Лев Толстой - Ана Каренина

В семейството на Степан Облонски настава раздор. След като без да иска признава на жена си Доли, че ѝ е изневерил, отношенията им се изострят и разводът им виси на косъм. Единственото, което държи Доли още в дома ѝ, това са децата ѝ. На всичкото отгоре по времето, в което нараства спора им, тя отново е бременна.

За да ги помири, на помощ идва сестрата на Степан – Ана Аркадиевна Каренина. Тя е с кестенява коса, лека походка, леко пълна жена, има един син и съпруг, доста по-възрастен от нея. Без да започва да убеждава Доли с тривиални фрази, Ана успява да я убеди да размисли за развода и да остане с мъжа си. Доли е влюбена в Ана, в нейната грация и високо положение.

Самата Ана движи в три висши общества, има голяма власт, а мъжът ѝ се занимава с дела в съда. Случва се обаче на един бал да срещне младият, напет, красив и рус  Вронски.

Вронски има майка и брат. В него са влюбени много млади дами, сред които е най-малката сестра на Доли – Кити. Родителите на Кити са раздвоени, също каквото е сърцето ѝ. Майката на Кити иска тя да вземе за мъж Вронски, тъй като той е красив и заможен, а баща ѝ вижда подходяща партия в Левин – млад дворянин, който живее предимно на село и се занимава със земеделие. Левин упорито ухажва Кити, а майка ѝ се опасява той да не ѝ предложи. Това се случва въпреки всичко, но Кити отказва на Левин и той се връща покрусен на село. Кити е готова за предложение от Вронски, ала тъкмо по това време той вижда за пръв път Ана Каренина.

Ана усеща, че привлича Вронски и в началото няма против да му прави компания, ала след като отива на гарата, за да се върне у дома и той я следва чак до Петербург. Там я посреща мъжа ѝ Алексей Кареин. Вронски не се бои от него и дори иска да го примат в дома си.

Постепенно Вронски и Ана се сближават. Срещат се на балове и приеми, разговарят отделени от останалите благородници и това не остава незабелязано от тях. Като че ли само мъжът на Ана не вижда нищо, ала слуховете са онези, които го карат да се усъмни в него. Първоначално Ана е много весела, лъже Алексей без капка свян и той продължава да таи надежда, че всичко е наред до момента, в който тя му признава за изневярата си.

Вронски е чакал именно това. Той е готов да бъде с Ана. Още повече след като тя му признава, че е бременна от него. Ана и Вронски очакват само решението на нейния мъж. Те искат да ѝ даде развод, но Алексей Каренин има проблеми и в работата и постоянно протаква нещата.

Когато идва времето за раждането на Ана, тя сънува сън, с който предрича смъртта си. Самият Вронски без малко не умира, когато се прострелва сам в корема заради нея. Като получава писмо от Ана, Вронски веднага отива в дома ѝ. Мъжът ѝ го пуска да се сбогуват, Ана е сигурна, че ще умре и иска прошка от мъжа си, но оцелява, макар да боледува дълго.

Ражда ѝ се дъщеря, която кръщава Ани/Ана – не себе си. Тя почти не се грижи за нея. Мъжът ѝ е единственият, който обръща внимание на детето и то почти не умира.

Ана и Вронски заминават на пътешествие. В чужбина дори се срещат с брата на Левин, който е много болен. Той умира. Там е с жена си – една бивша уличница, която той обича, но и презира. В чужбина е и Кити. Тя е отишла там да се възстановява, след като е изгубила Вронски от Ана Каренина. Заболяла е сериозно. Когато Левин научава за болестта ѝ, той вижда в това справедливост. В дома си на село се занимава главно със земеделие и гледа много да не мисли за Кити и отхвърленото предложение.

Сергей, синът на Ана, остава в дома си сам с баща си. Една семейна приятелка, също благородничка, помага на Алексей и двамата дори лъжат Сергей, че Ана е мъртва и да не я търси. Въпреки това, на рождения му ден Ана не може да се крие повече и отива да го види.

Отношенията на Ана с Вронски започват да се изсотрят. Те са били силно влюбени в началото, ала живеят в изолация от висшето общество, защото са намерили постъпката им за непростима. Дори когато Ана опитва да посещава отново театрите и старите си компании без Вронски, тя усеща как нейните приятелки са чакали именно нейното падение, за да се превърнат в нейни врагове.

Постепенно Ана и Вронски спират да говорят за истинските си чувства, а вместо това между тях се насаждат съмнения в изневяра и раздори. Паралелно с това животът на Левин се подобрява. Доли, която заминава за село с децата си, приема на гости Кити. Доли намеква на Левин, че тя може би е готова да преосмисли предложението му и въпреки че Левин е изпълнен със съмнения, той вижда, че Кити е влюбена в него, предлага ѝ брак и двамата се женят. Кити скоро забременява, Левин изживява раждането ѝ, а след това брат му умира от туберкулоза.

В деня, в който Ана пристига в Москва, за да помогне на брат си и да спаси брака му, на релсите се хвърля мъж и умира. Това тя смята за лошо предзнаменование. И докато тя отново е на гарата, готова да тръгне на път, ѝ хрумва да се отърве от проблемите си като скочи и тя пред движещия се влак. В началото тя върви като в унес, скача долу и в последния момент започва да съжалява за решението си, но вече е твърде късно и умира.

Действието се прехвърля шест седмици по-късно. Майката на Вронски не го оставя и за момент насаме. Всички се притесняват, че той отново би посегнал на живота си. Левин и Кити заживяват щастливо.

Фридрих Шилер - Разбойници

В замъка на стария Моор пристига писмо от по-големия му син – Карл. Карл е разпуснат, има големи дългове и моли баща си да му прости. Писмото обаче не стига до стария, а попада в ръцете на по-малкия му брат – Франц. Тъй като още от дете той знае, че баща им обича повече красивия първороден син Карл, а не грозноватия изтърсак, Франц лъже баща си, че Карл му е ядосан и се включва във войната напук на него. Разстроен, старият Моор казва на Франц да му напише писмо с извинения и да го накара да се върне. Вместо това Франц пише на Карл, че не е могъл да омилостиви баща си и че той иска да го види в затвор да се разкайва за греховете си

Научавайки новините, Карл се разстройва и организира разбойническа дружина. Хората му правят много злини, но той не се интересува толкова от плячка, колкото да наказва богаташите, които свалят кожите на своите селяни.

В замъка Моор чака Амалия – възлюбената на Карл. Франц се опитва да я ухажва; да я убеди, че Карл е искал той да я вземе, ако нещо се случи с него, но Амалия е несломима. След този отказ, Франц организира фарс – проблича Херман (който е бил влюбен някога в Амалия) да се представи пред баща му като войник, който рамо до рамо се е среажавал с Франц във войната и е станал свидетел на смъртта му. Освен това, носи със себе си неговия меч, на който е написано завещанието му, според което той не прощава на баща си и дава Амалия на Франц. Амалия бяга, казвайки че той никога не я е обичал, а старият Моор пада в несвяст и всички мислят, че е мъртъв.

Към разбойническата група иска да се присъедини млад мъж. Той казва, че неговата възлюбена Амалия отишла в манастир от мъка по него. Това съвпадение на имената навежда Карл на мисълта, че трябва да се върне вкъщи. Там никой не го разпознава. Франц се досеща, но в последния момент.

Карл разбира, че Амалия още го обича, а също и че баща му не е мъртъв, както всички предполагат. Намира го затворен в една кула. След като е припаднал, заковали го в един ковчег, а след церемонията Франц го хвърлил тук и му наредил да умре, а Херман тайно му давал да яде.

Разбирайки за всички жестокости, извършени от брат му, Карл нарежда на хората си да му доведат Франц жив. Докато настъпват в замъка обаче, той се самоубива. Хората му се връщат и залкеват Карл, че той трябва да остане техен водач. Карл не може да наруши думата си, затова се съгласява отново да изостави Амалия. Тя не може да преживее това, моли го да я убие и той това прави. Разбойниците са потресени, а Карл им заявява, че вече не е техен водач и отива да се предаде на правосъдието, за да може поне един човек да спечели от това.

Виктор Юго - Клетниците

Жан Валжан се връща в родния си град, но вестта, че е каторжник пристига преди него. Никой не го приема, дори да има пари, освен местния свещеник. Той се отнася човечно към него и дори си затваря очите, когато Жан Валжан краде свербъните му прибори и свещници. Когато залавян Жан Валжан с тях и го водят при енорийския свещеник, той казва, че му ги е дал. Тази случка променя живота на Жан Валжан.

Фантин има нещастието да се роди красива. Нещастие се оказва, тъй като нейната любов, подобно на много други изостанали студени, я изоставя тъкмо когато тя забременява. Жавер е от богато семейство, което вече му е избрало съпруга. Без извинения и съжаления, Жавер изоставя Фантин. Неспоуките обаче тепърва предстоят. След като ражда Козет, Фантин преживява известно време, но щом навършва 4, тя разбира, че трябва да е остави в ръцете на други хора, за да може тя да работи.

Фантин напуска Париж и по пътя спира на един хан. Там среща жената на ханджията Теанардие. Тя има две малки момиченца на възрастта на Козет. Оставя детето си и обещава да им плаща. Отива да работи в родни си град в новата фабрика. Нещата вървят добре в началото, но една зла спелтница научава, че Фантин има незаконно родено дете. Жените във фабриката заплитат интрига, уволняват Фантин и ѝ казват, че сам кметът я освобождава. По това време кмет е Жан Валжан. Той е най-добрият кмет, когото градът е познавал. Случва се така, че пътят му се пресича с този на Жавер.

Жавер има съмнения дали пред него е легендарният Жан Валжан, тъй като на младини е бил надзирател в каторгата му. По същото време тръгва слух, че Жан Валжан е заловен. Това се оказва просто човек, който много прилича на него. Жан Валжан първо си казва, че това е съдба и трябва да се остави на течението, но в крайна сметка отива на съдебния процес, разкрива се и се предава. Той бива отново пратен на каторга, но докато го качват на кораба, той инсценира смъртта си и изчезва.

В същото време Фантин минава от работа на работа, а издръжката на Козет става все по скъпа. Опитвайки се да измъкнат повече пари от майката, Теанардие измисля какво ли не, включително и болести на Козет, докато в действителност Козет е станала прислужница в хана. Тя е невероятно слаба, изплашена и погрозняла от живота, който води. Дрехите ѝ са скъсани, спи на студено и мръсно. Заради обстоятелствата, Фантин се разделя с двата си предни зъба, както и с достойнството си – става проститутка. Тъкмо когато мисли, че няма къде повече да падне, тя среща Жавер. През една зима тя напада мъж, който я обижда и вместо него, вкарват нея в затвора. Жавер познава Фантин, но я обижда и унижава. Единствен за нея се застъпва Жан Валжан (по това време той още е кмет на града). Когато спасява Фантин, той я води в дома си, тя тежко заболява от туберкулозата, която е носила през цялото време. Бълнува непрестанно за дъщеря си. Жан Валжан пише на Теанардие да върнат момичето, той иска пари, Жан Валжан му праща, а Теанардие вижда новата си дойна крава. В крайна сметка, Фантин умира преди да срещне дъщеря си, в изтъпление, тъй като същия ден Жавер идва да арестува Жан Валжан и да го отведе, а тя смята, че е дошъл за нея.

След като Жан Валжан бяга от каторгата, той е вече остарял доста. Преоблича се като богат господин и отива в хана на Теанардие да изпълни последната воля на Фантин. Отвежда момичето, макар и с мъка, и му дава всичко, за което е мечтало.

Минават години и Жан Валжан отново сменя името си и заживява като баща на Козет. Изплъзва се от лапите на закона за сетен път и взима името на един старец, на когото е спасил живота в миналото. Козет се разхубавява и привлича вниманието на Мариус.

Мариус е син на бивш роялист. Неговия дядо обаче прави всичко възможно да скъса връзката с неговия баща и дори сам се представя за баща му. Мариус се среща с баща си на смъртния му одър и внезапно развива интерес към него. Научава, че е бил велик човек, барон, но титлата му не е била призната от новата власт. Мариус се пали по това забранено от закона движение, става роялист и въстава срещу дядо си. Дяодото го гони и Мариус отива да живее без каквито и да е средства в Париж. Там, разхождайки се в обществения парк, вижда Козет и нейния „баща“. Влюбва се веднага в нея. Идва да я види често, но изведнъж тя престава да посещава парка.

Жан Валжан е забелязал интереса на Мариус и веднага е сменил жилището им, мислейки си, че властта отново го е настигнала.

Тенардие също е в града. Той е загубил хана и сега с жена му живеят мизерно. Родили са им се още деца (едно от които Гаврош), но живеят главно с двете си големи дъщери, които ползват, за да взимат пари от хората с меки сърца. Така случайно попадат на Жан Валжан. Той и Козет раздават пари на нуждаещите си. Тенардие го познава и решава пак да започне да го изнудва, но Жан Валжан му се изплъзва, тъй като Тенардие е следен от Жавер.

Морис, който живее в съседната на Тенардие стая, разбира неохотно, че мъжът, спасил някога баща му, е същият онзи Тенардие и му дължи услуга. Затова се и сближава с голямата му дъщеря, която пък се влюбва в него.

Въпреки че не може да я понася, Морис узнава от нея къде е Козет и започва да я посещава. Оказва се, че тя също има чувства към него. Скоро обаче Жан Валжан иска двамата да заминат за Англия. Морис няма пари, за да ги последва и сърцето му се къса.

На фона на всичко това, започва революция в Париж. Морис решава да се жертва и да умре. Пише писмо до Козет, прощава се с нея, но писмото попада в ръцете на Жан Валжан. Той се преоблича и отива на барикадата да спаси Морис. Там именно умира Гаврош и то геройски – събирайки патрони за своите.

Морис е ранен, умира, в безсъзнание е, когато Жан Валжан слиза в подземията с него и върви километри, преди да излезе на повърхността. Помага му Тенардие, но без да го познае. Тенардие му отключва шахтата не за друго, ами за да подлъже полицаят, който го следва – Жавер.

Жавер познава Жан Валжан, но последният го уговаря да остави Морис на дядо му, а след това той ще го последва в ареста. Жавер се съгласява. Водят Морис на дядо му, а после Жан Валжан отива в дома си да се сбогува с Козет, но тогава Жавер изчезва с каляската. Отива при реката и се самоубива при водовъртежа, тъй като по-рано Жан Валжан е пощадил живота му и не го е убил, а Жавер не може да преглътен, че му дължи толкова и трябва да го предаде на властта.

Морис е смъртно ранен, но оживява. Възстановява се. Жан Валжан и Козет го навещават всеки ден. Дядото разбира за любовта му и се съгласява на брака им. Двамата се женя и скоро Жан Валжан остава на заден план. Той постепенно се отдръпва от Козет, докато съвсем престава да я вижда, докато за Козет Морис е напълно достатъчен.

Един ден в дома на Морис идва Теанардие, предлагайки му да му разкрие голямата тайна на Жан Валжан. Жан Валжан обаче вече я е казал на Морис. Тогава Тенардие му казва онова, което не знае – че именно Жан Валжан го е спасил. Тогава Морис дава на Тенардие колкото пари иска и така откупва дълга на баща си. После взима Козет и отиват заедно в дома на Жан Валжан. Той умира. Мислел е, че няма да види никога Козет. Казва ѝ, че я обича и умира, гледайки към двата свещника на епископа, оставени на камината.

Йохан Волфганг Гьоте - Фауст

Бележки

Посвещение – написано на 24. 4. 1797 г., т. е. повече от двадесет години след създаването на „Прафауст“. Носталгичната тоналност на посвещението, написано в станси, е продиктувана от жалбата на поета по миналото и по някои мъртви негови близки и приятели като сестра му Корнелия, Мерк и Ленц.

Пролог в театъра – написан е под формата на мадригали вероятно към края на 90-те години на 18 в. Идеята за пролога е подсказана на Гьоте от аналогичния пролог на древноиндийската драма „Сакунтала“ от Калидаса. Веселото лице е образ от немската куклена драма от епохата на Ренесанса. Макар и да се противопоставят, образите на Директора, Поета и Веселото лице фактически излагат възгледите на самия Гьоте за театъра, поезията и изкуството.

Пролог в небето – писан около 1800-тата под въздействие на библейската „Книга за Йов“, в която се разказва как Бог подложил на тежки изпитания богатия щдей, за да провери силата на вярата му. Макар че като философска проблематика стои по-близо до втората част на „Фауст“, „Пролог в небето“ съдържа философско ядро на цялата творба, което може да се резюмира като спор за историческата участ на човека, чиято висшва еманация е Фауст – имат ли предели стремежите на човека към познание и основният на тях прогрес на науката и техниката.

На трагедията първата част – работата си над трагедията Гьоте започва вероятно още през студентските си години в Лайпциг. Когато през есента на 1775 г. отива във Ваймар, той вече е написал части от драмата за Фауст, известни в науката под наименованието „Прафауст“. Самият Гьоте унищожава този ранен вариант, запазен в препис в архивата на придворната дама Луизе фон Гьоххаузен и открит едва 1887 г. „Прафауст“, силно повлиян от идеите на литературното движение „Буря и натиск“, чиято водеща фигура е младият Гьоте, е свидетелство за разнния период от работата му върху творбата. От „Прафауст“ отсъстват редица възлои моменти, задълбочаващи философската идея на творбата: двата пролога, вторият монолог на Фауст и сцената „Пред градските врата“.

Нощ – в първия тематичен кръс на трагедията (Светът на науката, любовта) са отразени и Гьотевите увлечения от ранния период на написването на творбата. В сцената „Нощ“ се изявява увлечението на младия Гьоте по окултните науки (алхимия и кабала). По време на лечението си във Франкфурт на Майс след заболяването си в Лайпциг, Гьоте усилено изучава съчиненията на мистиците-алхимици и кабалисти, както и философите-пантеисти: Парацелз, ван Хелмонт, Нострадамус, Велинг, Бьоме, Кеплер, Сведенборг. Интересно е, че той никога не достига до разбирането на Нютон, а остава в кръга на неоплатоническите направления.

Пред градските врата – сцената е написана през втория творчески период, около 1800-тата г., и представя прелестна битова интермедия в пасторален стил.

Работен кабинет – тази възлова сцена от трагедията е започната от Гьоте в Италия (1786 – 1788) и завършена по времето на близката му дружба с Шилер. Сцената със студента фигурира още в „Прафауст“, но е съществено изменена още за изданието от 1790 г.

Ауербаховият зимник в Лайпциг – Гьоте пише тази сцена по спомени от студентството си в Лайпциг. В „Ауербаховия зимник“ са запазени две стенни изображения на Фауст. Някои изследователи сравняват „Гуляя на весели момци“ квартет из немска комична опера. В него Гьоте изобразява веселите, но безсмислени забави на студентите от онова време.

Кухнята на вещицата – Гьоте започва да пише тази сцена в Рим (1788) и я завършва през 90-те години. Тя е свързана с подмладяването на Фауст (в „Прафауст“ героят е млад още от самото начало).

Улица – оттук започва любовната връзка между Фауст и Маргарита, известна в научната литература като „Трагедията на Гретхен“. Още тук се разминават Фауст и Мефистофел, защото сатаната иска само да го увлече в плътска авантюра, която за Фауст обаче е възвишена любов. Но под въздействието на Мефистофел Фауст стига до лъжа, измама, убийство и накрая изоставя Гретхен. Резюмиран, философският замисъл на тази част от творбата се свежда до идеята за пожертвуването на любовта („вечно женственото начало“) в името на новоото, което ще отвоюва по-нататък Фауст.

Валпургиева нощ – от бюргерския свят на реалността Фауст попада в света на фантастиката. Сценичното действие в традиционния смосул на думата е заменено от символика, в която е сублимирало еротичното начало. „Персонажите“ на Валпургиевата нощ идат от света на немското езическо въображение, докато „Класическата Валпургиева нощ“ (2 част) е населена от призраците на елинската митология. И в тази сцена се забелязва как Фаустовата двойнственост убягва на еднолинейността на Мефистофел: Станата води Фауст в света на чувствеността и се опитва да го приспи чрез отъпяваща сексуална наслада, но след срещата с Лилит и танцът на младата вещица се явява видението на Гретхен, символ на чистата самопожертвувателна любов.

Сън във Валпургиевата нощ – както подсказва жанровото определение „Интермецо“, дадено от самия Гьоте, тази сцена няма нищо общо със съдържанието на трагедията. „Златната сватба на Оберон и Титания“ е продължение на сатиричните двустишия „Ксении“ на Гьоте и Шилер, отпечатани от тях в „Алманах на музите за 1797 г.“ Гьоте изоставя античната форма на „Ксении“ и пише новите си литературно-политически епиграми в четиристишия. Шилер обаче отклонява предложението да ги отпечата в своя „Алманах на музите“. В писмо до Шилер от 2. 10. 1797 г. Гьоте известява приятеля си за намерението да включи литературните си епиграми във „Фауст“. Оберон, цар на елфите, е легендарна фигура от древногерманските предания. Брат на Мерове в легендата за основаване династията на Меровингите; пазач на съкровището на Нибелунгите в „Песен за Нибелунгите“. Титания, съпруга на Оберон, е царица на елфите. Разфорът между Оберон и Титания и помиряването им съставят сюжета на Шекспировата комедия „Сън в лятна нощ“ (1595). Темата е много популярна в Германия на границата между двете столетия (18-19 в.) поради поемата на Виланд „Оберон“ и особено чрез операта на Враницки „Оберон, кралят на елфите“. По-късно Вебер създава немската романтична опера на същата тема („Оберон“, 1826 г.).

Сумрачен ден. Поле – тази сцена съществува още в „Прафауст“ и оттам преминава в окончателната си редакция в проза, която отговаря на мъчителната атмосфера и на настроението на Фауст. Повече от всеки друг път той е съучастник на Мефистофел в престъпленията му, докато опозорената и останала без защитник Гретхен е в затворническата кула в очакване на присъдата си. Прозата в тези сцени звучки като свободен стих с експресивния си слог.

Мрачна галерия – в тази сцена започва любовната връзка между Фауст и Елена. В „Народната книга“ на Шпийс д-р Фауст показва на императора – Александър Велики, а на студентите – хубавицата Елена.

Лаборатория – тази сцена е изцяло символично-алегорична. В нея Гьоте разглежда проблема за взаимоотношенията между Дух и Материя. Хомункулусът на Вагнер е такова изкуствено съединяване на дух и материя, привидно несъединимо в мъжа и жената. Преживяванията на Фауст и Елена в древна Елада са всъщност сън и коментаротие наричат тези сцени „приказката на Фауст“. Фауст символизира германския средновековен дух, а Елена – класическия елински и техния брак е възможен само в приказен сън.

 

Гьоте и „Фауст“

 

Фауст оставя 40 тома със съчинения. Умира на 82 години. Творчеството му прави впечатление не само със своя обем, но и с разнообразието си. Трудно е да се каже като поет или като белетрист е по-голям писател. Поезията пише от юношеските си години почти до края на живота си – балади, елегии, сонети, епиграми, философска поезия. Гьоте се изявява и като блестящ драматург. По-късно Гьоте се увлича по гръко-римската класика и създава за Ваймарския театър, чийто индендент и художествен ръководител е в продължение на няколко десетилетия. С няколкото си романа Гьоте изпъква и като един от строителите на немския роман. Световна слава донася на младия писател още първия му роман „Страданията на младия Вертер“ (1774), написан под формата на дневник по действително преживяване. Гьоте оставя трайни следи и в немската мемоарно-автобиографична проза с книгата си „Поезия и истина“. Забележителен естет, теоретик и критик на изкуството.

„Фауст“ е една малка творческа вселена. За въздействието ѝ върху световното изкуство и литература съдим не само по преводите на чужди езици, но и по многочислените интерпретации на темата в поезията, драмата, романистиката и музиката на народите.

Гьоте работи върху „Фауст“ през целия си съзнателен живот на писател. От първоначалния замисъл до окончателния вариант изминават 60 години. Първият вариант, който съдържа повечето сцени от първа част, е написан около 1773-75 г., т. е. преди Гьоте да стане личен съветник на ваймарския херцог. Писателят унищожава този вариант по-късно във Ваймар, но екземпляр от него се съхранява в архивите на една придворна дама. Този вариант се нарича „Прафауст“ и дава възможност да е съди за развитието и съзряването на творческия замисъл.

За период от 10 години Гьоте изоставя работата си върху „Фауст“.

Първата част бива отпечатана обаче едва след смъртта на Шилер. След ново прекъсване Гьоте възобновява работата си над втората чст през 20-те години на 19 век, когато издава фрагмент и от нея, озаглавен „Елена. Класическо-романтична фантасмагория“. Втората част е окончателно завършена през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на писателя, и илиза за пръв път от печат посмъртно 1832 г.

През шестте десетилетия, докато Гьоте твори, светът претърпява огромни изменения, а заедно с него се променя и писателят.

Гьоте определя творбата си като „трагедия“. В окончателния си вариант стиховете са били 12 111 (за сравнение – „Илиада“ има 15 693). Това прави трагедията трудна за поставяне на сцена.

 

Истинският Фауст

Доктор Георг (или Йохан) Фауст е бивял в късносредновековна Германия и е бил известен в университетските среди като астролог, гадател и лекар. Легендата за него е възникнала след смъртта му в средата на 16 в. Приписвали му се редица чудеса.

Първата народна книга за д-р Фауст била отпечатана 1587 г.

 

Сюжет

В първата част Гьоте пренася действието в епохата на историческия д-р Фауст – края на немското Средновековие. Във втората част героят му действа на обширната сцена на историята, а действието протича в различни историчеки епохи – гръцка древност, немско Средновековие.

Следвайки народната легенда, Гьоте започва с фигурите на Господ и Мефистофел, които водят спор за съдбините на човешкия род. В този пролог е зададена философската тема на творбата: в противовес на Мефистофел, духът на отрицанието, който твърди, че човекът е смешен и жалък в усилията си да подобри своята участ, Господ вярва в неунищожимостта на доброто начало у човека. Техният спор се пренася върху д-р Фауст и Господ разрешава на Станата да се опита да го събланзи, за да му докаже тезата си, че човекът е нищожество, талскано от измамните ветрове на случайността. Така образът на Фауст става символ на целия човешки род.

В народната книга за д-р Фауст, Фауст и Мефистофел сключват договор, скрепен с ркъв, според който дяволът се задължава да служи на човека безпрекословно 24 години и след изтичането на този срок, получава право над душата му. В романа вместо договор, Мефистофел и Фауст сключват облог. Мефистофел ще получи душата на Фауст, ако успее да го залъже с плътска наслада.

Основната идея на трагедията е вярата си в непобедимостта на човешкия прогрес.

След сключването на облога Мефистофел повежда Фауст през „малкия“ и „големия“ свят. „Малкият“ свят е немската бюргерска действителност, а „големият“ - обширният свят на митологията и историята.

В началото Фауст се намира в преломен момент на живота си – тъжно признание за безполезността на титаничните му усилия да проумее същността на битието. В народната книга той е мъж с побелели коси, докато в романа е мъж на средна възраст. За да постигне целите си, Фауст призовава Земния дух. Той не успява и това го тласка към самоубийство. Тогава се появява Мефистофел със своя облог. Двамата посещават „кухнята на вещицата“, където Фауст си връща младостта, но тогава е поставен под ново изпитание – любовта му към Маргарита (Гретхен). Мефистофел опитва да го отвлече, общеава му младежка лудория, но той дълоко се влюбва в нея.

Историята за Гретхен е действителна – разказва за озлочестена девойка, станала убийца на детето си.

По съветите на Мефистофел, Гьоте става убиец на брата на Гретхен – Влантин, и майка ѝ. Сломена, Гретхен убива детето си от Фауст, след като попада в лапите на правосъдието.

Централен епизод във втората част е любовта между Фауст и древната красавица Елена. Фауст изпитва пълно удовлетворение от любовта си с нея, докато не научава за смъртта на сина си – Евфорион. В легендите Евфорион е син на Елена и Ахил, но тук е символ натрайността на брака между античността и новите времена и жалбата на Гьоте по ранната смърт на Байрон.

В края на трагедията Фауст се стреми към „наслада от дела“. Тогава той се освобождава го егоцентризма си и се отдава на дейност за благото на хората. Тук образът е автобиографичен – обобщата творческите усилия на Гьоте като пръв минисът на ваймарския херцог, опитвал се да облекчи участта на трудовия народ.

Йордан Радичков - Новели

Привързаният балон

Веднъж над видинско се появил огромен военен балон от коприна, пълен с хелий. Като го видели хората от селото, над което прелитал, хванали се за пушките и турските пищови и започнали да стрелят по него, подмамени от мисълта какво могат да направят с него. Балонът обаче като че ли бил жив, тръгнал нататък, те – след него. Много скоро в гонката се включило и съседното село, което с нищо не отстъпвало на първото и също искало балона. В крайна сметка, подобно на гигантски звяр, балонът бил свален от полиция, която също го видяла отдалеч и препускала на коне да го стигне. Като го видели издишащ на едно било, хората от двете села изпитали съжаление към балона.

 

Дърворезачка

(Йордан Радичков разказва от свое име – дори в новелата се среща два пъти с Емилиян Станев).

Веднъж на Радичков му се разлавя телевизора и той се обажда да му го поправят. Идват две момчета, много приятни и приказливи – детето на Радичков им краде клещите, а те му взимат заешкото краче. След час идват истинските техници и всички разбират, че момчетата са били измамници и че са изпразнили телевизора на Радичков, задигайки му всички лампи и оставяйки му само две жици (по онова време телевизорите са работели с лампи). В крайна сметка Радичков гони истинските техници и жената, която е приела обаждането му, но съмнението остава.

Следващата странност е едно куче, много унило, също като човек, което на няколко дни се появява пред психодиспансера. Вътре единственият забележителен човек вика „Кукуригу!“ на децата и дори се опитва да избяга.

Момчетата-техници се появяват още веднъж с две червени шапки и исткат автограф от Радичков за разказа му „Кожения пъпеш“. Този разказ е важен, тъй като всички следи, които оставят момчетата имат формата на кожен пъпеш – има го по инструментите им, а по-късно се появяват и по вратовете на хората.

Радичков отива на гости и е впечатлен от стъклените глобуси на своя домакин. Като отиват в дома на майстора на глобусите, там виждат нещо странно – един голям светлодиод, който изгасва, и две червени шапки, които излизат от самосебе си. След тази случка той никога не вижда момчетата, но на тяхно място идват двама мъже с едноа дърворезачка. Те не взимат пари, искат да им се плаща само с царевица.

Като отива на село, Радичков чува момчетата – те били в селото и Софрона, едно момиче, познато на Радичков, ги взело за вампири заради червения конец на зъбите, и ги измамило. Те дошли на седянка, Софрона се изплашила и тръгнала за вкъщи, но те я вързали с въже за кръста, за да се върне. Софрона обаче вързлаа въжето за бодливия коч и те, като почнали да дърпат, го ядосали и той ги подгонил. Тогава изчезнали от селото. Другот любопитно било, че същото куче, се мяркало на село и както там, така и в града при появата му къртиците сами излизали и лягали по гръб.

Като се връща в града, Радичков следи всяка крачка на мъжете с дърворезачката. Те хитро отиват да режат дърва в дома му като правят така, че новата антена на неговия съсед да падне в момента, в който си взимат клещите от сина на Радичков. Въпреки това детето успява да открадне друго от тях, което също има знак на кожен пъпеш. Друг съсед на Радичков, наречен Фланеления чорап, защото редовно забравя къде живее, губи най-ценната си облигация, докато я показва на двамата мъже.

Интересното за хората, които имат елипса на врата си, като следа от ухапване, стават по-свободни и щастливи.

Последният път, в който двамата мъже с дърворезачката се появяват, е отново на село. Там те режат дървата на Софрона и тя им показват как да пукат пуканки, което ги удивлява, но като се появява бодливия коч, те побягват с ужас, ползвайки облигацията за перка и други намерени неща за навифгация. Качват се на дърворезачката и тя полита. Преди да изчезнат в небето, взимат кофа с ронена царевица и всички смятат, че те са извънземни от друга планета.

 

Луда трева

Има легенда за лудата трева – който мине през нея, изчезва завинаги и не може да се върне, защото забравя за миналото си – кой е бил, какво е правел – имало жена с къделя и стадо, имало войници, въртящ се дервиш. Да бъде подмамен човек там е лесно, затова ако иска да види какво има отвъд, трябва да застане с единия крак в лудата трева, а другия да остави на твърда земя.

Главният герой като малък губи майка си. Леля му също умира скоро. Баща му се пропива, но все пак му обещава да види къде е лудата трева. Веднъж замалко го води там.

Като пораства, главният герой стига същото място и му се струва, че е минал през лудата трева и е видял и усетил онова, за което хората говорят. В крайна сметка всичко се оказва само внушение.

Николай Гогол - Мъртви души

Павел Иванович Чичиков – не твърде дебел, нито твърде слаб; нито пък твърде нисък или висок. Абсолютно обикновен човек. Той пътува през закътаните кътчета на далечна провинция в търсене на доста странна стока. Каретата му е малка, „за ергени“. Пътува само с личния си слуга и кочияша. Той се интересува от помещици с голям брой слуги, които скоро са починали.

Първият, при когото отива на гости, е Манилов. Той има голямо семейство. Чичиков вечеря у тях с голяма охота. Първата продажба минава леко. Манилов дори показва на коларя на Чичиков по кой път да минат, за да не се изгубят. Въпреки това пада силен дъжд, губят се и попадат на къщата на стара помещица на име Настася Петровна Коробочка. След като преспива в дома ѝ, на следния ден Чичиков се интересува от мъртвите ѝ души и предлага да ги купи, за да престане да плаща данъци за тях. Учудващо Коробочка се запъва, мисли, че Чичиков опитва да я преметне и че от друг купувач може да вземе повече пари за мъртвите души. След много увещания и опити да му продаде мас, вълна и какво ли не, Коробочка най-сетне се съгласява и му дава едно от момичетата си да му покаже как да излезе на главния път.

Каретата на Чичичков стига един трактир. Той отсяда там със слугите си. Скоро се среша с Ноздрьов. Той е странна птица. Не може да миряса, докато не похарчи всичките си пари на наддавания и понякога залага каляската си заедно с кочияша, а после се прибира у дома пеша. Той също не дава лесно мъртвите души на Чичиков, дори го заплашва, мислейки си да му измъкне в пъти повече, но в крайна сметка се спазаряват. Със Собакевич също не минава леко – той му иска по 100 рубли на душа. Но поне той му казва за Плюшкин – следващият помещчик, който събира всичко, което види, слага го в някой куп в дома си и то автоматично става негово. Нещата, които събира, за други са боклуци, но той нищо не изхвърля и е голям скъперник. Има две дъщери и син. След смъртта на жена му, той се променя, синът му се запива, едната му дъщеря се жени против волята му, а другата умира. Живата дъщеря идва два пъти с надеждата да получи наследство, но Плюшкин нищо не ѝ дава. Като научава от Чичиков, че иска непотребните души, Плюшкин така се радва за парите, че чак се плаши, но въпреки това се съгласява и Чичиков приключва изгодните си сделки като взима не само мъртвите души, но и избягалите слуги.

Появата в града предизвиква голяма суматоха. Въпреки това той посещава най-важните хора в града и бързо става техен сърдечен приятел. Всички го познават, всички го поздравяват и говорят само с добро за него. Чичиков се заема с нелеката задача да озакони всичко, отива при когото трябва, дава рушвети на когото трябва и внезапно обществото започва да говори, че той е милионер. Започват да му дават акъл как да пренесе слугите си и как да се грижи за тях, разпитват го за земята му и т. н., докато на едно тържество Ноздрьов не издава пред всички, че той е купил мъртъвци. Разбира се, никой не вярва на думите на един пияница, но идва и Коробочка, която изкарва срещата им пълна пародия – как Чичиков нахлул в дома ѝ и насила я накарал да подпише продавателното.

В града пламват слухове като епидемия и единствената причина Чичиков да не разбере, че на всикчото отгоре е опитал и да открадне губернаторската дъщеря е, че той е болен. Когато оздравява и отива на гости при същите хора, с които е бил близък, те отказват да го приемат или ако го направят, се държат с него дистанцирано. Чичиков все пак разбира каква е работатат и още на следващия ден заминава, въпреки че мълчанието на Салифан за разбитата карета и пронлема с конете ги забавят малко. Когато все пак тръгват, Чичиков си спомня как е стигнал до тук.

Чичиков бил дете на обеднели дворяни. Когато баща му починал, единственото наследство, което му оставил, бил един съвет – да пести (макар че той сам никога не е пестял през живота си). В училище и университета Чичиков не е блестял нито с таланти, нито с доброта, но пък е бил прилежен ученик (и това става повод за разкаянието на един негов учител, който го е обожавал и давал за пример, но обеднял и като дошло време бившите му ученици да съберат пари за него, Чичиков отказал да даде – така го предал).

Чичиков работел на три места, преди да му дойде идеята за мъртвите души - като чиновник, на митницата, а после и като изпълнител. Като изпълнител той намерил пролука в системата – държавата давала солидна сума за слугите, а какво ли щели да му дадат за мъртвите. И така идеята се родила.

Александър Дюма - баща - Граф Монте Кристо

Франция.

Корабът „Фараон“ акустира на брега с лоша вест – капитанът е умрял при плаването, но е оставил ръководството на своя помощник – Едмон Дантес. Както и една заръка, която се оказва съдбоносна.

Още със стъпването си на брега, Едмон (20-годишен) бърза да се прибере – отива при баща си, който е мизерствал през изминалите месеци заради дълговете към техния съсед. След това отива при своята любима – каталнката Мерседес, която е настоятелно ухажвана от нейния сънародник – Фернан Мондего. Фернан обича до безумие Мерседес, но когато тя му каззва, че ще се самоубие, ако посегне на Дантес, той се отдръпва.

Едмон и Мерседес са отново заедно. Дори решават да се оженят на следния ден.

Без да знае за тези планове, Фернан се среща с Данглар – той е счетоводител на кораба на Дантес и случайно е станал свидетел на две неща – как капитанът е заръчал на Едмон да слезе на остров Елба, където получава писмо, което трябва да отнесе в Париж. Вярвайки, че става дума за прогонения там император Наполеон и за секретната оргнизация в столицата, която го подкрепя (а в изблик на пиянство), Данглар написва с лявата ръка донос срещу Едмон, смачква го и го захвърля, но Фернан го взима и още на следния ден – денят, в който Едмон се сгодява и жени за Мерседес, той бива отведен от властите.

В същия този ден 27-годишния съдия Вилфор също се сгодява за дъщерята на влиятелен маркиз – тя е богата, красива, ще му осигури голям доход, общо взето – той ще получи всичко, което желае. Събитието обаче е прекъснато от залавянето на Едмон, който е с много тежко обвинение. Годеницата на Вилфор го моли да е милостив, Вилфор е щастлив и възнамерява да пусне Едмон, но когато прочита писмото, дадено му на Елба и разбира, че собственият му баща (поддръжник на Наполеон) е замесен, изгаря писмото, а единственият свидетел – Едмон, хвърля без съд и присъда в затвора на замъка Иф.

Г-н Морел (собственикът на кораба и шеф на Едмон) и Мерседес опитват да разберат от Вилфор първо в какво е обвинен Едмон, а след това – да го освободят.

Вилфор обаче заминава спешно за столицата, за да предупреди краля Луи Филип за пристигането на Наполеон. За това получава награда. В Париж се среща и с баща си. Двамата говорят за изчезването на един мъж – вероятно убит от същата тази организация, в която членува баща му. Вилфор обаче е спокоен и доволен – той има милостта на краля и подкрепата на баща си. И двете са му нужни, когато на власт се връща Наполеон. Тогава г-н Морел прави втори опит да освободи Едмон, защото вече властта е друга, ала Вилфор умишлено забавя писмото за освобождаването му и в крайна сметка дори не го праща. Междувременно бащата на Едмон умира от мъка.

Така Едмон преживява без да знае присъдата си и без да говори с друг затворник в продължение на шест години (има един път във втората година, когато управителят слиза при него и Едмон опитва да го убеди в невинността си, но управителят вижда в досието му, че нищо не може да направи).

На шестата година, загубил всяка надежда и сериозно обмислящ да се самоубие като гладува, Едмон чува в килията си странен шум – друг затворник копае път за бягство. Той опитва да му помогне и двамата се срещат – оказва се, че това е бившият абар Фериа, обявен за луд.

Едмон също е бил сметнат за луд още в началото и пратен в подземията заедно с него. Абатът е известен с това, че предлага милиони за освобождаването си. Когато се срещат, абатът не му говори за това, но вместо това го учи на езици и наука, докато двамата копаят пътя си за бягство. Случва се така, че абатът получава пристъп, от който вероятно ще умре. Паразлиран наполовина, той разказва на Едмон историята за несметно богатство.

В миналото имало две могъщи фамилии, много богати, които искали едно и също – пост на кардинал. Тогавашният Цезар обаче искал да ги убие и да си присвои всичко. Затова поканил и двамата на обяд. Единият отишъл неподготвен, но другият успял да си състави завещанието. Когато умрял, цялото му съкровище не могло да бъде намерено. Последният граф от неговия род завещал на Фериа цялата си библиотека и в едно томче той намира парче хартия, което пали и което се оказва изписано със симпатично мастило – именно това е завещанието. Там е написано точно как да се стигне до остро Монте Кристо и къде да е закопано. Два дни след това откритие обаче Фериа е заловен и хвърлен в затвора и така и не успява да стигне до него. Той е законен собственик на съкровището, тъй като всички наследници на стария род са вече мъртви, а сега предава това право на Едмон, който смята за сина, когото никога не е имал.

В един страшен ден абатът умира. Едмон е поразен. При абата идва тъмничарят, докторът, управителят и други, които проверяват с нагорещено желязо дали наистина е мъртъв и едва тогава го зашиват в саван. Едмон минава по тунела, разшива саван, вади абата и сам се зашива в чувала. Той мисли, че ще го заровят в гробището, но вмето това му връзват тежест на крака и го хвърлят. Едмон успява да се освободи, плува в тъмнината и изтощен стига до безлюден остров. Плува отново, стига до друг остров, също само от скали, а после попада на една греда, откъдето привлича вниманието на каробче с контрабандисти.

Капитанът го взима за моряк на кораба и Едмон три месеца плава, мислейки непрестанно за съкровището на Монте Кристо. Той не може просто да иде там, а и през цялото време се съмнява. Идва обаче сгоден случай. Контрабандистите имат пратка точно на остров Монте Кристо. За да остане, Едмон инсценира, че пада тежко и си чупи кръста. Неговите хора му оставят храна, кирка и барут. С тях Едмон отмества огромна скала, с която е запушен входа на пещерата, а после откърват и мазилката по входа на втората пещета. Съкровището намира в ъгъла, точно както гласи завещанието на кардинала, заровено в земята.

Едмон взима част от съкровището, а по-късно си купува яхта със специални отделения, за да прибере останалото. Така започва търсенето му какво се е случило в негово отсъствие.

Когато Едмон напуска замъка Иф, той е вече на 33 години, т. е. изминали са 14 години в затвора.

Първо отива в родния си град. Там разбира, че баща му е починал. Разпитва и за други свои познати и попада на следите на Кардус – техният съсед и шивач. Той държи ханче и гладува с болната си жена. Едмон се представя за абат, който изпълнява последната воля на мъртвия Едмон (самият Дантес толкова се е променил, че който и от познатите му да го види, не може да го познае – младият, жизнерадостен момък, сега е страшен, проницателен мизантроп). Поблазнен от големината на диаманта (който трябва да бъде разделен между приятелите на Едмон), Кардус му разказва всичко.

Бащата на Едмон е починал от глад. Бил е изоставен. Г-н Морел и Мерседес много пъти са опитвали да го приберат, но той е държал да остане в дома си. През цялото време е бил убеден, че Едмон е мъртъв и че той трябва да го последва. Г-н Морел му дава пари, но те отиват за покриване на дълговете му и погребението.

Данглар е забогатял, след като е избягал, страхувайки се Едмон да не бъде освободен и истината да излезе наяве. Той води нечестни сделки, правят го граф. Фернан заживява дори по-добре – той служи в армията, води войската през тайни пътища, осигурява победа и съюзници, близък е с Данглар и става дори по-богат от него. Данглар става барон, а Фернан си присвоява титлата граф и името Морсес, изоставяйки Монтего зад гърба си.

Мерседес се жени за Фернан година и половина след залавянето на Едмон и отива да живее с него в Париж. Ражда му син – Албер.

Разбирайки, че Кардус е единственият негов приятел, Едмон оставя диаманта на него и на жена му. След това отива при Морел – старият му господар е на път да се разори. Изгубил е всичките си кораби, дължи много пари на много хора и с надежда чака последния си кораб „Фараон“ да се върне.

Дантес отива при Морел под прикритие. Той казва, че му дава три месеца отсрочка да си плати едни от най-големите дългове, които той лично откупува от управителя на затвора (в замяна разбира истината за залавянето си и намесата на Вилфор). По същото време Морел разбира, че „Фараон“ е потънал, а капитанът е заболял и не е могъл да се върне. Моряците обаче са спасени.

След три месеца Морел обмисля самоубийството си. Той за пръв път не може да удържи на думата си и нито синът му, нито дъщеря му успяват да го обедят. Точно когато се готви да се самоубие, дъщеря му идва и му носи същата онази кесия, в която е оставил пари на умиращия баща на Дантес. Вътре има докумет за погасени полици и диамант за зестра на дъщеря му. Освен това в същото време в пристанището акостира „Фараон“ със същия екипаж и стария си капитан.

 

Италия

10 години по-късно

(Внезапно стилът на романа се променя. Вариант 1 – досегашната история е била увод. Вариант 2 – Дюма е използвал млади писатели, за да напишат по-голямата част от романа, докато той е работел върху началото, за да може да се справи със сроковете, дадени му от издателя)

По време на големите празници в Рим Едмон Дантес, вече официално граф Монте Кристо, се среща със сина на своята любима – Мерседес. За да не бъде срещата подозрителна, преди Италия той приема при себе си Франц, най-добрият приятел на Алберт. Франц също само си мисли, че среща случайно Синбад моряка (както Едмон се нарича пред него), но всичко е част от голяма и сложна поставновка, която Монте Кристо разработва през цялото това време.

В Италия славата на Монте Кристо е така мистериозна, както и славата на най-големия бандит – Вампа. Франц и Албер имат възможността да я чуят от управителя на хотела, в който са отседнали, точно преди Албер да бъде отвлечен от същия този Вампа. Бандитът, както и самият управител, работят за Монте Кристо, но Франц не знае нищо от това, когато отива при него за помощ, тъй като не му достигат пари да плати откупа на Албер. За Монте Кристо е детска игра да освободи Албер без капка кръв и то само за да получи възможността да бъде поканен в дома му в Париж. Двамата се уговарят да се срещат на определена дата през май след три месеца.

 

След три месеца

Париж

 

Албер има гости в деня, в който идва Монте Кристо. Той разказва на всички за приключението си в Италия и Монте Кристо не закъснява и се представя. Той се среща с бащата на Албер – граф Морсер и жена му – Мерседес, която изпитва нещо странно, когато се среща с Монте Кристо. След тази среща Монте Кристо отива в новия си дом, който по стечение на обстоятелствата се оказва същата онази къща, която е принадлежала на бащата на съпругата на Вилфор – господин дьо Сен Меран. Старият е загубил пари, дъщеря му е починала, и в къщата е останала само тъжната история на същия онзи управител от Италия на име Бертучо.

Монте Кристо настоява да чуе историята на къщата от него. Бертучо разказва, че имал брат, а брат му имал съпруга. Веднъж брат му попаднал в политическа ситуация и бил убит. Бертучо отишъл при Вилфор да иска справедливост, но такава му била отказана, така че Бертучо се заклел във вендета. Вилфор се изплашил и поискал охрана, но въпреки това Бертучо го издебнал в двора на дома му. Той мислел да го заножи, но Вилфор закопавал в същия момент малко сандъче. Бертучо го намушкал, изровил сандъчето и открил вътре посиняло новородено. Съживил го и го пратил в приют. По-късно жената на неговия брат взела детето и го отгледала като свое. То станало невероятно зло и надменно. Като отраснало, подпалило къщата, докато се опитвал с един свой приятел да накара мнимата си майка да му даде парите си. Снахата на Бертучо изгоряла, а детето изчезнало.

Бертучо станал контрабандист. Веднъж властите го подгонили и той отишъл в крайпътното ханче на стария шивач. Случил моментът, в който старият шивач Кардус и жена му се пазарели за диаманта. Намерили един бижутер, който им предложил по-малко от стойността му, но не повярвал много на историята как са се сдобили с него. Същата вечер настанала буря и бижутерът трябвало да остане, но жената на Кардус се полакомила и предложила на мъжа си да го убият. В крайна сметка загинали бижутера и жената, а Кардус съумял да избяга. Властите дошли и заловили Бертучо, който в този момент излязъл от скривалището си, за да види дали може да спаси някой след престрелката на втория етаж.

Бертучо щял да бъде осъден на смърт, но настоявал да се свърже с абат Бузони, същият абат, който дал диаманта на Кардус. В крайна сметка Бертучо бил освободен, след като се изповядал на абата, а самият Бузони го пратил с писмо при Монте Кристо (тук не става ясно, явно съществува истински абат Бузони, за който Монте Кристо се е представил, а после му е казал за Бертучо, диамната и така нататък и го е направил един от своите хора). Кардус бива заловен по-късно и си признава всичко.

Още на следващия ден Монте Кристо започва плана си. Първо купува любимите и много скъпи коне на г-жа Данглар, а след отива в дома ѝ и се представя, показва уж случайно конете и мъжът ѝ трябва да признае, че ги е продал. Това води до търкания в семейството.

След като връща конете, г-жа Данглар ги дава на новата г-жа Вилфор (Вилфор е оцелял, има дъщеря от първия си брак и син от втория), та г-жа Вилфор пътува със сина си, но конете изведнъж пощуряват. Монте Кристо заповядва на немия си слуга Али да ги спре с цената на живота си и той го прави. Така си осигурява покана в семейство Вилфор и благодарността му. Вилфор дори идва в дома му, за да го види. Славата на Монте Кристо расте.

Монте Кристо има робиня – гъркинята Хаиде, чийто баща е загинал заради Морсер и тя го мрази в дъното на душата си. Баща ѝ се е казвал Али Тепеделенли. Хаиде живее в дома на графа с четири слугини, напълно отделно. Монте Кристо иска да я пусне да си върви, но тя не желае да си тръгва.

Монте Кристо се среща още веднъж с Маскимилиян – синът на вече починалият Морел. Максимилиян е влюбен в дъщерята на Вилфор – Валентин, а сестра му е щастливо омъжена. Двамата обаче все още търсят Синбад Моряка, който им е сторил толкова добро. Монте Кристо казва, че това бил богатият и ексцентричен негов приятел – лорд Уилмор, който заминал за далеч и надали щял да се върне. Въпреки това Максимилиан казва нещо съществено, което вълнува Монте Кристо – на смъртния си одър Морел казал, че червената кесия с диаманта и изплатения дълг му била дадена от Едмон Дантес.

Г-ца Вилфор трябва да се омъжи за г-н Франц, въпреки че техните дядовци са били големи врагове. Единственият, който истински обича Валентин, е нейният дядо – Ноартие. Той е напълно обездвижен и може да контактува с хората единствено като затваря и отваря клепачи. След като Валентин му признава, че не обича Франц, той я кара да извика при себе си нотариус да изготви завещанието му, според което той ще я остави без пукната пара, ако вземе за мъж Франц. Баща ѝ и новата г-жа Вилфор са против, те искат наследството да мине (или поне част от него) на внука, но дядото не крие колко презира новата си снаха и онова дете.

Случва се Монте Кристо да е в дома на Вилфор по същото това време, да накара съпрузите да се скарат още повече, след което да иде в близката телеграфна станция и да подкупи човека там, за да може да предаде грешно съобщение и Данглар да загуби много пари на борсата.

Монте Кристо дава прием в дома си. Кани всички свои познати. Бертучо познава Бенедето – същото онова дете, което е отгледал и което след смъртта на снаха му е изчезнало. Сега той се казва виконт Андреа Кавалканти, който благодарение на Монте Кристо ще бъде представен като син на махон Бартоломео Кавалканти ( и на двамата е платено да играят ролите си), докато всъщност Андреа е син на г-жа Данглар и г-н Вилфор, по думи на Бертучо, който е видял г-жа Данглар в нощта преди да заножи Вилфор. До този момент Бертучо е смятал Вилфор за мъртъв.

По време на вечерята Монте Кристо прави намек, че нещо лошо се е случило в къщата и води гостите си специално в стаята с червени тапети. На г-жа Данглар ѝ прилошава и припада. Монте Кристо обаче не спира до тук и ги води в градината, говорейки на Вилфор, че е било извършено престъпление. Докато са садяли новата му градина, работниците намеирли ковчеже със скелет на новородено. Моне Кристо спира до тук и след това гостите си тръгват.

Докато се качва в кабриолета си, Андреа е спрян от дрипав мъж с червена кърпа на главата – това е Данглар, който го е приютил при себе си и който се води избягал затворник. Той принуждава Андреа да му плаща издръжка, а после слиза от кабриолета.

В дома на семейство Данглар настава скандал. Данглар казва, че жена му е отговорна за загубените пари на борсата, тъй като тя на няколко пъти „по предчувствие“ му е печелила големи сделки, а сега изведнъж той губи твърде голяма сума и иска от нея да изплати една четвърт от загубите.

Още по време на престоя в дома на Монте Кристо, г-жа Данглар и Вилфор се уговарят да се срещнат в кабинета му. Когато това се случва, Вилфор казва на г-жа Данглар, че Монте Кристо вероятно знае нещо повече. В миналото те двамата са били женени, когато са имали връзка. По време на раждането на сина им, г-жа Данглар замалко не е умряла, както и Вилфор – от удара с камата. Той казва, че е ранен при дуел и три месеца се бори за живота си. След година чак се връща в къщата и изкопава гроба, за да заличи грешката си, но не намира нищо. И тогава му хрумва, че човекът, опитал се да го убие, е спасил детето. Вилфор тръгва по следите на детето, разбира, че е взето от дом за сираци шест месеца, след като е оставено, но губи следите на жената. Г-жа Данглар си тръгва разбита, без да види, че някой я следи.

Вилфор започва да проучва Монте Кристо и отива при двамата единствени хора, които се смятат за негови близки – абат Бузони и англичанинът Уилмор. Двамата му разказват детството на Монте Кристо, наричат го Дзовани, признават, че е дете на корабостроителен магнат и че си е купил титлата. Уилмор дори казва, че го мрази. На въпроса защо е купил именно имението в Отьой, двамата отговарят различно – абатът казва „дом за бедни“, а Уилмор – за минерални извори. В крайна сметка пратеникът се оказва самият Вилфор, а Уилмор – предрешеният Монте Кристо.

Морсер дава приемр. Още с идването си Монте Кристо привлича вниманието. Веднага прави впечатление на Мерседес, че той нищо не яде. Кани го навън и му предлага лично храна, но той на няколко пъти отказва, което я огорчава. Разговорът им е прекъснат от Албер с новината, че дядото на Валентин е починал, докато е идвал насам, за да я убеди да се омъжи за Франц.

Щом Валентин се вижда със старата маркиза, тя говори само за едно – че иска да я види по-скоро омъжена, затова насрочват подписването на брачния договор за следния ден. Валентин е съкрушена. Максимилиан не желае да предизвика Франц на дуел, не го обвинява в нищо, а чисто и просто е готов да си тегли куршума след сватбата им. Това негово намерение разубеждава Валентин и тя обещава да избягат заедно в навечерието на подписването.

Максимилиан подготвя всичко, чака час и половина пред дома ѝ и накрая прескача сам оградата. Докато дебне момент да се вмъкне в стаята на Валентин, Морел чува разговор между Вилфор и доктора – разбира, че маркиза Сен Меран е умряла от пристъп, но има вероятност да е била отровена, защото дозата, която е предписал на стария Ноартие от стрихнин, е същата, която би я довела до страшни гърчове.

След разговора, Морел се качва при Валентин. Тя иска от него да се срещне с дядо ѝ. Двамата остават насаме. Ноартие, макар ням и парализиран, успява да накара Морел да се закълне, че ще изчака той сам да осигури бъдещето им с Валентин. След това Морел си тръгва.

Албер отива на гости на Монте Кристо и двамата слизат при Хаиде. Монте Кристо ѝ казва на ромейски да разкаже на Албер за смъртта на баща си и как е бил предаден от един френски офицер, на когото е имал пълно доверие. Разказът ѝ трогва Албер, ала много скоро във вестника на своя приятел Бошан той прочита намек за това предателство и, въпреки че срещу името на предателя пише само „Фернан“, той е сигурен, че ще заподозрат баща му, затова решава да предизвика Бошан на дуел.

Албер отива на стрелбището и моли Монте Кристо да му стане секундант. Монте Кристо го разубеждава и му казва да говори с Бошан. Албер така и прави. Бошан отрича бележката във вестника да я е сложил той, но за да защити честта си, дава срок от три седмици на Албер да проучи дали написаното е истина. След три месеца им предстои дуел.

Морсер отива при Данглар да иска да подновят женитбата на децата си, но Данглар отказва да даде ръката на Йожени на Албер заради писаното във вестника за Фернан (обаче без да му го казва) и Морсер страшно се разгневява на стария си приятел.

Вилфор иска да ускори омъжването на дъщеря си и кани Франц при себе си. Старият Ноартие обаче вика Франц при себе си и му дава да прочете истината за смъртта на баща си – че той е бил онзи, който го е убил при честен дуел. Франц веднага разваля годежа и плъзват най-различни слухове. Но с това нещастията на семейството не се свършват. Бароа, личният прислужник на Ноартие, умира в страшни мъки по сходен начин с г-н и г-жа дьо Сен Меран. По случайност доктор д‘Арвини е в къщата да прегледа Едуар и слиза. Той пренася умиращия, за когото няма вече спасение, в съседната стая и вика при себе си Вилфор. Взима и чашата с лимонада, от която е пил Бароа и сипва в нея сироп от виолетки. Течността става зелена – ясен признак, че вътре има силна отрова, която не оставя видими следи. Тази отрова е била предназнатена не за слугата, а за стария Ноартие, но въпреки че той е пил от лимонадата, тя не му е подействала, тъй като той взима стрихнин тайно от всички.

Докторът обвинява Валентин за отровителка и нарежда на Вилфор да я прати при палача. Бащата отказва да повярва, че това е истина, а докторът отказва да му помага повече.

Кадрус иска да се срещне с Андреа (Бенедето) в дома си. Кадрус се преструва на бивш хлебар, за да не го заподозрат. Като се срещат, Андреа му казва, че вероятно е намерил истинския си баща и това трябва да е не друг, ами Монте Кристо.

Монте Кристо получава тайнствена бележка, че ще бъде ограбен (той има две къщи – една в Париж и една извън града – в Отьой). Той заповядва слугите без вратаря да се махнат от Париж, а после тайно отива с Али, за да види кой е човекът. Монте Кристо смята, че ще опитат да го убият, но наистина се оказва само кражба. Крадецът влиза през прозореца, а отвън го чака друг човек. Монте Кристо се преоблича като абат Бузони и разкрива крадеца – Кадрус. Кара го да признае кой е съучастникът му – това е Бенедето, а също и да признае как се е измъкнал от каторгата – лорд Уилмор е спасил него и Бенедето, които са били под номер 58 и 59. Кадрус опитва да прониже Монте Кристо, но камата му се забива в бронята под дрехите му, после започва да моли за милост, но графът му извива ръката и го кара да напише с другата писмо до Данглар, че неговият бъдещ зет Андре е бивш каторжник. Едва тогава Монте Кристо пуска Кадрус, който щом прескача оградата, бива намушкан смъртоносно от Бенедето.

Монте Кристо и Али вкарват ранения в къщата. Али отива за хирург и Вилфор, а Монте Кристо остава с Кадрус и му казва, че е заслужил съдбата си, а след това разкрива, че той е Едмон Дантес. След това Кадрус умира.

Бошан се среща в уречения ден с Албер и му показва паспорта си като доказателство, че е пътувал за Янина да узнае истината. Казва му, че баща му наистина е същият онзи предател, но че ще пази тайната му, защото са приятели от три години. Албер му е благодарен и непосредствено след това заминава на пътешествие край морето с Монте Кристо. След няколко дни получава спешно писмо от Бошан с брой на друг вестник, който пише за същата история в Янина, но този път става ясно, че това е именно баща му. Албер се яхва на един от конете на Монте Кристо и заминава обратно за Париж.

Албер отива право при Бошан, който му разказва, че неговият баща е бил изправен пред камарата на лордовете, след като са го помолили да намери опровержение за обвинението във вестника. Той намира подходящите документи в точното време, но в същия ден идва Хаиде, която носи документи за раждането си и робството си и отмъщава за баща си. Морсер си тръгва посрамен.

След тази история Бошан признава, че може би източникът на втория вестник е Данглар, защото когато Бошан е бил в Янина е научил неговото име. Албер веднага отива при Данглар да му търси обяснение и Данглар казва, че граф Монте Кристо го е посъветвал да пише в Янина и че вече му е било известно истинското име на неговия баща – Морсер. Албер се заканва да научи цялата истина.

Албер проследява Монте Кристо до операта, след като не може да се добере до него по друг начин. Там го предизвиква на дуел пред всички. Монте Кристо се връща да се приготви, когато идва Мерседес и го моли за живота на сина си. Тя го нарича с истинското му име (познала го е още в началото) и му казва да накаже нея и Фернан, но да пощади сина ѝ. Монте Кристо е сломен и обещава да го остави жив, но в замяна на това трябва да умре той. В деня на дуела Албер идва последен и казва на Монте Кристо, че е бил прав и че баща му е виновен и така дуелът е отменен.

Моминското име на Мерседес е Херера.

Мерседес и Албер напускат дома на Морсер като оставят всички свои ценности. Морсер вижда това и отива да се дуелира в дома на Монте Кристо. Тогава Монте Кристо разкрива, че е Едмон Дантес и Фернан бяга при първа възможност. След като вижда как жена му и сина му го напускат, без дори да се обърнат, той се самоубива.

В дома на Вилфор отново става нещастие. От няколко дни Валентин не се чувства добре и накрая припада – отровена е. Отчаян, Вилфор вика д‘Арвини и лекарят с почуда открива, че Валентин още не е умрял. Като остава насаме с неподвижения Ноартие, разбира от него, че е подготвял внучката си за този ден като ѝ е давал от собственото си лекарство, в което също е имало отрова.

Идва време за женитбата на Албер с Йожени. Албер и Данглар се уговарят по финансовите въпроси, без да знаят истината един за друг – Албер не е никакъв богаташ, а Данлглар е банкрутирал и последната му възможност е бракът му с княз (както той нарича Албер). Данлглар признава на дъщеря си за банкрута, а тя се съгласява да му помогне, стига той да не ѝ пречи на нейните планове. В нощта на подписването идва Монте Кристо,който загатва за писмото от Кадрус, уличаващо Албер не само в убийство, но и разкриващо самоличността му на каторжник. Албер бяга, гостите бягат, Йожени също бяга със своята приятелка, след като се преоблича като мъж, и двете заминават тайно за Белгия.

Албер бяга от Париж и по случайност попада в същата стая, в която са Йожени и нейната приятелка. Него залавят стражите, а двете момичета бягат посрамени. Г-жа Данглар отива в дома на Вилфор (който живее сякаш в изолация) и моли да покрие случая с Албер като не го осъжда още, поне докато Йожени се омъжи, но той отказва.

В къщата на Вилфор Валентин е легнала болна. Струва ѝ се, че вижда видения, оказва се Монте Кристо, който я пази от библиотеката и следи кой влиза в стаята ѝ и какво налива в чашата ѝ. Казва на Валентин, че подменя отровата ѝ с ободрително средтсво и ѝ предлага сама да види своя отровител. Оказва се г-жа Вилфор. Монте Кристо чака тя да излезе, изсипва и тази чаша с отрова и дава на Валентин приспивателно, казвайки ѝ че дори да се събуди в ковчег, трябва да запази самообладание. На сутринта я намират мъртва. Ноартие е генвен, Вилфор е безпомощен, Морсер се заклева да омъсти. На следния ден е погребението на Валентин.

Морсер отива на погребението, но се крие в сенките. Монте Кристо го проследява, Максимилиан смята да се самоубие и той му попречва, като му разкрива, че той е тайнственият благодетел – Синбад Моряка. Казва на Морсер да изчака само месец, а след това сам ще му помогне да се самоубие.

Г-жа Данглар отива при любовника си – касиерът Дебре, с когото са имали сделка. Тя му казва, че г-н Данглар я е напуснал, като ѝ е оставил малко пари, а Дебре ѝ дава половината от спечеленото с тяханта сделка без следа от топли чувства.

Мерседес и Албер живеят над етажа, където се срещат г-жа Данглар и Дебре. Там Албер дава пари на майка си да замине за родното си място, а сам той отива да се сражава.

Вилфор приготвя делото на Албер и в деня на излслушването разкрива жена си като отровителка и ѝ казва, че вместо да я прати на ешафода, както заслужава, да се отвори сама. После отива в съда. Там пък Албер (който вече е бил посетен от Бертучо) казва пред всички, че Вилфор е негов баща. Сразен и осъзнаващ по-големия си грях, Вилфор бърза да се прибере у дома, за да избяга с жена си и Едуард. Там обаче намира и двамата мъртви. Там е и Монте Кристо, който се преструва на абат Фериа и който се разкрива като Едмон Дантес, повелявайки на Вилфор да спаси поне Албер – също негов син.

Монте Кристо и Максимилиан заминават за Марсилия. Монте Кристо се среща с Мерседес за последен път, след това отива в замъка Иф, откъдето получава книгата на абат Фериа.

 

Италия

Данглар отива в Рим с отчаяното намерение да получи петте милиона от Фирмата на Монте Кристо, но бива заловен от Вампа, който го принуждава да му даде петте милиона чрез гладуване. Накрая Данглар се съгласява, моли за опрощение и Монте Кристо се разкрива и на него.

 

Идва времето, в което Монте Кристо трябва да изпълни обещанието си към Максимилиан и да го умъртви. Води го в пещерата си на острова, където му дава хашиш. Когато се събужда, Валентин е с него. Монте Кристо казва на Хаиде, че ще изчезне от живота ѝ и ще ѝ припише всичките си богатства, но тя така силно го обича, че на следващия ден двамата отпътуват заедно.

Романът завършва с думите: „Да чакаш и да се надяваш.“