Константин Костенечки

Името на Константин е засвидетелствано в три форми. Смята се, че писателят е родом от Костенец. Според друго мнение, той произхожда от Търново. Роден е между 1380 и 1390 г. Константин се учи при Евтимиевия ученик Андроник. Той намира закрила  и покровителство в двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич. Той е един от малкото светски лица през Средновековието, които се занимават с книжовна работа. Константин се занимава с езиково-правописни проблеми, учителствува и написва едно житие на своя покровител, което има повече летописен характер, отколкото агиографски и се сближава със същинската биография.

Константин има място както в историята на сръбската литература, така и в историята на българската.

Патриарх Никон е онзи, който му внушава идеята да опише живота на Стефан Лазаревич.

Творбите, които безспорно принадлежат на Константин, са следните: Разяснено изложение за буквите, Житие на Стефан Лазаревич, Пътуване до Палестина. Константин се проявява и като преводач – Тълкуване на Теодорит Критски. Константин се отличава с широка и солидна култура, удивителна. Той има познания за античната философия и литература. Константин е получил толкова познание по различни езици.

Никъде в трудовете си Константин не споменава изрично, че е българин. Следователно може да се каже, че служейки според обстоятелствата в друга страна, той запазва своето българско съзнание и тъгува за родината си.

Разяснено изложение за буквите е написано по поръчка на Стефан Лазаревич. Творбата на Константин има за задача да убеди сръбските власти в необходимостта да се реформира образованието и да се сложи ред в книжнината и обучението. Творбата е запазена в две редакции – обширна и кратка. Разделена е на 40 глави. Буквите, с които започва всяка от тях, образуват акростих, от който се разбира, че творбата е посветена на нейния покровител Стефан Лазаревич. Запазена е в 17 преписа – български, сръбски, румънски и руски.

Очевидно като ръководство по правопис съчинението „Словеса“ е имало конкретно приложение, затова се е ползвало с твърде широко разпространение. За историята на литературата и идеите на времето особено е интересна първичната авторова редакция. Тя има повече теоретически характер и отразява както личността на Константин, така и наболели педагогически и книжовни проблеми на времето.

Според систематизацията на К. Куев проблемите в съчинението се свеждат до четири кръга въпроси: правописни, обучението на децата, произход на Кирило-Методиевия език, морала в Сърбия. Авторът намира сръбските текстове за „покварени“. Поквареното всъщност е онова, което е отклонение от Евтимиевия правопис.

Отклоненията на сръбските книги от българския правопис се дължат преди всичко на развитието на сръбския език към фонетичните особености на сръбския. Голямото разнообразие в правописа се дължи на липса на установени граматически правила и ръководства с правописни норми.

Един положителен прогресивен момент в труда на Константин е звуковата метода, която той препоръчва за изучаване на буквите. Те според него трябва да се произнасят: а, бе ве, а не: аз, буки, веди. С тази идея писателят изпреварва не само съвременниците си, но и следходниците си.

Неправилното писане на думите и промяната им можело да доведе до ерес, затова трябвало да се следват точно гръцките книги и думите да се пишат правилно. Интересна хипотеза изгражда Константин Костенечки за произхода на Кирило-Методиевия език. Азбуката не е била създадена от Кирил, а от група славяни от различни славянски племена под ръководството на Кирил. Затова била наречена кирилица. С идеята, че в основата на Кирило-Методиевия език лежи руският с участието на други славянски езици, а славянските букви са създадени колективно с представители на няколко славянски народа, Константин внушава извода за общославянския характер на Кириловия език, азбука, а от тук и правопис.

В „Сказание за буквите“ Константин прави понякога отклонения от основната си тема и дава сведения за историята на църковните събори. Монашеството е напълно покварено. То не се отличава от простия народ, вярва в магии, освен това нарушава своите духовни задължения, стреми се към лични облаги. Сякаш между покварата в правописа и покварата в обществото има някаква връзка. Покварата изобщо води до упадък и в двете области.

Формира се т.нар. ресавска редакция по името на Ресавския манастир, където се предполага, че Константин е работил и е оставил привърженици.

В Житие на Стефан Лазаревич го виждаме като писател житиеписец от нов тип. Без да излиза съвсем от рамките на традицията, той значително я нарушава и създава обширна биография, в която живо се откроява едно историческо лице на исторически фон.

Творбата е известна в две редакции – обширна и кратка. В края на творбата Константин заявява: „Прочее това написах не само като житие, а и като летопис.“ Ясно е обаче, че за него историческата действителност е значителен обект на изображение, че той се заема не толкова с написването на една традиционна агиографска творба, а се отнася към задачата си повече като летописец на своето време.

Съдържанието на житието показва, че това е така. Константин гледа на Стефан Лазаревич преди всичко като на значителна историческа личност, слага акцента на изображението на неговата светска държавническа и културна дейност и заедно с нея на най-важните политически събитие. Константин дава данни за старинното родословно дърво на Стефан, почерпани от сръбските летописи. Някои са легендарни, други са навярно тълкувания на Константин, за да прослави своя герой, трети са исторически верни. Корените на рода стигали към 4 в., фамилията имала родствени връзки с император Константин Велики. Писателят се спира на редица исторически факти, предхождащи управлението на Стефан и от времето на неговото управление.

Не само историческата обстановка интересува писателя, но и географската среда, в която героят му живее. Това описание колкото съответства на агиографския канон, толкова се и отклонява от него. Обикновено страната, областта или градът, в който агиографският герой се ражда или умира, са представени в положителна светлина. Така се внушава мисълта, че доброто място ражда добри синове.

В торбата природа-население-главен герой са взаимно свързани.

Самият Стефан е представен като добродетелен във всяко отношение – като владетел и като християнин. Природните знамения при раждането или смъртта на изтъкнати християнски герои не са новост в литературата; подобни неща срещаме още в библейските и в апокрифните най-стари книги. Знамения при съдбоносни събития срещаме и във фолклора.

Веднага прави впечатление, че в житието на Стефан Лазаревич няма мистика, няма чудеса. В житието няма и крана идеализация. Животът на героя е показан на историческа основа, като главните факти и събития са автентични.

Житието на деспот Стефан завършва с ритма, която се състои от 13 ритмеми, като всяка започва с анафората „радвай се“.

С ред изобразителни принципи и средства, като идеализацията и сравняването на героя с библейски лица (в увода и в заключението), творбата се свързва с основните изисквания на житийния жанр. Тя следва и композиционните норми на жанра житие – увод, изложение на живота на героя в хронологически ред и заключение. Естествено съдържа и средновековен тип религиозност, без тя да изпъква на преден план.

Общо трябва да се каже, че Житие на Стефан Лазаревич представлява нов етап в развитието на южнославянската житийна литература.

„Сказание за буквите“ дава картина на книжовното, общественото и моралното състояние в Сърбия. Константин съобщава и някои вести за България, които не се откриват в други извори. „Сказание за буквите“ е второто произведение, посветено на славянските букви, но то е твърде различно по смисъл и форма от Храбровото.