава над 50 години. Неговият свят е чисто интимен. Тук е преди всичко любовта, спомените от младостта, картините на родния дом, размислите за живота и смъртта, за жизнения път, за труда на писателя, за песните, които ще остави.

Източник: Библиотека за ученика, 1963 г., Милена Цанева

Димитър Димов - Поручик Бенц

Първата световна война.

Поручик Бенц е пратен в градче край София. Той е лекар със специалност хихрургия. Веднъж се запознава със семейство Петрашеви – брат и сестра. Те са необичайно любезни към него. Канят го в дома си. Поразително впечатление му прави необикновената красота на сестрата на българския офицер – тя се казва Елена. Полуфранцузойка. Ухажвана е от всички мъже. Бенц разбира за лошата ѝ слава на лека жена от неин познат – болен немски офицер, който разказва на Бенц как един летец загубил живота си от любовна мъка по нея, а друг, австрийски офицер, я забременил от гняв и именно тази нейна бременност била причината смейество Петрашеви да канят Бенц в дома си и да го „ухажват“.

Когато Бенц научава за бременността на Елена, той вече е влюбен в нея и е разкъсван от мисълта дали просто да я остави (защото абортът е незаконен и наказуем, а те го молят именно за това, макар и не с тези думи. В крайна сметка, Бенц извършва операцията и остава известно време с Елена, за да види дали няма да се влоши, а след това я оставя и заминава.

Минават три месеца от последната им среща. Бенц иска да я накаже с безразличието си, въпреки че продължава да е все така влюбен в нея. Той е мечтал да я заведе в Германия, при майка си, да се ожени за нея, да се грижи за нея и да живеят щастливи в София или Цариград след войната. Случва се така, че френските войски настъпват. Назряват бунтове и германицте започват да се оттеглят. На гарата Бенц става свидетел на всякакви зверства, но един отряд от немски офицери го взима. Той настоява да минат през дома на Петрашеви. Там среща Елена, останала сама. Брат ѝ е заминал за София. Бенц решава да остане с нея. Тя му се врича в любов и обещава да стане негова жена.

Когато двамата отиват в София, разбират че брат ѝ е тежко ранен. Новината съсипва Елена, а Бенц разбира, че нейната връзка с брат ѝ е по-силна и дълбока, отколкото тяхната някога ще бъде. Въпреки това той вярва, че тя ще изпълни обещанието си. Идва заповед Бенц да се върне в Германия. Той прави всички възможно да го отложи за последния момент, но си наумява (без да каже на никого) да слезе от влака и да се върне при Елена. Той урежда всичко и се връща в къщата, където прекарва скрит в продължение на три дни, докато един ден Елена идва в компанията на един френски офицер.

Наранен до болка от скорошната ѝ изневяра, Бенц ѝ се разкрива и ѝ казва, че е готов да се нарече дезертьор и вината за това е само нейнат. Френският офицер го взима на мушка. Елена бяха, а двамата разговарят. Французинът продължава да пита Бенц защо е останал, докато не се убеждава, че това е от любов. Той му обещава да му изкара виза и паспорт, да му намери цивилни дрехи и да го върне в Германия, стига да обещае да не изнася каквато и да е информация на хората си. На следния ден обаче френският офицер бива изпреварен от група френски войници, който разстрелват Бенц с карабините си. Както разбира от началника си по-късно, а както и Бенц му казва, немският лекар е умрял също като летеца и като австрийския офицер по вина на Елена Петрашева. Тя отишла при французите и го издала. Този жив дявол с ангелско лице.

Димитър Талев - Гласовете ви чувам

Борис Глаушев заминава за О. (вероятно Охрид, тъй като е на територията на Македония), където става учител, но всъщност е важна фигура в местния комитет. Майка му и баща му остават в Преспа, където се грижат за внучето си – Борко. В О. Борис се запознава с гъркинята Ангелика – млада, красива, която също се влюбва в него, ала всички в семейството ѝ са против тяхната връзка, от една страна, защото Борис е българин, т. е. изконен враг, а от друга страна, двамата братя на Ангелика са в гръцкия комитет. Борис е отседнал на отсрещната страна на улицата при една гъркиня – Фотина, женена за българина, която останалите гърци и до днес мразят (това бъдеще Борис и Ангелика виждат за нея в бъдеще).

По селата тръгват две дружини, водени от един български войвода и един сръбски. Сърбите започват да се заселват по селата и принуждават хората да сменят идентичността си. Сърбия има много пари, строи свое училище в О. и своя църква. Вместо хората да се обединят и да се борят срещу турската власт, те воюват и се избиват помежду си.

Бащата на Ангелика скоро разбира, че се е влюбила в младия българин, но въпреки това той се бои, че синовете му могат да научат. За тайната на Ангелика досега е знаела само нейната болна баба, с която споделят една стая. Старият твърде много обича дъщеря си, но също така ѝ е много ядосан. Той ѝ нарежда да прекрати всякакви отношения с Борис, но те вече са били интимни и по своему – женени.

Така се случва, че заради кланетата по селата, комитетът се събира и решава да избие властните гърци в О., в това число и братята на Ангелика. Единият от тях е ранен сериозно, другият оцелява, ала Ангелика отива сама в стаята на Борис да намери отговори. Той ѝ признава, че е дал съгласието си братята ѝ да бъдат убити и че не може да се дели от комитета. Тя го моли повече да не я докосва, сбогува се, прибира се вкъщи и се самоубива, като си пробожда сърцето с нож.

Покрусен от загубата, само след седмица Борис заминава с четите. Веднъж попадат на обсада от турци, предадени от сръбската чета. Турците настъпват на всички страни, но малцина от българските четници остават да се борят с тях, защото те са отишли да умрат, не да бягат. Борис остава с тях. Една бомба се взривява и се носи вест, че е умрял, но той оживява и го пращат по канала в България да се лекува.