Молиер - Тартюф

Пиесата започва с две прошения към краля относно „Тартюф“

В началото госпожа Парнел, която е майка на Оргон, иска да избяга от вкъщи със слугинята си, защото не може да продължава да търпи роднините си, които продължават да се гневят на присъствието на Тартюф в дома им. Тя и Оргон му вярват безрезервно, докато останалите са прозрели отдавна лицемерието му. Елмира, съпругата на Оргон и мащеха на Мариана и Демис, заболява, но единствения, за когото се интересува Оргон, е Тартюф. Колкото пъти Дорина, придружничката на Мариана, му казва, че жена му е била много зле, той пази съжалението си единствено за благоденстващият понапълнял безбожник и като ли не чува и дума от устата на Дориана. Когато са сами с шурея си, Клеант, Оргон му разказва как са се запознали с Тартюф – как го е взел от улицата дрипав и мръсен със слугата му. Впечатление му е направила привидната набожност на Тартюф и колко богобоязлив бил. Клеант опитва да убеди Оргон, че когато един човек е истински почтен, на него не му трябва да показва страданията си на околните и че хора като Тартюф не са нищо повече от лъжци. След разговора с Клеант, вярата на Оргон в Тартюф се засилва и той решава да му даде дъщеря си Мариана, която вече е влюбена във Валер. В разговора се намесва Дориана, която силно разгневява Оргон с хапливия си език, но не променя мнението му. Той дори обвинява Валер, че бил картоиграч и безбожник, за да оправдае решението си. Когато остават сами, Дориана се взима на подбив съдбата на Мариана и дори я нарича Тартюфка. Валер научава, че Мариана е обещана и идва да ѝ потърси сметка. Първоначално е разстроен и смята, че всичко между тях е приключило, но тя го убеждава в противното. Дориана казва на Валер и Мариана, че има решение за тях – Мариана трябва да се подчини на волята на баща си, но винаги да намира причина да отложи сватбата. В същото време те трябва да привлекат на своя страна мащехата и Дамис. Дориана отива при него и му казва да се скрие в стаичката встрани, когато идва Тартюф със слугата си – Лоран. Привидно Тартюф показва набожността си като заставя Дориана да покрие деколтето си с кърпа. Първоначално е остър към Дориана, но като тя споменава, че Елмира ще дойде при него, той става мил и благ. Щом остават сами, Тартюф признава любовта си към Елмира. Тя иска да го отблъсне, но в този момент доведеният ѝ син излиза от скривалището си и го разкрива. Казва на баща си, а Тартюф не отрива. Оргон мисли, че синът му иска да злепостави приятеля му и го гони от дома си, заставайки зад Тартюф. Дори решава да му завещае имота си. Цялото семейство се събира. Мариана умолява баща си да я прати в манастир, но не и да я венчае за Тартюф. Елмира го умолява да се скрие под масата, за да му докаже що за човек е той и Оргон се съгласява. Елмира приканва Тартюф да повтори любовно си излияние, като му казва, че тя самата го обича. При това той иска от нея да преспят заедно, заради което Оргон се разкрива и гони Тартюф. Той пък се заканва да си отмъсти и скоро след това идва съдебен пристав да изгони семейството от дома им. Едва тогава и госпожа Парнел вижда истинското лице на Тартюф и всички разбират какъв е. Той дори е пратил писмо до краля, обвинявайки Оргон в предателство. Когато идва полицаят обаче, той арестува Тартюф и обяснява, че техният крал е прозрял истината. Оргон накрая решава все пак да си удържи на дадената дума и да венчае дъщеря си за Валер.

Елин Пелин - Под манастирската лоза

Отец Сисой

Разказвачът започва въведение на историите, които предстоят, като представя отец Сисой, от когото ги научава. Двамата сядат в двора на манастира да пият охладено вино.

 

Светите застъпници

По повод въпроса за греха и зачатието, се заформя спор дали може да жена да зачене само от погледа на мъж, без да има сношение помежду им. Всички светии се събират да разискват този въпрос. Думата взима разбойникът, распнат до Христа. Той моли определени светии да бъдат отстранени от събранието заради техни лични прелюбодейства приживе. Въпреки това заседанието продължава три дни и нощи без резултат. Под лозата на вечеря св. Иван Златоуст сервира безсолна чорба. Когато му казват, че е безсолна, той само им показва солта и така три пъти, а след това казва, че както чорбата не може да стане солена само от вида на солта, така и жена не може да зачене само от погледа на мъж.

 

Очите на Свети Спиридон

Св. Спиридон работи като обущар. Голям негов страх е да не бъде изкушен, затова винаги свежда погледа си, когато при него дойдат момичета. Взима мярката им, без да ги докосва. Един ден обаче идва красива туркиня, която иска той да ѝ вземе мярката. Едното му око вижда красивия ѝ крак и той избожда с шило и двете си очи. Напуска работа, защото сляп не може да работи, и се наслаждава на природата, но образът на туркинята непрестанно се връща и го завладява изцяло. Той се моли на бог да го избави и когато вдига очи към небето, те са „с дълбината на езера, в които се оглеждаха всички небесни светила.“

 

Огледалото на Свети Христофор

Още като млад свети Христофор изпитвал силно желание да се бори със злото, но това променя лицето му в кучешко и дори когато се моли, от устата му излиза лай, а не говор. Макар той да имал голяма сила, хората започват да го избягват и той заминава на един остров, който бил разделен от буйна река. От едната страна имало жита, а от другата – пасища. Хората не могли да преминат реката и да си поделят храната, но Христофор могъл и дори пренасял хората срещу хляб или место. Онези, за които знаел, че са лоши, хвърлял в реката. Един ден се появил старец, който го помоли да го пренесе срещу малко огледало, в което да се оглежда до деня, когато ще извърши дело, което ще му върне човешкия образ. Щом го пренесъл, Христофор видял, че това е самият Исус. От тогава той престанал да съди така остро хората и се примирявал с пороците им. Един ден дошъл непознат с грозно лице. Докато го пренасял, той тежал колкото торба олово, а като го пренесъл, Христофор разбрал, че това е самият дявол. Така си върнал лика. „Очистих се, защото направих добро на най-лошия.“

 

Изповед

След вечернята в църквата идва пастир, облечен в дебела кожа, изпечен от слънцето и със звънчета на краката. Пита къде е изповедникът и отива при него да се изповяда. Пита го дали се дават пари и започва да обяснява за планината и как времето там така летяло, че дори годините не си знаел. Отец Никодим прави знак на трите жени с болния и отец Павел да излязат, след което започва да разпитва пастира дали е лъгал и крал, но колкото повече го пита, толкова повече се убеждава, че той е светец. Пита го за какво са звънчетата и той му отвръща, че така дори най-дребните гадинки се пазели от него да не ги прегази. Когато обаче Никодим го пита за жени, се оказва, че пастирът има отношения с много и изведнъж пада в очите на отчето. Дори го ядосва. Пастирът си тръгва с думите „Е, грешно ли е, че съм мъж?“. Никодим размисля: „Кой знае… Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под само звездите.“

 

Занемялите камбани

В навечерието на Успение Богородично всички в Жрелския манастир се подготвят. Църквата има три камбани, които се бият единствено на този празник и събират хората от деветте села. Всичко е чисто и подредено. На иконостаса на Богородица има скъпа лилава завеска, на която отец Йоаким поправя гънките. Той отива да провери нещо и когато се връща, вижда пред иконата жена, изкаляна и окаяна, която се моли за детето си, а в дар поднася една карфица със синьо топче и я забучва на завеската. Отецът се ядосва, че е окаляла с мръсните си крака мястото и я гони, а карфицата – хвърля. Като идва време да се бият камбаните и миряните са се събрали навън, Йоаким отива да бие камбаните, но от тях не излиза и звук. Той почти не припада и казва на хората, че е свършен голям грях и всички влизат в църквата да се молят. Опрял чело в пода, Йоаким вижда карфицата, слага я на мястото ѝ и в този миг камбаните започват сами да бият.

 

Една обиколка на Свети Георги

Всички животни и гадинки в гората се любят, овошките се оплождат, а Свети Георги наблюдава всичко това, „Отдаден в размишления за великата промисъл божия“. Той вижда момче и момиче, които едва допират пръстите си. Те се виждат на Свети Георги твърде свенливи и им праща пеперуда, за да докоснат ръцете си и гъсеница, за да се прегърнат, а след това им постила върху росната трева пурпурната си наметка и ги оставя сами.

 

Чорба от греховете на отец Никодим

Отец Сисой и гостът му очакват обяда да стане. Разказвачът предполага, че ще е някакво вкусно блюдо, но отецът казва, че ще бъде чорба от греховете на отец Никодим. Объркването на госта кара Сисой да разкаже за смъртта на отец Никодим преди година. Той бил рибар и отглеждал бели рози. След като починал, открили в килията му буркан, в който държал своите грехове, написани на хартийки и обвити в черни или бели бобени зърна. Бели били тези, за които той не знаел дали е грях или не, а черните – непростими грехове. Когато Сисой прочита част от тях, греховете на Никодим се оказват съвсем невинни, по-често спомени от младостта му. „А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за бог да прости на добрия монах.“

 

Жената със златния косъм

Смарайда е една от многото вдовици на село, по нищо не се различава от тях и прилича по-скоро на калугерка заради дрехите и походката си. Тя е толкова незабележима, че не присъства дотри в скандалния списък за жени, който води мъж с прякор Блажения. Той е стар ерген и чете от този списък само на избран кръг от хора. Един ден отива при отчето, от когото научава доста неща за жените. Той му доверява, че попадията е видяла златен косъм по тялото на Смарайда и в един момент интересът на Блажения се появява. Идва пролетта и той решава да иде в дома ѝ и да изчисти гъсениците, каквато му е работата. След това обаче не се връща в кафенето при другарите си, а Смарайда се изповядва на отчето, че е сгрешила с Блажения и ще се венчаят след празниците.

 

Пророк

Пророк пристига в града и казва на всеослушание, че ще накаже хората заради греховете им, защото идва от името на бог. Бие с бича си всеки, който му се изпречи на пътя, независимо дали е беден или богат, грозен или красив. В един момент градът опустява и започва страшна буря. Пророкът мисли, че бог е започнал с отмъщението си и бяха, но бурята следва него. От гората излизат животни, които късат робата му и го гонят надалеч. Той бяха гол със скъсания си бич, когато земята го поглъща и изплюва надалеч. Намира го един овчар и го опътва нагоре към планината, където да намери дрехи и да си поправи бича. Там обаче среща Исус. Пита го дали го е познал, пророкът казва „да“, но Исус казва: „Не ме познава оня, който с гняв и злоба изпълнява заповедите ми. Твойто сърце беше камък, стани камък!“. Така и се случва.

 

Веселият монах

В манастира „Света Троица“ на едно пусто място е гробът на младият монах Еникий, обрасъл в цветя. Като момче, той е бил овчарче, което свирело на цафарата си. Животните с часове стояли и го гледали, дори вълците го изпращали със стадото му. Това поведение изплашило монасите на манастира и те отслужили бдение, докато спял, защото мислели, че е въплъщение на дявола, но се оказало, че душата му е чиста. Като отраснал, направили момчето монах и му дали името Еникий. Той бил красив и работлив, ала игуменът казал, че песните и любовта му към цветята е плътско увлечение. Един ден на ръба на една скала среща дявола. Разговорът с него кара Еникий да се замисли на кого наистина служи. На другия ден казва за преживяното на монасите. Отиват заедно на ръба и виждат пак дявола, а Еникий го бута от ръба и на мястото, на което пада дявола, се появява кръв и вонящи бурени. След това душата на Еникий намира желания покой и той решава да слезе при хората в селото да им върне радостта. Първоначално всички го мислят за луд, но когато започва да свири, и те биват омагьосани от добротата му и започват да се веселят. Но дявола върви по всяка негова стъпка и прави така, че да го затворят и изгорят на клада. В деня, когато трябва да го убият, монахът продължава да е все така щастлив, дори сам се качва на горящата клада, но когато я докосва, тя изгасва и порастват цветя. Стражите бягат, а земята наоколо връща живота си. След това той умира, а хората ходят на поклонение на гроба му под манастира, където „ангели всяка пролет садят там много и различни цветя.“

 

Елин Пелин - Земя

Земя

Село Подгоре. Попът води молебен за дъжд. Идва Еньо Кунчин и настоява молебенът да се състои на бащините му ливади, защото там било сянка и имало вода. Там е и брат му, Иван. Свещеникът скланя накрая да направят там молебена. Сред хората е Коминкина Цвета, която вече съвсем не е дете. Като умира баща им, Еньо и Иван си делят имота на баща си. Въпреки че кончето Звезделин се пада на Иван, той го отстъпва на Еньо, защото го е отгледал от малък. Една вечер Еньо споделя, че е решил да се жени. Новината се харесва на снаха му, Ана, която не може да има дете от Иван. Веднъж Еньо опитва да я заговори на връщане от кладенчето, но тя се засрамва от закачките му и той приема реакцията ѝ като отхвърляне. Цвета започва да мисли за него и да съжалява, че го е отпратила. Докато Еньо се напива из кръчмите, то снаха му Ана опитва да опознае Цвета и семейството ѝ, за да стане сватовница. Ана оправя лошото настроение на Еньо, като му казва, че ще го годи и той се съгласява. Ана казва на Цвета какво чувства Еньо и това я прави много щастлива. Споделя единствено с най-добрата си приятелка, Станка, чието семейство е най-богато в село, но тя е недъгава. Станка обаче крие, че също харесва Еньо и когато чува за чувствата му към Цвета, почти не припада. След това Станка се разболява. Започва да се дразни от Цвета, но не може да спре да слуша историите ѝ за Еньо, защото така знае повече за него – какво прави и къде ходи. Един далечен роднина на Станка идва на гости – Георги Бъзунека. Той ѝ обещава да разубеди Еньо и на един пазарлък за нива му казва, че е направил голяма грешка като е избрал Цвета, която има голямо и бедно семейство, за сметка на гърбавата Станка, която е едничко дете на немощни родители. Тези думи разубеждават Еньо, който и без друго вече е имал съмнения относно любовта си към Цвета, и в един момент му се струва, че тя е била онази, която го е подмамила с красотата си. От тогава скъсва връзките си с Цвета и предава на Ана тя повече да не идва. Цвета му връща пръстена и китката, а той скоро се жени за Станка. Сватбата повлиява добре на Станка, а Еньо получава имоти от баща ѝ. Еньо обаче започва да пие и да мрази брат си, тъй като единствено неговия имот му издира очите. Станка разбира, че той я е взел само заради парите и една година по-късно, когато среща Цвета, ѝ признава, че Бог я е наказал, задето тя е предала така другарката си. Еньо също среща Цвета и ѝ казва, че не е трябвало да избира земята пред любовта; че сега това нищо не значи. Еньо съвсем се променя, от пиенето става друг. Започва да иска от брат си да направят замяна, но това предложение обижда Иван, който цени бащиния си имот. Това разгневява Еньо. Той издира лицето на брат си, когато идва да го прибере от кръчмата, и предава на селяните да му кажат да отсече дъба. Една сутрин Иван отива на нивата си да я изоре и Еньо го вижда. Смята, че това е правилното време да го убие. Изчаква го да легне да спи и хвърля голям камък върху главата му, а после отсича и дъба, за да падне отгоре му. Тръгва си през нощта, но съвестта започва да го гризе и има чувството, че всички знаят какво е сторил. Пак се запива, а когато вижда Ана с една каруца да води мъжа си, разбира, че той е още жив. Водят Иван в града да го лекуват, а Еньо раздава част от имота си на църквата и училището, твърдейки, че нищо не му е нужно. Когато връщат Иван, той е съвсем променен – лицето му е обезобразено и не помни нищо, но Еньо има усещането, че той знае и се бои от него. В страха си става по-добър към Станка, но тя умира след мъчително страдание. Скоро той губи всичко – чифлика и имотите си и започва да върши най-черната работа за чаша вино. Хората му се присмиват и му се подиграват. Единствено снаха му Ана и Цвета му помагат. Една зима той се разболява от алкохола и умира за десетина дни. Слагат го в църквата, за да престои тялото му, но заради свещ ковчегът се подпалва и го намират „обгорял като въглен“.

 

Елин Пелин - Гераците

Гераците

 

В селото най-заможният е дядо Йордан Герака. Семейството му е многолюдно – има трима синове с три снахи. Символ на гераците е големият бор, израсъл на двора. В дома му има двама млади ратаи и дядо Матей Маргалака, самотна душица, останала без семейство и имот. Дядо Йордан държи кръчмата в селото, докато синовете му се занимават с полската работа. Негов помощник в кръчмата е баба Марга. Тя, също като него, има весело сърце и търговска душа. „Дядо Йордан беше главата, баба Марга – душата на кръчмата“. В продължение на 40 години тя е вършела своята работа, без значение какви грижи имала. Тя била и онази, която мъмрела снахите си и разтуряла кавгите. Всичко свършило с нейната смърт. Самият дядо Йордан „отпуснал юздите“ и „В къщи изпълзяха като змии… сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой…“ Строгата дума на дядо Йордан нищо не значи вече. Докато Божан и Петър (най-големият и средният брат) се занимават с полето, то Божаница и Петровица са в непрестанни конфликти, въвличайки и Елка, жената на Павел, който от години е на служба и все не е връща. Единствено Йовка, дъщерята на Божан и Божаница, изпитва съжаление към нея. Павел удължава умишлено службата си, почти не си идва вкъщи и постоянно заплашва, че ще се самоубие, ако баща му не му прати пари. Елка за кратко живее с него в града, но той я отпраща. В това време в дома на гераците разприте нарастват, напрежението, а дядо Йордан иска всичко да е както преди и да не се делят. От децата, най-много страда сина на Елка, Захаринчо, който си пати от децата на Божаница и Петровица и единствена защита намира при дядо си – „те скоро и дяда ти ще бият.“ Божаница е най-зла от всички – пие ракия и се преструва на болна. Кара Йовка да я прикрива – тя е грозна като майка си, но има меко сърце. Често припада, когато се стигне до кавги с Елка. Колкото до самата Елка, тя никога на никого не отвръща и мълчаливо търпи всичко. От хората е получила единствено тяхното съжаление. Старият герак прекарва много от времето си в кръчмата, заради което тръгват слухове, че там е заровено неговото съкровище. Божан редовно идва с повод и без повод да оглежда кръчмата за скривалището. През лятото Павел се завръща неочаквано. Дядо Йордан не може да намери думи, а Елка – да го погледне. За Павел обаче жена му е станала чужда и той я гледа студено, като чужда. Вечерта Елка иска да го целуне, докато той се прави на заспал, а той е отблъсва от себе си: „…какво си се разглезила!“ Ненавистта се насочва към Павел. Божан е студен, докато Петър постоянно го води из кръчмите да го черпи. След подобен пиянски запой, Павел насилва жена си същата вечер и я заразява със срамна болест. Павел скучае и се разхожда, дразни се, когато децата го разпитват за града. Моли баща си да му даде пет хиляди, за да започне свой бизнес, но това обижда стария герак. В един дъждовен ден Павел получава писмо от непозната жена, която го заплашва да не се връща, ако не носи пари. Идва внезапно дядо Йордан и казва, че са го обрали. Петър напада Божан, обвинявайки го, че от години ламти за златото на баща си – 500 златни монети, скрити в дупка в кръчмата. Идва кметът, разпитва стария герак, а той решава да прокълне синовете си в църквата. Павел си заминава, след като и той е бил един от заподозрените за кражбата, а и животът у дома става съвсем непоносим. Дядо Йордан си седи само в кръчмата, а храна му носят Елка или Захаринчо. В това време болестта на Елка ѝ пие силите и тя пада на легло. Петър иска да я заведе в болница, но тя отказва. Болестта я кара да си фантазира за един друг Павел, добър и мил, какъвто никога не е срещала. Не може и да спи и има чувството, че е жива заровена. Една нощ се разразява буря и тя тръгва, следвана от дядо Маргалан, който единствен я вижда. Отива при бента да се самоубие, но той я спира. Зимата тя умира. Остава да живее с дядо Йордан и дядо Маргалан, докато навършва осем и друга зима Петър го води в града да му намери работа. Пролетта дядо Йордан напълно грохва и дядо Маргалан го вижда „съвсем изстинал“ на припек пред кръчмата.