Елин Пелин - разкази

Разкази

Елин Пелин

Напаст Божия

В някакво село започва да върлува „невярна болест“. Още в началото учителят разбира, че огнището на заразата е в поповия излак. Когато научава, попът отрича това да е истина и нарича болестта „напаст божия“. След това болестта се усилва, започва да мори както околността и животните, така и самите хора. Умират четири жени и един мъж. „Дори каменни сърца се покъртиха от жалост.“ Чумата продължава три месеца, придружена от суша като „второ пришествие“. Молитвите зачестяват, но болестта не стихва. Единствен облагодетелстван е попът. Хората роптаят, но той им отвръща, че е трябвало да подновят параклиса. Учителят продължава да настоява, събира момците и запечатват излака. Старите се бунтуват, но болестта не изчезва. Хората са сравнени с жабите, а техните молитви – с квакане.

 

Ветрената мелница

Разказът започва десет години след събитията с недовършения скелет на ветрената мелница. Лазар Дъбака има по наследство воденица. Но настава година на суша. Лазар и неговият съсед, дядо Корчан, започват да умуват какво да сторят. Лазар и млад в сравнение със седемдесетгодишния дядо, но „стар ерген“, „русолик левент, с обичливо лице“. Има слава на „немирен халосник и неподражаем хороиграец“. В миналото Лазар и Корчан каквото и да започнат, никога не са го довършвали. Идва им идеята да направят ветрена мелница на ветровития баир. Те строят до момента, в който се появяват облачета откъм Витоша – сигурен знак, че ще завали. Селото започва да празнува. На строежа идва Корчановата внучка – Христина. Тя предизвиква Дъбака, без да знае за славата му. Правят облог – той предлага монети, а тя – че ще му пристане. След час тя спира изтощена и смело удържа обещанието си. Като питат Дъбака „ами ветрената мелница?“, то отвръща, че си е намерил друга.

 

Самодивските скали

В Стара планина разказвачът заедно с Чумака – „славен планински ловец“, човек с 50-годишен опит по тия места, виждат Самодивските скали. Чумака разказва легендата за тези скали. Дълбоко в подножието им имало село, а в селото живеело най-красивото момиче на света - Магдалина. Момците я желаели и я искали от баща ѝ, но той не я давал на никого. Един ден изгорили къщата му, но той се зарекъл, че ще даде дъщеря си само на този, който тя избере. После изклали и козите, които Магдалина водела на паша. Тогава тя казала, че ще се омъжи за онзи, който я заведе на върха на Самодивските скали, от където могло да се види Бяло море. Младият Перун се съгласил. Тръгнали един ден пред очите на цялото село – хората се били облекли като за сватба. Двамата се качили, но толкова нависоко, че никой не могъл да ги види повече. Те не се върнали, но всички „се чудят на тая любов и на тая смелост.“

 

На оня свят

Старият дядо Матейко от село Подуене е на осемдесет години. Умира, след като се върнал от гората за дърва с магаренцето си. За случката разказва баба Йова. Последното, което тя му поднесла, било шишенце с ракия. По пътя към „оня свят“ дядо Матейко тръгва към пъкъла, мислейки си, че щом е беден, мястото му е там. Но идва неговият ангел и го води при св. Петър. Там той отново спори, че не е за рая. Когато влиза през портите търси своята бабичка, Трена, както и някоя кръчма. Ангелчето там обяснява, че няма нито кръчми, нито бирници, както и че дори да си поп или владика, това няма да те спаси от пъкъла. „…наистина тук рахат ще бъда!“, казва дядото.

 

Изкушение

В село Глушиново настъпва празника Богородица (бел. Преображение Господне и Успение Богородично – постът продължава две седмици). Тодор Клисарят и дядо поп Серафим с ужас откриват, че не е останало никакво вино за комка. Поради това, Тодор тръгва из селото да търси, когато попада на съседа си Ангел, който му заема една бутилка. Клисарят я носи на Серафим, но по време на службата изкушението приема облика на бутилката вино и подмамва старецът да пие от него. Той се разкайва, но после отново надига шишето. Разказът завършва с речта на Серафим под формата на упрек, задето нямало вино за комка. „…както вие, тука на земята, сушите бъчвите, така на оня свят, там горе в пъклото, ще ви съхнат езиците за капка вода…“

 

Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа

В село Голяма Неволя се случват винаги нещастия, но хората някак си са свикнали с това – като се започне със смъртоносните болести до всякакви инциденти, които наричат „поличби и напасти“ – пиянство, пукната черковна камбана, новородени четиризнаци и т.н. Един ден обаче откриват, че от общината са откраднати хиляда лева „грешни сиромашки пари“. Кметът отива веднага при гледачката Марга от Малка Кривда, която му казва, че той е виновен, но кметът я принуждава да каже иначе. Ядосани, селяните отиват при началника на полицията да дадат прошение, но началникът ги отпраща. После, когато опитват да се оплачат на кмета, той казва, че нищо не могат да направят, защото дори господ е с него, при което всички се хвърлят да го бият: „Кой не бие, господ да го убие.“ Виковете на кмета са прошението до бог.

 

Летен ден

Горно Ровнище е „малко и грозно плоско селце“ на крайно неприветливо място с „разградените (си) и боклукчиви дворища“ и „широко каменно речище“. „Песъчливите сипеи из улиците“ навяват спомен за пустинно място. В душния и тежък ден мъжете са се събрали в крайпътния хан, където отсяда и разказвача. Най-ярки са образите на Иван Дядката, който пее в църквата, и младият вдовец Пелинко. Младият умолява стария да му попее, докато той свири на кавала си красива, но тъжна мелодия, която разплаква Дядо Йорго. С края на разказа идва и краят на деня.

 

Край воденицата

При залез сакатият дядо Угрин поглежда към улея на воденицата си, преди да седне и да падне вечерта. Заради жегата, неговата снаха, Милена, отива да полее, но до плета я причаква старата ѝ любов – Свилен. Той я пита за нейния мъж, Стоян. Както се оказва, Милена не се е омъжила по любов. Мъчно ѝ е за Свилен, защото той вече не е весел и луд, а лош и пиян. Целуват се пред магаренцето на Свилен, а дядото непрестанно я вика при себе си. В един момент Свилен прескача плета, никой не отговаря на зова на дядото, а в нощта глас „изви дълбоко, затрептя тъжно, самотно и спря.“

 

Задушница

Насред есенната задушница цялото село се е събрало на гробищата да почете мъртвите. Раздава се жито и настроението е мрачно. Там е и Станчо, вдовец от година и половина, заедно с децата си. Среща кумица Дивдена и майката на жена си, Божана. Бабата и кумицата го увещават да забрави Божана, а да си намери нова жена. Станчо много страда по нея, а жените наоколо се присмиват на „вехтите чешири, които сам е прал и сам е кърпил“. След малко среща и Стоилка, която е загубила мъжа си, Яначко говедаря. Двамата остават сами и докато пийват в мъглата от палурчето, решават да се вземат един-друг. Тръгват през дъжда право при попа. „А Стоилка ласкаво се усмихваше, като прикриваше устата си с ръка.“

 

Любов

Поп Лука има скромно домакинство и едничка, лична щерка – Ивка. Обаче, за негово нещастие, тя е влюбена в техния ратай – Добрян. Двамата предчувстваш, че той ги подозира. Лука мисли как да набие Ивка, за да ѝ дойде ума, но вместо това отива при ратая и го гони. Когато се прибира и казва това на попадията, което разплаква Ивка. Тя бяга, а попът отива да пуши, когато чува страшен вик – попадията намира Ивка с нож, забит в сърцето. Цялото село се събира от виковете на бабата, а един дядо казва: „Ние сме стари… Ние не можем да разберем младите сърца…“

 

Гост

След като изрича молитвата си преди лягане, Кирилица чува, че на вратата се чука. Там стои нейният племенник Велин – сина на починалия ѝ брат. Кирилица е безкрайно щастлива от срещата им, кани го вътре и го слага да седне до огъня. Той е нервен и, за да се оправдае, казва, че носи със себе си един милион наполеона и че ще даде и на нея. Кирилица се радва, тъй като с мъжа ѝ имат нужда от пари. Тя слага на Велин да яде яйца и вино, а той ѝ разказва, че имал дюкян в Пловдив, жена и пет деца. После Кирилица му постила да спи, но на сутринта няма и помен от него. Двама стражари идват през деня и казват, че Велин е избягал затворник.

 

Косачи

Лятно време косачите са се събрали след работа край огъня. Благолаж разказва приказка за красива царска дъщеря с дълга златна коса, която се омъжвала за трима принцове, но и тримата се задушавали в косите ѝ, а тя пиела от кръвта им. Лазо, „сух, слабичък момък“ се сеща за своята Пенка на село, която е оставил скоро след сватбата, за да работи далече за пари. Косачите подмятат на Лазо, че тя вероятно сега е с друг, защото е имала стари любовници. „Това, дето ми е на главата, не мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Благолаж пее песен за невярната Стояница, която отишла при своя Гургул. След това всички заспиват, освен Лазо, който не може да спре да мисли за своята Пенка. На сутринта косачите откриват, че е изчезнал.

 

Кал

Никола Нонин, учител, се събужда една сутрин с мисълта, че ще умре. Докато се чуди какво се случва, сеща се, че наскоро се е влюбил в своята колежка – Славка. Тя обаче само се е преструвала и е приела брак в Върбанов. Нонин чува сватбеното шествие и му идват мисли да отвлече булката или да я убие. В това време разсъждава и за калта като я уподобява на човешкият бит. На гости му идват две учителки и директора, тримата с клани обувки. Започват да говорят за това как Славка се е омъжила заради парите на Върбанов, канят го на сватбата, той отказва и те си тръгват. Сватбеното шествие идва до вратата на дома му, но тогава той се отказва да направи каквото и да е и той „…падна на кревата и заедно с него почна да потъва в една бездънна лепкава кал…“

 

Андрешко

Андрешко води с каручката си кисел господин до своето село. Оказва се, че той е съдия-изпълнител и идва да вземе всичко жито на Станой. Андрешко го познава и знае, че той е беден. Моли се на мъжа да го остави намира, но той е непреклонен. Когато стигат селото, Андрешко нарочно завива към блатото, откача единия кон и с другия тръгва уж да го търси. Мъжът късно осъзнава, че Андрешко го е направил, за да помогне на Станой да скрие житото, и остава сам в каруцата, чувайки ехидния глас на своя водач.

 

Пролетна измама

Рано сутринта в неделя отец Игнатий тръгва към селото със своето конче – Лука. По пътя си пийва ракия и започва да пее и да мечтае за жена. По едно време му се струва, че в ръжта вижда забрадка на жена и тръгва в тази посока, мислейки си дали е млад и дали ѝ е чиста работата. Когато отива там, открива белия череп на конска глава „с празните си големи очни дупки и нахално му се смееше с едрите си редки зъби.“

 

Душата на учителя

Учителят от село Криво Школо умира след тежка суха кашлица, прихваната от нечистотиите в училище. Когато умира, застава на прага и чака небесна покана, но никой не идва и той започва да мисли да се върне в тялото, което мрази. По едно време по пътя се задават двама души – един ангел и един дявол. Вторият започва да убеждава душата да се качи на крилете му, като му казва, че всички в ада са свободни. Ангелът вади тефтер и казва на душата, че е праведна и че в рая имало реки от мед и мляко. Душата избира дявола, защото иска свободата.

 

Вдовец

В неделя в село Брестак идва чужденец, полянин. Той опитва да заговори деца, които му се смеят, но един стар воденичар го пита какво търси. Полянинът му разказва, че бил вдовец и имал малки деца. Един ден срещнал жена на име Мариница в Хановете. Заговорили се и тя му обещала да му стане жена. Той ѝ дал цървули и сто лева, а сега дошъл в селото да я взима за жена. Воденичарят се чуди, но при тях нямало вдовици. Когато хората излизат от църквата, чужденецът вижда Мариница, но воденичарят му казва, че тя има мъж. Той опитва да намери обяснение, но тя го удря и му разкървавява носа. Воденичарят го води у дома, докато едно дете му се присмива и той го псува високо. „Навалицата се изсмя.“

 

Адвокат

Води се дело за убийството на кон. Митре Мариин е подсъдим, а Петър Мариин, неговият съсед, го съди. Адвокатът, нисък, с голямо шкембе, гола глава и износени дрехи, пръв разказва какво се било случило. Според него, Митре е убил коня в тъмната нощ, мислейки го за чудовище. Когато председателят на съдиите пита Митре какво се е случил, той чистосърдечно обяснява, че застрелял коня умишлено, защото му смачкал тиквата, след като прескочил плета и отишъл за сетен път в двора му. Думите на Митре ядосват адвоката: „Животно! Като не знаеш да лъжеш, защо хващаш адвокат?“

 

Кумови гости

През пролетта Стойчо и Яна се приготвят да идат на гости при кума си, Милен. Свекърът и свекървата Дражови им помагат да натоварят каруцата и им дават наставления. По пътя съпругът закача невестата си, далеч от очите на родителите си. Заедно преспиват насред полет под ясно небе и на сутринта се събуждат с „Дружен сърдене смях“.

 

Печената тиква

Душко Добродушков е архивар в окръжното управление. Един ден управителят му предлага парче тиква, но той отказва, защото мрази да си спомня, че е от село. След тази случка обаче, „призракът на тиквата“ непрестанно го преследва и на него постоянно му се присънва или причува печена тиква. Дори сънува поле с печени тикви. Една вече писарите от управлението се събират и канят и архиваря. Там, докато се опитва да вдигне тост, Душко отново мисли за тиквата и накрая предлага да купят една и да я изпекат. Когато това става, Душко отива за тиквата, но докато носи таблата, среща го управителя. Срещата с него го вкарва в черни мисли и той отказва да вкуси тиквата. „Зле ми е, много ми е зле, момчета!... Ще се мре…“

 

Хитрец

Арестантът Петко Лисичката е воден през пусто поле от един стражар. Двамата разговарят, когато на пътя им минава заек. Лисичката упреква стражаря, че не го е уцелил, когато е било време. После виждат сойка. Лисичката казва, че ще я уцели отдалеч, взима пушката на стражаря, но птицата излита и той се прицелва в стражаря, след което бяга. „Стражарят седна край пътя и като не знаеше какво да прави – заплака.“

 

На браздата

Есента след проливен дъжд Боне Крайненеца впряга Сивушка и Белчо да изоре последната си нива. Насред работата той забелязва, че кравата не може да насмогва на вола, спира ги да починат. Започва да убеждава Сивушка, че ако се помъчи още малко, това ще е последната ѝ работа, а нейното място ще заеме Галица, дъщеря ѝ, а за Сивушка семейството му ще се грижи до остатъка на живота ѝ. Като вижда, че Сивушка не реагира, той се опитва да я сплаши и се прави на мечка, но кравичката умира.

 

Закъснялата нива

През август в най-големия пек е излязла Дойна да окоси нивата си. Нейното момиченце, още бебе, проплаква и тя му пее, за да спре. На сянка, „усукан в парцалива черга, лежи болен дядо Сава“. Не му е добре, но не е могъл да остане да лежи. С Дойна си припомнят за мъжа ѝ, който сега е в затвора, защото е убил човек. Не могат да си ожънат нивата заради съдилищата. Пътниците виждат само една неизорана нива и чуват „сподавен женски плач.“

 

Престъпление

След три години скитане в чужбина Липо се връща в родното си село. Мечтае си за красива невеста и чест, когато до кладенчето, на което спира, вижда собствения си баща. Той е станал горски на мизерна заплата, а дъщеря му, Ивка, е забременяла от сина на съседа, който е женен. Баща му казва да се връща в града и да си гледа живота, а Липо го увещава да се срещнат след два дни на същото място, след като се допита до адвокат какво да правят. Старецът тръгва, а Липо вижда по пътя същият този Нено, който е почернил сестра му, и го убива с тоягата си.

 

По жътва

Кипи жътва „из равното Софийско поле“. Левент Никола е също на нивата с майка си и сестра си. Тримата слушат песните на неговата Пенка в хор с тези на останалите. Никола се провиква, а Пенка му отвръща със закачлива песен. Идва след малко босоного хлапе и казва, че Пенка е примряла от жега. Отиват всички на нейната нива и виждат, че е паднала на земята със сърп в ръката и ръкойка класове в другата. Кръв се стича от устата ѝ. Починала е от слънчев удар. На другия ден никой не отива да жъне. „Полето празнуваше тъжен празник. Погребваха Пенка.“

 

Лудата

Поп Сава води неделната служба, когато се намесва женски глас. Клисарят опитва да изгони жената, която продължава да крещи, че иска да чуе истината. Тя се съпротивлява. Илчовица е загубила дъщеря си – пратила я е в града да стане слугиня, а тя е започнала да продава тялото си за пари и я посрамила нея. Свещеникът ѝ казва да се моли, а тя продължава насечено да твърди, че няма бог и че всички – цар, владика и поп, трябва да се откажат от длъжностите си заради истината.

 

Спасова могила

Дядо Захари носи на гърба си хилавото, болно сираче Монка. Има поверие, че на Спасова могила в тази нощ всички болни ще бъдат изцерени. Много хора идват от различни краища и дядото с малкия пристигат последни. Захари разказва как Бог ще слезе от небето, придружаван от ангелче, което му носи патерицата. Когато лягат да спят край огъня, Монка започва да си представя тази сцена, но изведнъж черна пелена пада пред очите му, а после бог сам идва за него и го води при майка му. На сутринта хората бягат от мястото, както е обичаят, а дядото вижда скопените очи на внука си и „чудна детска усмивка“. „Той беше вече горе, в скута на майка си.“

 

Самичка

В село Сънино, в учителската стая, стои Маринка в компанията на дядо Кола. Денят е петък и младата учителка очаква писмо от своя поручик и възлюбен – Стефан. Маринка е съвсем сама, затова той се представя за неин роднина и я води в селото. Първоначално си пишат, но после той престава да ѝ отговаря. Идва вест, че междуселският куриер е дошъл, но когато дядо Кола се връща, казва на Маринка, че няма писмо за нея. Тя сяда да напише петнадесетото си писмо, но се разплаква, а този момент влизат кметът и писарят, гневни, че няма кой да усмири децата в училището.

 

Невеста Нена

Рано една есенна утрин Нена тръгва из селото с разбита глава. Цялата в кръв, тя започва да крещи, че мъжът ѝ я пребил. Минава край църквата, отива до училището, където плаши две деца, после отива при помощника, чичо Симон, а той ѝ казва че щом Кольо ѝ е мъж, може да прави каквото си иска. Отпраща я към общината при писаря. Като я вижда господин Панайот, тя му разказва за случило се, а той взима вълна да спре кървенето и я праща пи попа: „Той ви е венчал, той да ви съди.“ Попът в това време си храни двата шопара, но като я вижда, пъди я и ѝ нарежда да иска прошка от мъжа си. Отчаяна, Нена пропада като в кладенец, хората само шушнат зад гърба ѝ и се присмиват. Кольо я намира, хваща я за плитката и я води в дома си. „Защо да не я бия? Жена ми е.“

 

Лепо

Младият войник Лепо Гьоргин се връща от военна служба и единственото, за което мисли, че неговата Войка. Преди да замине, той бил ратай на много хора, но е прекратил това, когато е видял дъщерята на воденичаря – дядо Горчилан. Войка е красива, но горделива. Тя няма още двайсет, но вече е разбила много мъжки сърца. Лепо е запленен от нея. Тя ту го милва, разговаря и целува, ту не му обръща никакво внимание. Лепо често остава да слуша историите на дядо Горчилан само за да я види. Когато се разделят в нощта преди да иде в армията, тя му обещава да го чака. Ала когато той отива при воденицата, чува песен на хармоника и вижда Иванчо Бакалчето. Ревността веднага се разпалва в него. Той дълго мисли, преди да иде при Войка. Пита я дали още го познава, а тя му казва да я забрави. Следващите часове той е като пиян, докато на другия ден отива с пушката към воденицата. Там вижда Войка да се къпе и я убива. На другия ден той отива в града да се предаде сам.

 

Братя

Отец Кирил умира в килията си в манастира, а край смътното му ложе четат молитви двама калугери – Онуфрой и Игнатий. От време на време пият ракия. Изведнъж се измарят от молитви и решават да играят карти. Умиращият два пъти им иска вода, но първия  път не отпива, а при втория не го чуват и той издъхва. Двамата калугери му взимат кехлибареното цигаре и си разделят двадесетте наполеона, които намират у него. Сядат пак на масата и продължават да играят на карти до сутринта.

 

Нещастие

В манастира кипи весел живот. Единствено отец Пиомий не може да му се наслади. С часове стои замислен и нещастен и не може да помръдне. Идва игуменът от риболов да го пита какво се е случило, да не би пак да се е влюбил, а Пиомий му признава, че нощеска цялото му вино е изтекло. Единият от обръчите на бурето се счупил и бурето се пръснало. Игуменът му съчувства, а после и останалите отци от манастира. Всички се събират в зимника и седят около „покойното буре“, като около жив човек, без да може някой да каже каквото и да е на Пиомий. „Бог да го прости! – произнесе някой с тайнствен глас.“

 

Иглика

Иглика е на 16 и води стадо от овце и кози. Няколко пъти я пресреща младият мустакат стражар. Той я убеждава, че я харесва, но тя отвръща, че мъж като него не може да не е женен. Предпочита компанията на старият стражар – дядо Мартин. Младият мъж обаче е много настойчив и успява да я плени с цяла торба захар на кубчета. Това я развеселява и тя се предава. Той я изпраща до вкъщи и ѝ обещава, че ще се сгодят и той ще я заведе в града. Следващите дни обаче той не се появява на мястото, където са се срещали. Вместо него идва дядо Мартин и казва, че младият се е върнал във Варна, защото жена му се разболяла.

 

Моите приятели

Върбови ливади е името на малка долина, далече от село. Там разказвачът обича да гледа и слуша за живота на птичките. Има сойка, кукувица, два славея, самотен гълъб, две къдънки, врабец, червеношийка и кълвач. Кадънките много се обичат, но и много се ревнуват. Тяхната любов отвращава кукувицата. Червеношийката е влюбена във врабеца, който пък ухажва кадънката, но не пропуска да я заговори, за да я види как ревнува. Врабецът и кадънката отлитат в гората, а скоро и мъжът ѝ е следва. Врабецът и мъжът на кадънката се вкопчват в битка, когато идва сокол и отнася и двамата. Кадънката остава сама, без да знае за кого от двамата скърби.

 

Старият вол

След дълги години на вярна служба, Белчо вече е негоден да тегли впряга и бащата на разказвача отказва да го продаде, а го оставя вкъщи децата да се грижат за него. Първоначално той излиза със селските говеда, но те ходят много далеч и той веднъж се губи. След като го намират, започват да го пращат на паша с телците, но той е твърде горд, а те – твърде немирни и той трудно се примирява. Един ден се разболява и страшно отслабва. През пролетта на един празник той си връща силите, отива на нивата, където е орал цял живот, и умира. Селяните наричат тази местност „Белчов гроб“.

 

Ангелинка

Леля Станка, при когото работи разказвача, има любима роднина в града – леля Дъмша, която сама е издигнала като икона пред децата. Разказвачът е на 12 и е овчарче. Той самият е запленен от образа на Дъмша и нейната дъщеря – Ангелинка. Един ден се получава писмо, че двете ще дойдат в селото на Възнесение. На сутринта разказвачът слиза от планината, накъсал иглики. Целува ръката на прочутата леля и поднася в скута на Ангелинка цветята. „И до днес още, когато си спомня за тая мъничка Ангелинка, не мога да разбера, истина ли беше това или сън.“

 

Самодива

Разказвачът е на 18 години, когато среща Калина – русо, 16-годшино момиче, което води стадото си из горите. Заговарят се, той се влюбва в нея, но мисли, че тя обичай техният ратай – Лукан, на 25. Първоначално Калина е хладна към него, но после го кара да ревнува в признанието си, че наистина обича Лукан, след което целува разказвача. От тук нататък те започват да се срещат в колибата насред гората, докато един ден на гости идва младата госпожица Николина, далечна роднина на разказвача. Като ги вижда заедно при кладенеца, Калина решава да накара Лукан да убие господаря си. Опитвайки се да го прилъже със своята „любов“ към него, тя му нарежда да го застреля, докато спи в колибата, и да я изгори. Разказвачът чува това и на следния ден Лукан опитва да го убеди да не спи в колибата, за да го спаси. На сутринта разказвачът намира колибата изгоряла, а Калина, като го вижда, бяга с писък.

 

Сълза Младенова

След изпита Сълза Младенова остава в учителската стая да дописва свидетелствата. Компания ѝ прави само един човешки скелет, който сякаш казва „Никога вече!“. Сълза се чуди колко ли дни са останали до сватбата ѝ. Обръща се към дядо Пене, но него го няма до печката. Тя започва да си представя красивата сватба и как тя ще изглежда като цъфнала слива. Припомня си и кратката си любовна история с Добрян Горев, също учител, с когото се заговарят по пътя между селата, разменят си любовни писма, виждат се всеки ден, докато той ѝ предлага. Мечтата ѝ прекъсват роднините на годеника ѝ, а самият той, които влизат в учителската стая и ѝ заявяват, че сватбата ще бъде на село, не в родния ѝ град. Това я разплаква и разлютява Добрян, който вече смята заплатите на двамата с глас „сух, омразен, безсърдечен и циничен.“ „На жена смажи главата, докато е време!“ – казва той. Сълза остава сама и сякаш чува „Никога вече!“

 

Мечтатели

Селският доктор, чичо Горан, ходи покрай воденицата и събира пиявици от реката. Компания му прави циганчето Рустен. Двамата се заприказват. Първо обсъждат какви шарлатани са днешните доктори и как те са виновни за появата на новите и непознати болести. После говорят за изборите, които стават същия ден в селото. Накрая циганчето споменава за разковничето, което се намира много трудно. Неговата любима Акима е обещала да му пристане, ако той намери такова, но вече втора година не може. Докторът му разказва приказката за царска дъщеря, която се влюбила в най-бедния войник от царството на баща си. Царят хвърлил войника в огнена пещ, а дъщерята го последвала и двамата умрели. Бог превърнал душата ѝ в бяла кукувица и ако ѝ кажеш „Сестрице, бяла кукувице, той те обича още!“ тя ще заведе човека при скритото съкровище.

 

Първи сняг

През зимата, рано сутринта, снегът натрупва. Чичо Кола Радин е в компанията на стрина Колевица. Мисли си, че времето е идеално за зайци, но е невъзможно да иде, защото е заложил пушката си заради дългове в кръчмата, а ловджийското му куче е умряло. На гости му идва неговият съсед Доне Козицата, който също е ловец, но той предпочита белки, лисици и язовци. Отива в дома му с намерението да го ядоса и като подхваща стар спор за това кой на кого и какво дължи, успява да постигне своето. Тръгва си сам, а Кола го изпраща с псувни, привличайки вниманието на хората.

 

Нане Стоичковата върба

В двора на нане Стоичко има голяма, стара върба с пет ствола и дванайсет разклонения, на които всяка година 12 двойки щъркели си правят гнезда. Децата им се радват, а и всички наоколо. Една година те идват и започват да си правят гнезда. Змияра, както наричат един от щъркелите, взима капата на Стоичко и си я занася в гнездото. Гневен, Стоичко започва да сече върбата, тя пада и той си взима капата. Изплашени за яйцата си, „Щърците се виха над срутените си гнезда цели два деня.“

 

Среща

Бай Стоян Гащникът и негови другари от войската остават да пазят един мост. Правят си землянка, дори си взимат петел, за да знаят времето. Любимо занимание на бай Стоян е да гледа каруците, които преминават и да дава съвети на хората. Веднъж в землняката идва Белчо, който е стар познайник на бай Стоян. Той така се радва да види вола, че го вчесва, дава му трици да яде и го загръща с ямурлука си. На сутринта го изпраща и дава грош на момчето, което го води.

 

Радост

Велес е свободен от два дни. В града постоянно минават войници и каруци, а едно момченце стои сред ситния дъжд и опитва да заговори някой от войниците. Пробва с един мустакат часови, после млад войник с китка на гърдите, брадат опълченец с широк шинел, но никой от тях не го чува и не го забелязва. После момчето сяда на прага на един затворен дюкян и започва да плаче. Минава един войник и го пита защо плаче, а то отвръща, че в тяхната къща не е влязъл нито един войник. Мъжът се съгласява да иде у тях.

 

Войнишка нива

Редом с останалите ниви е и Стойковата. Но той е заминал войник, а няма близки, които да се погрижат. Неговата съседка Пенка решава да му помогне. Пита майка си дали може да изоре и посади нивата на Стойко с техните семена, а майката отвръща, че „Войнишка нива, тя е народна нива. Те за всички ни се бият там, майка, за всички ни мрат.“ Така Пенка отива, накичена с трендафили от нивата на Стойко, а една птичка играе ролята на безгласен вестоносец.

 

Сиромашка радост

В края на пазарния ден пред Клепушанския хан спира нова каручка. Там седи Пена с бебето си и яде хляб. Мъжът ѝ, Стоян, я кани в кръчмата да се видят с познати. Разказва им как от 10 години не са могли да имат дете и черпи всяка маса в кръчмата с кило вино. После кани селяните да видят сина му, но когато отиват, виждат, че бебетата са две. Пена веднага приютява второто и го кърми. „Жадувал си толкова много години за дете – господ ти праща две. Късмет. Грешно е да го връщаш…“ Накрая каручката потегля с бебето Иванчо и неговото ново сестриче.

 

Започването на един ден

В дълбокия пролом денят се пробужда. Гълъб полита, а след него – малко соколче. Човек ги дебне с пушката си. Гълъбът успява да се изплъзне, летейки ниско над реката, но соколчето пада и мокри крилете си. Майка му идва да го търси. Намира го и двамата политат, но човекът успява да я уцели във въздуха.

 

Скорецът

През май намират Скореца мъртъв и си спомнят историята на неговия живот. Той се появил есента, заспал на пейка пред общината, а кметът го затворил, защото му се видял съмнителен. Зуза, млада циганка, измолва кмета да го пусне, за да свири с гуслата си на сватбата утре. Тя е тази, която го нарича „скорец“ и от там идва прякора му. Бащата на Зуза, Мехмел, харесва Скореца и го взима на работа в ковачницата си, а и за да свири по кръчмите. Зуза обаче се влюбва в него, но бащата ги вижда и него гони, а нея – заключва за две седмици. След това тя обаче изчезва. Полицията намира – отишла да търси Скореца и да бъде с него, но не го открила. Един ден из селото се носи свирнята на гусла, а после намират Скореца мъртъв. Селяните се чудят от какво ли е умрял – дали от песни, глад или любов. „И всички имаха право.“

 

Син

Дядо Никола плаче от щастие при срещата със сина, с когото не са виждали от десет години. Стоян му разказва за патилата си и как не може да се прибере с него у дома, защото имал господар и трябвало да му закара коня, който купил. Дядо Никола пък носи със себе си пари от продажбата на добичета. Като свършват с яденето и пиенето, излизат от хана и Стоян предлага да изпрати баща си, но в горичката го стиска за гушата и му взима парите. Когато Никола се свестява и разбира, казва: „По-добре да беше ме убил. А сега как ще живея!“

 

Изпусната дума

Доктор Харалампи живее спокоен живот, лишен от темп, но все пак спокоен. Той не се интересува от медицина и пациенти, защото баща му е оставил завидно богатство. Вкъщи остава малко, в клуба – също, вечеря в един и същи ресторант в една и съща компания, докато един ден идва Надежда Николова. На пръв поглед тя е невзрачна, но се оказва негова позната отпреди 20 години. Тя му поднася букет карамфили и му припомня случка, в която той ѝ е казал, че я обича и тези думи са я крепили през всички трудни моменти. После тя го пита дали тогава е бил искрен, той потвърждава и тя си тръгва развеселена. Харалампи отива до прозореца, вижда тази жена и улицата, по която върви, и осъзнава, че се намира на чуждо място, а до сега е бил сляп.

 

Лаборатория

Николай Сенов се прибира в родното си село, след като дълго време е опитвал да заеме някаква служба в града с отличната си диплома и препоръки. Все е намусен и мрачен и решава да иде до Листово да се види с колегите си учители, но дори когато разговаря с Олга Цвяткова, умът му все се връща в лабораторията при колбите и епруветките. Пада нощ, той тръгва да се прибира, когато по пътя го нападат и пребиват. Той се съвзема, тръгва отново, но умората го поваля, той ляга под открито небе да си почине и има чувството, че лежи на масата в лабораторията под микроскопа на професора.

 

Тотка

На разсъмване от Балкана в селото слиза стрина Тодорана да продава дренките си. Води със себе си своята малка внучка Тотка, която е останала сираче. Докато жените се скупчват около старата да купуват, питат я за детето, а Тодорана предлага някое бездетно семейство да я вземе при себе си. Една млада булка вижда детето и вика мъжа си. Двамата канят бабата и Тотка у дома си, а детето, чувайки разговорите им, се хваща за дрехите на баба си и започва да плаче. Бабата увещава детето да остане, като му казва, че ще се върне след два дни да я прибере. Булката взима Тотка в другата стая, тя плаче и се дърпа, но накрая заспива.

 

Наслада

Две влюбени патици посрещат изгрева, когато двама ловци ги убиват.

 

Грях

Разказвачът си припомня как попаднал на спяща патица и искал да я остави, но другарят му дал знак да стрелят заедно и заради близкото разстояние, патицата останала без глава. „Оттогава съм убивал много диви патици, но за тая всякога си спомням с истинска жалост и смятам, че съм извършил голям грях.

 

Врабчетата на стрина Дойна

Стрина Дойна силно желае да види децата си, които нарича врабчета. Заръчва на приятелката си Мария да ѝ донесе букет и рано сутринта отива на спирката на рейса. Пътуването не ѝ харесва и от Сивулци решава да иде до бригадата на децата си пеша. По пътя я взимат с камион и късно вечерта тя сварва децата си при огъня. Нейните врабчета.