Богомилство

През 10 в. България става родина на най-голямото средновековно социално движение – богомилството. То е християнска ерес, обществено движение в религиозна форма, насочено срещу устоите на официалната православна църква и феодалния строй, ерес, която не остава в средите на духовенството, нито само в рамките на България, а обхваща широки слоеве, разпростира се далеч извън родината си и съществува векове.

От всички извори най-ранен и най-богат по отношение на сведения е „Беседа против богомилите“.

Съчиненията, писани от официални християнски писатели, са противобогомилски. По отношение на отделни богомилски схващания, изворите са разногласни, разногласия има дори в рамките на едно и също съчинение – никоя ерес не е напълно единна.

Презвитер Козма дава ясни и категорични сведения за времето и мястото на появата на новата ерес: „В годините на благоверния цар Петър…“ Някои учени подлагат на съмнение съществуването на поп Богомил като историческа личност с такова име; смятат, че името е символично, с него се изтъквала връзката на еретиците с Бога – те с на Бога мили, защото тяхното учение е истинско.

Запазено е писмо на Теофилакт, отговор на запитване на Петър, писано след 941 г. От него се разбира, че Петър е обезпокоен от появата на еретическо учение и пита какви мерки да предприеме срещу него. От писмото става ясно, че еретиците бързо се множат, но нито Петър, нито Теофилакт са наясно какво е точно тяхното учение.

Започнало своя живот в първата половина на Петровото царуване, богомилското учение тепърва ще се формира като цялостна система, ще се уточнява и ще се превръща все повече в опасна ерес.

Козма определя богомилството като „новопоявила се ерес“, а поп Богомил – като пръв нея сеятел. От това проличава, че Козма е съвременник на поп Богомил и че ереста е именно нова, не е повторение на вече известните. Има връзка с по-стари еретически дуалистични учения и причините за формирането му са в конкретния обществено-политически и културен живот.

В противоположност на църквата поп Богомил създава теория за участието на дявола в създаването на света, човека и обществения ред. Оттук произтича тоталното отричане на цялата държавна, църковна, социална и семейна уредба. Дуализмът е основният богомилски възглед, който обяснява злото в света и заедно с това прави богомилството остро протестно движение.

Източниците на богомилското учение са: 1. Отрицателните явления в живота, които дават повод за недоволство, тласкат човека към търсене на ново обяснение за създаването на света и земния ред. 2. Дуалистичните християнски ереси – главно павликянството и масалианството. 3. Евангелските книги и елементите на дуализъм в тях, които подкрепят дуалистичното учение. 4. Апокрифната литература, в която намират отражение идеите на различни дуалистични и недуалистични антиканонични учения, народни легенди и схващания. 5. Езическата вята, която по време на поп Богомил не само че не е преодоляна, но сред народа продължава да е господстваща.

Българското богомилство обаче не е повторение на павликянството. Опряно и на други извори, и на самата действителност, то приема онези павликянски схващания, които му допадат.

Богомилите се делят на три групи: съвършени, вярващи и слушатели. Съвършените богомили са проповедениците, те са крайни в своите схващания. Отказват се от всякакви земни блага, издържат се от обществото; не се женят и проповядват безбрачие. Заедно с това те се обявяват срещу децата като рожби на телесна връзка и ги наричат „дяволчета“. Вярващите богомили са били организирани в братства, а братствата – в общини (църкви). Слушателите били извън богомислките общини, но имали право да присъстват на проповедта.

Социалният състав на богомилството е преди всичко от средите на селячеството и низшето духовенство. Най-активните от тях са били затваряни и измъчвани. Богомилите са били подлагани на проклятия, прогонвани са от пределите на страната.

Никакви мерки обаче не са в състояние да спрат разпространението на богомилското учение. До османските завоевания богомилството е мощно народно движение с големи културни последици. Сред българското население богомилството формира обществени възгледи, създава критично отношение към църковната литература и това намира отражение в българския фолклор.

Богомилите отхвърлят от Стария завет Мойсеевото петокнижие и пророческите книги. Признават обаче Псалтира и мъдростите. Евангелието е морален кодекс на богомилите, чрез него те се борят и срещу отклоненията от християнските морални норми. В научната литература се допуска богомилска намеса в някои стари апокрифи.

Същинската богомилска литература се появява като повествователна литература: Тайната книги на еретиците и Катарски требник. Тайната книга е известна в два латински преписа.

Едно обширно противобогомилско съчинение, в което има и анатеми, ярък израз на наченалата идеологическа борба между ерес и официална християнска идеология, е споменатата вече неведнъж „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма. Ръкописната традиция ни предлага два варианта на заглавието на творбата: „Беседа на недостойния Презвитер Козма срещу новопоявилата се ерес на Богомил“ и 2. „Слово на свети Козма презвитер срещу еретиците спор и поучение от божествените книги“.

В заглавието на Беседата авторът нарича Богомиловата ерес „новопоявила се“, а в текста се казва изрично, че поп Богомил започва да проповядва в годините на цар Петър. Следователно от времето, когато поп Богомил започва своята проповед, до момента на написването на творбата е изминало „малко“ време, ереста е нова.

В Беседата се цитират само устни изказвания на богомилите, а не техни книги. Това показва, че богомилството още не е създало своя литература, или най-малкото тя не е популярна и Козма не я познава.

Козма твърди, че „повечето“ от хората обичат „кощуниците и басните“, а не книгите, че предпочитат игрите вместо църквите, „вярват в сънища и срещи, и във всяко сатанинско учение“. Това говори за съществуването на един цветущ езически фолклор, за неукрепналия авторитет на църквата сред народа, за жизнени езически обреди, навици и вярвания, които доминират над църковното учение и християнските навици.

Името на „новия презвитер Йоан“, който бил „пастир и екзарх на българската земя“, съвпада с това на писателя Йоан Екзарх.

В научната литература е обсъждан и въпросът за конкретното място на написването на Беседата. Тя е писана в Охридско. Според тезата за създаването ѝ през 10 в. творбата е писана в Преслав или в някой близък манастир.

Беседата не ни понася конкретни биографични сведения за Козма, но отразява неговата личност. Като всеки средновековен писател той притежава религиозен мироглед. Като привърженик на официалното християнско учение и представител на църквата Козма е защитник на официалния държавен, обществен и църковен ред. Козма брани принципите на официалното християнско учение, установения ритуал, защитават богатството. Козма съзнава слабостите на своята класа, вижда страданията на народа, неправдите, вършени от страна на имотните и управляващите. Открил част от обективните причини за разпространението на богомилството, той се старае да ги премахне, за да изкорени ереста.

Днес творбата е известна в 25 пълни преписа, все руски, и в множество откъси. Първата част  същинската противобогомилска част. В нея авторът полемизира с богомилите, стреми се да докаже погрешността на учението им и вредата от него. Той безкомпромисен към тях, строг отрицател, язвителен, дори ожесточен. Козма не крие своите чувства към противниците, открито заявява, че иска да ги изобличи, а по-нататък ги обсипва с отрицателни квалификации от всякакъв род.

В желанието си да отрече богомилското учение на всяка жена търси слабостите му, затова отбелязва не само отклоненията от ортодоксалното християнство, но подчертава слабости и от морален характер и се спира на крайностите в учението.

Втората част от творбата е отправена към духовенството, към богатите и към добрите християни миряни. Тук авторът си поставя задача да укори своите събратя и да им даде съвети, за да ги поправи. По този начин той цели да предотврати онези причини, които дават „храна“ на еретическите учения. Според него тази причини са: упадъкът на нравствеността у монаси и епископи, формалното изпълнение на длъжностите, невежеството.

В Беседата не се отделя специално внимание на народа, но присъствието му се чувства навсякъде в творбата – и в първата, и във втората част.

В края на произведението си Козма моли читателя да е осъжда неговата „грубост и безумие“, защото е „прост и неучен“, уверява го, че говори изключително с езика на Светото писание. Това е проявление не само на типичната средновековна скромност. Изразът на самоотричане в случая е и един литературен похват. Авторът иска да придаде истинност и авторитет на творбата си, цели да се разграничи от светските автори и да изтъкне, че в казаното от него няма нищо измислено.

Общото становище през Средновековието е, че еретиците са разложители, съблазнители, които внасят объркване в понятията, разединяват хората. Първата част на творбата трябва да се определи като апологето-полемическа, а втората – като изобличително-поучителна. Получава се сложно произведение, което обединява апологеро-полимическата с хомилитическата традиция и в окончателната си форма няма подобие във византийската литература.

Цялата творба на Козма е написана със средствата на полимическото изкуство. В нея на пръв поглед има известна несистемност – повторения, връщане назад, невинаги сполучливо преминаване от един въпрос към друг. В първата част на Беседата без точна последователност Козма се придържа към прилагания във византийските полемисти маниер на диспут с еретиците: а) излагане на мнението на еретиците; б) критика на това мнение или поведение и разкриване на правилното православно схващане.

Творбата на Козма продължава векове наред да е актуална, защото:

1. Осъжда недъзи, които не се изживяват през цялото Средновековие.

2. Съдържа принципни положения на християнската вяра, размишления и аргументация по редица важни въпроси от теоретическо и практическо значение.

3. Творбата е написана с плам, с ораторско умение, но достъпно.

4. Между българските богомили и руските еретици има известна близост.