Софроний Врачански

Софроний Врачански е от онези наши възрожденски дейци, в чието жизнено творческо дело се осъществява преходът от старото към новото време, от средновековната към възрожденската българска литература. Преписва за пръв път „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Съставя във Видин два сборника. Над всичко той поставя образованието, овладяването на съвременните научни знания. Съставя книга за трите религии – дава на своите читатели основни познания и за други, враждебни на християнството, религиозни учения.

Софроний постави началото на някои от най-важните насоки в развитието на българската възрожденска литература. „Неделникът“ и „Житието“ не са случаен връх в книжовния път на Софроний Врачански. В „Неделника“ той превежда на новобългарски език 94 поучителни слова и тълкувания. Хилядата екземпляра на първото издание на „Неделника“ са отпечатани в гр. Римник. До Освобождението книгата е издаване осем пъти.

За разлика от Паистий, Софроний ни е оставил немалко сведения за себе си. Знаменитата му автобиография „Житие и страдания на грешния Софроний“, ни дава възможност да проследим жизнения му път от най-ранното детство до последните му години.

Твърде рано младият учител Стойно Владиславов става свещеник. Срещата му през 1765 г. с Паисий – будният селски даскал и поп е тръгнал по трънливия, но славен друм на народния апостол.

Непрестанни нещастия продължават – почти три десетилетия – подготвя учители и свещеници. Замества гръцкия език в училището с български, а в черквите държи проповедите си на говорим език. Приема ръкополагането си за врачанки епископ през 1794 г. в името Софроний.

Било му е писано обаче да развива истинската си, мащабна апостолска дейност десетина-петнайсет години по-късно, след като доброволно се е отказал от смятания тогава за така важен епископски пост. Нали сам бе казал на едно място: „Променят се времената, променяме се и ние…“

Сравнително спокойни условия за книжовна работа Софроний намира през 1800 – 1803 г. във Видин. Отива там по покана на самия Осман Пазвантоглу, за да изпълнява временно епископски функции, и съставя известните си два видински сборника. В отделните етапи от живота на Софроний могат да се видят етапите на развитието на цялото ни Възраждане. През 1803 г. той се отказва от епископската си длъжност и насочва цялата си духовна и физическа енергия в две посоки – литературно творчество и политическа дейност.

Софроний достига апогея на политическата си дейност по време на руско-турската война от 1806 – 1812 г. Най-вероятно в края на 1813 г., Софроний завършва земния си път – самотно и бедно, както го е започнал – в един манастир край Букурещ.

 

Пишейки своята автобиография, възрожденският деец живее с твърдото убеждение, че тя ще бъде „полезен урок за другите, готов опит, от който неопитните могат да се ползват“. Някои автобиографии се пиша и с познавателна цел – да дадат сведения за робските условия на живот, за етнографията, фолклора и т.н. „Житие и страдание грешнаго Софрония“ са написани за оправдание. Не на последно място стои и влиянието на някои чужди образци като подтик за написване на автобиография. Срещаме я като литературно-публицистично произведение, често с полемичен характер – такива са автобиографиите на Партений Павлович, „Житие и страдания грешнаго Софрония“, Неофит Бозвели, Раковски, Петко Славейков, Панайот Хитов, Григор Пърличев и Рашко Блъсков. Срещаме я като писмо – съществува под формата на приписки под чужди или свои книжовни трудове. Той превръща своето оправдание само в интересна история, но и в един силно изобличителен документ.

Софроний подбира главно онези моменти от своя живот, които са му донесли страдания и разочарования. „Житието“ на Софроний може да се раздели на няколко тематически цикъла: детство и юношество, Софроний свещеник, Софроний епископ. В центъра на изображението е един главен герой – самият автор.

Успехът на индивидуализацията е в най-тясна връзка с психологизма на разказа, възникнал в резултат на засиления интерес към човешката личност към вътрешния живот на човека. За успешната индивидуализация на образа на главния герой важна роля играе диалогът.

Макар и излязъл от средновековната литературна традиция, с автобиографията си Софроний се представя със свой подчертано личен литературен стил. В редица случаи разказът придобива библейско-летописен тон. Едно от най-важните качества на автобиографията на Софроний е езикът: в нейната основа лежи говоримият народен език.