Шекспир - Напразни усилия на любовта

Действащи лица:

Фердинанд – крал на Навара

Бирон, Лонгвил, Дюмен – благородници от двора на краля

Бойе – благородник от свитата на Принцесата

Дон Адриано де Армадо – чудат испанец

Отец Натанаел – свещеник

Олоферн – учител

Пън – пристав

Кратун – селян

Комарчето – паж на Армадо

Френската принцеса

Розалина, Мария, Катерина – дами от свитата на Принцесата

Жакнета – селска мома

 

Връзки:

Крал – Принцеса

Дюмен – Катерина

Лонгвил – Мария

Бирон – Розалина

Армадо – Жакнета

 

Кралят се влюбва във френската Принцеса, а техните свити от по трима души, също се влюбват един в друг. За да покажат любовта си, четиримата мъже опитват да спечелят сърцата на противоположния пол първоначално със слова, стихове и хвалебствия, но жените взимат това за подигравка и Принцесата, като най-остроумна и словоохотлива, решава да им спогоди номер.

На бала четирите си слагат маски, а бижутата, които им са подарени, си разменят, за да ги вземат мъжете за други. Мъжете пък се преобличат като руснаци и веднага „познават“ своите любими и започват да ги ухажват, но това няма никакъв ефект.

След час жените и мъжете се обличат в нормални дрехи. Жените им се оплакват от руснаците и нарочно подхвърлят забележки.

Решават да направят пиеса с деветима от великите герои на историята. По това време мъжете опитват отново да спечелят любовта на жените, но без успех. Идва обаче писмо за смъртта на бащата на Принцесата и тогава всички маски падат. Тя признава, че са узнали от Бойе за плана на краля и останалите и са поставили мъжете на изпитание. Тогава кралят настоява принцесата да го вземе, но тя е толкова огорчена от загубата на баща си, че му казва да изчака една година в пост, лишения и отшелничество и, ако още я иска, да я вземе. Това казват Катерина, Мария и Розалина на Дюмен, Лонгвил и Бирон.

Армадо пък се оказва с цели три години зад ралото, тъй като се е влюбил в Жакнета, а тя е обикновена селянка, докато той – смахнат испанец. (историята се развива паралелно с останалите, но двамата герои не са обвързани пряко с четирите двойки)

Ивайло Петров - Преди да се родя и след смъртта ми

(Бележка: Романът е разделен на три части: Преди да се родя, След това и След смъртта. Основните сюжетни линии са две: едната проследява животът на героя-разказвач в два периода: раждането и смъртта. Втората сюжетна линия проследява живота на Мартин Карабелов от 25-тата му година до смъртта, по-известен в разказа като чичо Мартин, от рода на баща му)

 

Сюжетна линия 1:

Дядо Иван и баба Неда живеят в малко добруджанско селце. Те имат 16-годишен син Петър и още три невръстни деца. Веднъж решават да оженят свенливия си син, за да се сдобият с „още две работни ръце“. Дядо Иван е реалист, знае, че им е нужна мома от друго село и за целта наема прочутият годежар Гочо Патладжана. Заедно с Петър двамата отиват в Могиларово в дома на баба Митрина и дядо Георги, които имат дъщеря на име Бера. От срам Петър дори не я поглежда, вижда само седефеното ѝ копче и започва да си мисли, че ще го женят за копче.

Родителите на Бера не са глупави. Те също изпращат свой човек да огледа дома на Петър – Каракачанката. Гочо Патладжана обаче разбира и предупреждава, заради което Иван и Неда напълно преобразяват себе си и дома си, правят голяма гощавка, Каракачанката остава доволна.

Петър отива до Могиларово на седенка. Там се среща с Бера. Тя не го харесва, но остава доволна, когато го пребиват и се разнася слух, че без малко не е умрял. „Това бе първото ѝ разочарование от баща ми“ – тя разбира, че той е жив, двете семейства се събират скоро след това да преговарят, ала това търпи неуспех и изглежда, че сватба няма да има. Гочо Патладжана решава да откраднат Бера от седенката, така и правят, но се оказва друга Бера, за която искат откуп. В крайна сметка, взимат истинската Бера и я женят за Петър.

След първата брачна нощ Петър повече не се приближава до Бера, страни от нея дори след раждането на тяхното бебе. Когато пораства, главният герой става писател, разказва колко тежък е бил живота му заради наследените от двата рода черти, за неуспехите и успехите си в работата, но само формално, и минава на денят на смъртта.

Главният герой умира на около 40 в апартамента си от удавяне. Докато е отсъствал, кранът е протекъл, наводнил е и други апартаменти. Всички са му бесни. Той влиза пиян, ляга на леглото, но пада на пода във водата и се дави. Отвън разбиват вратата и го намират мъртъв. В деня на погребението му идват да го почетат шестима души, бие ги град – единствено главният герой е доволен. Следват 40-дневните му приключения по земята, философски въпроси и пътувания със скоростта на светлината, а накрая - въпросът какво има отвъд.

 

Сюжетна линия 2:

Мартин Карабелов има лоша репутация, откакто се помни, но неговото кредо е да си живее живота, сякаш няма да има утре. Преди да стане известен разбойник, той е бил голям любовчия. Един негов приятел, Бенко, решава да се жени за хубавата Аница и чичо Мартин му помага да я открадне, но преспива с нея преди да му я даде и от тогава Аница се влюбва в него. Родителите на Беко разбират за позора на Аница и го прикриват в първата брачна нощ, като майката убива гълъб и ѝ дава сърцето му, за да го пръсне на ризата си.

Чичо Мартин се харесва и на Емилия Медникарова, дъщерята на околийския началник. Тя е силно привързана към него, тежко приема раздялата им. Околийският началник го дебне кога ще се промъкне в дома им, но чичо Мартин забягва за почти цяла година. Той си намира петима души за дружина, прави ги разбойници и започват да грабят богатите и да дават парите на бедните, без да пролеят и капка кръв, без да извадят оръжие, просто с внушението на страха.

Когато се връща, чичо Мартин отива в къщата на Аница, точно както се опасява Татара, свекъра на Аница и баща на Бенко. Бенко по това време е войник. Мартин и Аница прекарват заедно две денонощия, а родителите на мъжа ѝ им прислужват срещу злато. Накрая чичо Мартин си тръгва, сякаш нищо не е било.

Чичо Мартин обаче е влюбен в Емилия. Баща ѝ е против, но тъй като знае за репутацията му и че е разбойник, не може да прати директно хора срещу него, защото се бои. Чичо Мартин идва веднъж при него, казвайки му, че иска пари. Емилия казва, че ще го разубеди и двамата прекарват известно време в стаята ѝ. Срещите им зачестяват, но в Добруджа се появява и други банди, които грабят дори от бедните от името на чичо Мартин, заради което държавата праща по петите му по-големи групи от доброволци. Те не търсят усилено, а започват да грабят още по-ожесточено.

В това време в селото се носи слух, че Емилия е сгодена за Иванчо Кутийката. Той е уважаван в обществото, но сам знае, че Емилия го използва, за да бъде с чичо Мартин. Той дори се съгласява да бъде „пленник“ на бандата, докато всъщност е техен секретар и едновременно с това – докладва на околийския началник Медникаров.

Емилия и чичо Мартин отиват да живеят заедно в една къщичка в гората заедно с бандата му. Там е и Иванчо Кутийката. Веднъж тя разбира, че е раздвоена между двамата. Мартин усеща, че я губи, опитва да я мрази, но не може. В това време Иванчо Кутийката казва на Медникаров, че ще се отърва от чичо Мартин. Кутийката се облича като полицай и отива при ятаците му – двама братя на име Петър и Павел, на които чичо Мартин има голямо доверие и които го пазят от хората, които го издирват. Кутийката лъже братята, че държавата дава много пари за главата на чичо Мартин и те го убиват.

Хората на чичо Мартин се оказват наблизо и веднага убиват братята. Кучийата и Емилия заживява в София, имат и дете, но един ден бива застрелян в гърдите от един от членовете на бандата на чичо Мартин. Аница е единствената, която намира гроба на чичо Мартин и редовно и тайно му носи цветя.

 

Други истории:

Разказ за нелепата смърт на Гочо Патладжана, който паднал в кладенец и чакал дни наред да го спасят, но починал.

Отново разказ за Гочо Патладжана и за края на годежарската му кариера. Паднала му се една девойка, за която мислели, че ще остане стара мома, защото много се бояла от мъже и колкото и да идвали, никого не искала, криела се и бягала. Гочо Патладжана положил много усилия да ѝ намери жених, заложил доброто си име, но се провали, хората престанали да го търсят и той се покрил със срам. Намерил се обаче един момък много хитър, който се наговорил с родителите на момичето, откраднал я, докато спи и тя се събудила в стаята му. Девет дни не го пускала вътре, мъчила се от глад и жажда, но накрая той победил и след това започнал той да я мъчи – да му ражда деца всяка година.

Сайрадаров е най-богатият в селото, има много земи, коне и т. н., но е по-известен с това, че обича да си намира момичета и да ги прави кучки-царици. Да им дава всичко, а после да ги захвърля. Дора става такава кучка-царица, дори по-славна от предните, но след като омръзва на Сайрадаров, тя успява в живота и се урежда.

Бабата, която изпраща разказвачът в последния му час, без никой да я моли. Тя има особена история. От една страна – вечните ѝ разправии със съседи за петлите, които гледа на терасата си. Съседите нямат нищо против животното, а ги е яд, че то им напомня, че те са от село. От друга страна е нейната тъжна история. Когато е била малка, имала сестра. Двете не били близначки, но много си приличали. По-голямата била влюбена, с нейният момък много се обичали, но и малката (бабата) го обичала и една вечер го измамила да преспи с нея, преструвайки се на сестра си. След това той се омъжил за нея, „никога лоша дума не ми продума, но и никога добра не чух“. Сестра ѝ също се жени, в далечно село, не си проговарят повече. Бабата ражда 10 деца, 8 умират – тя смята това за наказание. Мъжът ѝ умира рано и в същия ден умира и сестра ѝ - бабата казва, че те са се обичали толкова много, че душите им са били останали свързани през цялото това време.

Георги Караславов - Татул

Селските гробища.

Любимият син и съпруг Минчо бива погребан. Там са майка му – Марьола, брат му – Иван, жена му – Тошка и невръстният му син – Петьо. Иван разказва за смъртта на Минчо – едно дърво е паданло върху него и го е убило на място, което прави смъртта му нелепа.

Първите дни всички се покрусени от загубата на Минчо. Тошка си изплаква очите, Марьола си спомня детството му, както и съпруга си, с когото „бял ден не са видели“. Иван също се променя. Той става глава на семейството, но скоро друго започва да мъти ума му. Майка му започва да мисли как да се отърве от Тошка. За нея тя е голямо бреме, но после изведнъж ѝ хрумва, че по новия закон майката може да вземе за себе си и детето си дял от нивите им – същите, заради които с мъжа ѝ някога са гладували години наред.

Първоначално Иван се надсмива над тревогите на майка си, тя го укорява, че не знае какво е сам да си купи нива. След това Марьола започва да си въобразява, че младостта на Тошка ще привлече някой нов съпруг, може би друг вдовец, и в главата ѝ се изреждат всички възможни кандидати. Минава време и старата вече живее с илюзията, че още преди да се навърши година от смъртта на Минчо, Тошка ще си събере багажа, ще се омъжи, ще им вземе хубавата част от нивите, ще народи други деца и те ще вземат всичко, а нейното „Петенце“ ще остане без нищо.

Иван скоро започва да мисли същото. Той не иска племенникът му да остане без дял и мисли как да се спогодят със снахата, че да не му се налага да губи от нивите си. Той е свикнал с тях, там е израснал и не му се дава „дори игла“.

Тошка не остава сляпа за промяната, която настъпва в къщата. Тя забелязва, че Марьола не ѝ говори, а когато го прави, говори на Петето, не директно към нея. Иван също се е отчуждил и тя започва да страда още повече и да се измъчва. Старата непрестанно я кори, обвинява я, че взима от залъка на детето си, докато Тошка слабее и линее. В селото тръгват слухове, след като Тошка се оплаква на леля си. На старата това не се харесва и един ден излиза със снаха си, за да помислят всички, че при тях няма кавги. Дори започва да ѝ говори, но отново, без да я погледне.

Иван се съвещава дори с адвокат, но се оказва, че няма начин да изгонят Тошка и да си оставят Петето при тях, без да ѝ дадат нищо. Всичко им се свиди, а самите те нямат пари. Тогава старата решава да отрови снаха си с татул – „като не може друг, ние ще си помогнем“. Първоначално тя мисли да каже на голямата си сестра – Кина, да я направи съучастник, но възможността за нови слухове я възпира и тя чака, докато татула узрее добре, без сама да знае нищо за него, набира го тайно и половината сварява, а другата половина запазва. И двете заключва в сандъка си.

Тошка забелязва това, но не пита Марьола защо е започнала да си заключва сандъка. Марьола става отнесена, сънена, като че болнава и не на себе си.

Скоро настава проблем. Мангалчето губи нивата си от Ганчовски – селски измамник и големец, който, докато другите превиват гръб на нивите, ходи да стреля по зайци. Мангалчето отива при Иван да му иска съвет, Иван му казва да потърси някакъв закон, а Мангалчето решава да убие Ганчовски с брадва, но за свое нещастие, не само че не успява, но и го хващат. Скоро прибират и Иван. Ганчовски го обвинява в съучастие – че е насъскал Мангалчето срещу Него, заедно с още един от селото. Марьола и жената на другият селянин заминават за града, който се оказва страшно негостоприемен за двете жени. След десетина дни пускат двамата пленници – Мангалчето е казало, че те не са замесени и, въпреки цялата злоба на Ганчовски, той не успява да ги вкара в затвора.

След престоя си в ареста, Иван се връща друг човек и припирните вкъщи започват да му се струват глупави. Той пак започва да говори свободно с Тошка, в ума си вече се е разделил с половината от нивите, но му е леко на сърцето. Старата му майка обаче продължава да умува кога да издебне Тошка, за да ѝ даде от татула. Иван се разболява и тя му дава вино с черен пипер. Така Марьола решава да направи и с Тошка – първо да я разболее, а след това да ѝ даде паничка с вино и да сипе в нея татул – може отварата, а може и прахът. А може и двете.

Първо Марьола решава да изгори зимната дреха на Тошка. Това е единствената ѝ дреха за дома. Марьола обвинява Петето, Тошка го набива със сълзи на очи, защото това е била любимата ѝ дреха. Въпреки че я губи, тя не се разболява. После на старата ѝ хрумва да я накара да бърка кал, за да измажат стената откъм съседната къща. Казва ѝ да го направи с крака, а Тошка прави всичко, за да я омилостиви и да си върне доброто отношение. Като я вижда, Иван се кара на майка си и кара Тошка да се прибере. Тя и тогава не се разболява.

Зимата Марьола се разболява от инфлуенца, ляга болна и мисли, че ще умре, но оздравява. Скоро след това Тошка също се разболява и Марьола веднага праща Иван и Петето по работа, за да не са в къщата, докато я трови. Моли се на Господ за помощ през цялото време, трепери, размисля само веднъж, укорява се, но кара Тошка сама да си налее вино и сама да си сложи от татула на прах, смесен с черен пипер, докато старата изсипва отварата вътре, за да е сигурна, че ако не я хване едното, другото със сигурност да я убие.

Тошка изпива виното наведнъж. Едва усеща странният вкус. Замайва се, мисли си, че не носи на алкохол. Започва да халюцинира, вижда Минчо на вратата, после Минчо се превръща в Иван, а той – в черно куче с шамия. Накрая разбира, че това куче е нейната свекърва, която я гледа от вратата как умира.

А. С. Пушкин - Дубровски

Кирил Петрович Троекуров и Андрей Дубровски са приятели от дълго време. Техните имения са в съседство и си гостуват редовно. На Троекуров му се носи славата на лош господар, затова всеки, който иска да му се хареса, се съгласява с него и никой за нищо не му противоречи. Освен Андрей Дубровски.

Един ден Кирил Петрович решава да се похвали на стария си приятел с кучкарника си, където отглежда редки породи. Там Андрей Дубровски бива обиден от единия от слугите му (слугите на Троекуров са с особено голямо самочувствие в сравнение с останалите слуги), заминава си и праща писмо на Кирил Петрович, че иска да му прати провинилия се и сам той да реши да му прости ли или не.

Приятелството между двамата се разтрогва след тази случка, а Андрей Дубровски заболява. Кирил Петрович не е доволен, иска да му навреди и открива начин – оказва се, че владението на Дубровски някога му е принадлежало, а самият Дубровски няма документ за това. Води нещата до съд, Дубровски пада на легло, а новините за злочестията му най-сетне достигат неговият син – Владимир. Той живее в столицата, твърде зает да гуляе и харчи парите на баща си.

Когато Владимир се прибира в дома си, Дубровски умира в деня, в който Кирил Петрович решава да се сдобрят и да оттегли иска си.

След смъртта на стария, идват хора, които да изгонят Владимир и които казват на селяните му, че си имат нов господар. Селяните отказват и защитават Владимир. Вечерта запалват имението с гостите, а селяните и Дубровски бягат.

Тръват слухове, че Дубровски станал бандит и грабел по пътищата, но само определени хора и с особена изтънченост, но описанието не отговаряло на истинската му външност.

Троекуров заживява както преди, кани гости и т. н., но като вижда как расте малкия му син, решава да прати писмо за учител. Французинът Дефорж. Той не обръща много внимание на момчето, но пък за сметка на това учи Маря Кириловна на музика и двамата се сближават с времето. Тя очаква от него признание и в крайна сметка го получава, но то съвсем не е онова, което си е мислела – Дефорж се оказва Дубровски. Той ѝ се обяснява в любов. Казва ѝ, че изначално е мислел да убие баща ѝ, но щом я видял, всичко се променило и той станал учител, за да бъде по-близо до нея. Накрая ѝ дава пръстена си и ѝ казва, че ще ѝ помогне в случай на нужда, защото много я обича. Веднага след това той бяга, тъй като предната вечер се разкрива на един от гостите на Троекуров, за да го ограби.

Истинският Дефорж Дубровски е срещнал на една станция, докато французинът е чакал превоз до имението на Кирил Петрович. Там той купува писмата и документите му за десет хиляди рубли и така се превръща в него.

След заминаването на Дубровски, в едно съседно имение се връща 50-годишният княз Верейски. Той никак не търпи самотата и веднага отива на гости на Троекуров, където се среща с Маря и остава впечатлен от нея. Много скоро идва с предложение за брак и Троекуров приема вместо нея.

Изплашена да не я погубят, Маря предпочита да стане жена на разбойник, отколкото на старец с подагра. Дори заплашва баща си, точно както я съветва Дубровски, но тя сглупява и му казва за него, при което Кирил Петрович я заключва в стаята си.

Маря не може да излезе, затова дава пръстена на брат си да я го сложи на уреченото място. Едно червенокосо момче опитва да го вземе и братът на Маря Кириловна го издава на баща им. Момчето все пак успява да предаеде пръстена на Дубровски, но когато той спира каретата на Маря и княза, те са вече женени. Варейски успява да простреля Дубровски в рамото, а Маря му казва, че вече е омъжена и да ги остави да си вървят.

Дубровски лежи в една землянка в говата заедно с хората си. Ранен е. Чете книга. Нападат ги войници, но разбойниците бягат. След случилото се, правителството решава да прати там армия и да залови Дубровски, но той е разпуснал бандата и е избягал, съвтетвайки хората си с парите, които са крали, да си уредят живота из далечните губернии.

Антон Страшимиров - Вампир

Малама ханджийка

Вела – дъщеря

Дядо Марко – кмет

Марковица

Жельо – техен син

Динко – коняр

 

Склон на балкана.

Вела се връща в компанията на една своя приятелка и среща Динко. Присъединяват се Жельо и още двама ергени и едно момиче. Вела казва, че трябва да им направят люлки, но Динко отвръща, че времето е лошо. Динко е коняр и слуга на майка ѝ, а Жельо е кметски син. И двамата харесват Вела.

Жельо обаче се опитва да я спечели. Постоянно е около нея. Тя му разказва за трагична любовна история за „Прореза“ – как едно момиче било желано от много ергени и казало, че който го пренесе до „Прореза“, без да спре за почивка, ще се омъжи за него. Едно болнаво момче го направило, но стигайки върха, починало, а момичето – след него, от мъка.

Времето става по-лошо и всички си тръгват. Вела и Жельо се оказват сами.

На същия склон се появяват родители на Жельо. Спомнят си за нещастната му първа любов и за това как е заминал за Румъния. Кметицата си забравя наниза. Малама ханджийката идва да търси дъщеря си и побеснява, когато Динко ѝ казва с кого е била последно. Тя намира златния наниз и го взима.

В това време плисва дъжд. За да се скрият, Вела и Жельо остават сами. Той ѝ се обяснява в любов и обещава да не ѝ посегне без нейно разрешение. Вела се сърди и му пропомня, че Кръстанка е починала заради него. Той ѝ казва, че това е станало не по негова вина, а заради грозни слухове. Той я обичал, но след като заминал, баща му пуснал слухове за нея, тя се омъжила за друг и починала скоро след това. Като чува истината, Вела обещава на Жельо да стане негова.

Кметът и кметицата се връщат да потърсят наниза, срещат Динко и дядо Марко се сеща, че Малама е взела жълтиците. Отива със стражар в хана. Тя прави сцена, отрича всичко, а след това, като разбира, че Вела е била с Жельо, насила решава да я омъжи за Динко.

До деня на сватбата Жельо се навърта около кръчмата, опитва да разубеди Вела и да избяга с него, но тя повтаря, че сватба не се връща. Той дори вика майка си да му помогне, след като Вела му връща наниза, ала кметицата не успява да разубеди Малама.

Месец след сватбата Малама все така кори Вела, че гони мъжа си и той спи с конете. Идва Жельо, пиян, иска още, дори само една чаша вино и предлага в замяна наниза с жълтици. Вела гони Малама, за да поговорят насаме. Жельо не се сдържа, целува я, прегръща я и си тръгва. Веднага след него идва Динко, който е видял всичко. Той се кълне, че ще се върне, когато най-малко очаква, след което си заминава.

Скоро след това тръгва новината, че Динко е мъртъв – намерили са дрехите му и някакви кости. Късно вечерта след помена Жельо идва при Вела. Точно тогава ги нападат разбойници. Убиват Жельо, отвличат Вела и я предават на Динко, който е един от тях. Той ѝ казва, че сега ще бъде жена на вампир. След като разбойниците си тръгват, една от бабите на помена отключва Малама (Вела я е заключила, за да се срещне с Жельо тайно) и тя, и една от бабите започват да крещят „Вампир!“

Антон Страшимиров - Свекърва

Велчо-Свилен – чиновеник

Дечка – жена му

Костанда – майка на Свилен

Баба Неделя – квартирантка

Дафинка – дъщеря на Неделя

Дойчинов – годеник на Дафинка

 

Дечка е в деветия месец, но нейната свекърва Костанда не я оставя намира. Постоянно я кори за всичко, намира ѝ грешки и непрестанно се жалва колко ѝ е труден живота и как никой не я уважава. Дечка не може да понесе това и излиза.

Започват родилните мъки. Ражда се момченце, въпреки че Костанда е искала внучка.

На гости идват майката и братът на Дечка. Братът не крие презрението си към Костанда, защото знае как се държи наистина към сестра му. Костанда обаче не спира да хвали снаха си.

Дечка не може повече да живее в дома на мъжа си и да търпи малодушието му, затова си взима детето и бяга при брат си. Костанда започва да я плюе, а в този момент Дафинка от долния етаж започва да разговаря със Свилен. Той намира утеха в разговорите с нея и бърза да ѝ се обясни в любов. Велчо иска да се омъжи за нея, затова бърза да се разведе, а Костанда разбира каква беля си е навлякла. Дафинка започва да командва Велчо, дори заключва Костанда, когато идва едно момче, пратено от Дечка, да вземе свидетелството ѝ.

Докато е заключена, идва годеникът на Дафинка, който е поручик и тя, въпреки че е мислела да го напусне, му дава сърцето си.

Дечка идва, отключва Костанда, а тя се хвърля в краката на снаха си и я моли да се върне у тях.

Костанда и Велчо отиват на гости при семейството на Дечка, където Костанда обещава тържествено да не я тормози повече, само и само да си върне внучето. Идват Дафинка и поручика. Накрая всички вечерят заедно.

Емилиян Станев - Антихрист

Главният герой започва разказа си като житие, отправено към неговия духовен наставник – Евтимий.

Еньо е син на Тодор Самоход – известен зограф в Царевец, познат на Иван-Александър и семейството му. Еньо има майка и сестра – Каля.

Като дете Еньо учи в едно училище с царската дъщеря Ралица – тя е първата му любов и той ѝ посвещава свои стихове, които първо рецитира и после написва. Тя обаче дава нещата му на баща си и царят го привиква в двореца да му подари златно перо за усилията. Въпреки голямата чест и благопожеланията, Еньо се изпълва с мъка и гняв към Ралица, която така се е подиграла с чувствата му и престава да общува с нея, но никога не я забравя.

По това време той започва да мисли за дявола.

Като пораства, Еньо решава да се замонаши. Баща му се отрича от него, а Еньо заминава за манастир с отец Лаврентий. Там за пръв път се среща с Евтимий, а негов наставник става отец Лука. Старецът се оказва особено богоборен, останалите монаси странят от него и нищо не му казват, когато пропуска общите молитви или изобщо не идва. Отец Лука започва да пълни главата на Еньо, който вече е приел името Теофил, със собственото си бунтарство и разбирания за религията. Той нарушава всякакви манастирски закони, дори един ден кара Теофил да избягат от манастира, за да идат на панаир. Когато се връщат, биват наказани, а Лука се разболява и скоро след това умира.

След смъртта на Лука, Теофил започва усилено да търси Таворската светлина. Има дни, които той описва как дяволът е мъчил плътта му, но той е устоял, докато накрая е видял светлината, но от нея не изпитал нищо, напротив, станало му още по-тежко, защото знаел, че никой няма да му повярва.

Теофил тръгва да броди, търси истината, опознава света. Твърди, че вече не е монах, заживява в гората и започва да лови риба. Тогава среща жената от панаира, на който е бил с отец Лука. Тя се е опитала да го съблазни тогава и той страни от нея. Както и е предположил, Арма наистина е една от еретиците – тя ходи на сборищата на богомилите, където вършат оргии и прославят дявола, защото за тях той не е по-различен от бога. Арма се опитва да привлече Теофил при себе си. Той отново става Еньо, слага расото си на кол, така че да мислят останалите, че се е удавил, и се отдава на ласките на Арма.

Групата на богомилите се води от двама апостоли. Те приемат Еньо и го правят свой писар. С Арма заживяват в къщичка в запустялото селище, където се тълпят богомилите. Те живеят в постоянен страх от Панайотис – бившият на Арма, който тя в един момент иска обратно, защото Еньо става твърде невъздържан и груб. Един ден Еньо го убива и с Арма бягат. Заживяват в една колиба до реката, той купува ладия и така се прехранват, ала красотата на неговата невенчана невеста привлича монах от близкия манастир. Еньо убива и него.

Хората на местния болярин идват да търсят монаха и залавят Еньо и Арма. Докато го съдят, пристига заповед от столицата всички еретици да бъдат пратени за съд там. В затвора Еньо среща един турчин, на когото помага. Когато го изправят на разпит, той отново среща Евтимий и го моли да се застъпи за него. Евтимий отказва, но после Еньо го вижда да говори нещо на патриарха и на царя – същият онзи Иван-Александър, който някога му е дал златното перо и който го познава при разпита.

В деня на наказанието, който е чак след пет дни, Еньо бива обезобразен – отнета е ангелската му красота, която толкова години е избождала очите на околните; в която Арма се е влюбима и която неговите съдници са взели за най-голям грях.

След това Еньо започва да се сктиа. На фона на неговите странствания е постепенното завладяване на българските земи от турците, мъченията и молбите. Еньо остава без пари заради млада жена, която искала да се продаде на болярина си, за да си изплати дълговете и така бива хванат от турците. Един от началниците се оказва същият онзи турчин от затвора, на когото е помогнал. Той го прави свой роб, а после Шермет бег го взима за писар и преводач.

Еньо става свидетел на превземането на столицата. Тогава той не е знаел, но научава по-късно, че умира майка му, а сестра му е взета в робство (баща му умира малко преди да го отведат в затвора). В столицата той става свидетел и на други зверства. Там за последен път се среща с Евтимий преди да го убият и го моли за благословия, но Евтимий отказва да му я даде, нарича го поклонник на дявола, а Еньо не отрича, че е станал антихрист.

След това Шермет бег получава заповед да иде с хората си в Никопол. Излива се проливен дъжд. По пътя няма никой. Шермет бег недоволства, че в селото е нямало дори една жена и кара Еньо до късно да му пее. Когато се напива и заспива, Еньо излиза за час-два, връща се, убива го и подпалва шатрата му, след това бяга с един от конете, които никой не пази.

Обратно в килията Еньо казва на Евтимий, че е искал да отмъсти на турците – око за око, зъб за зъб и именно отмъщението е онова, което Евтимий не е искал да благослови. Така Еньо завършва житието си вместо с бунт, с въпрос – „…кой ще погледне мене, поругания българин?“

Георги Караславов - Снаха

Тодор Юрталанов (Юрталана) е най-големият земеделец в селото. Каквото засее – всички следват неговия пример. Скъперник е, не плаща на надничарите си, постоянно взима на работа хора, на които е давал пари, зада му работят, и непрестанно търси нови и нови земи, за да увеличава имуществото си. Има по-голям брат, Иван, жена, Гина, и двама сина – Алекси и Стойко.

Стойко е влюбен в най-красивото момиче – Севда Казълбашева. Тя е желана от много младежи, но дава сърцето си именно на Стойко, защото той е най-желаният ерген в селото. Двамата се срещат тайно в дома ѝ. Майка ѝ разбира първа, а после – и баща ѝ.

Един ден Юрталана отива сам на нивата си. Оглежда царевицата, радва ѝ се, припомня си как е купил земята, как е садил и как се е грижел за всяка мамула. На едно място обаче вижда, че е крадено и то все в крайния ред. Случайно среща крадеца - малко русо момче, което носи торбичка и я пълни с царевица. Юрталана го подгонва, но пада и мята остър камък в гърба му, при което момчето пада на земята и умира. Паникьосан от станалото, Юрталана почва да го умолява, обещава да му даде колкото царевица иска, но момчето не помръдва повече.

Юрталана споделя само със сина си. Двамата отиват да вземат тялото, което той е покрил, и да го заровят на място, на което се надява никой да не разкопава повече. Стойко вижда момчето и го позвана – то е дете на Гочо Астаров.

От следващия ден нататък Юрталана започва да се ослушва какво се говори из селото, за да разбере дали някой е разбрал за изчезването на Томето (Астаровият син) и, по-важното, дали някой подозира него.

Започва издирването на Томето. Много хора се включват. Баща му се поболява. Всеки дава своя версия – че се е удавило, че е избягало и т. н. Накрая се разбира къде е било момчето за последно, но никой не го свързва с Юрталана. Сам Юрталана подхвърля уж случайно на бащата, че може да е станало чирак в Пловдив и дори дава заем на Астаров да иде да го потърси.

Стойко предлага на Великден със Севда да идат заедно на Бачковския манастир. Севда се вълнува през цялото време, докато Юрталана мисли само какво голямо дарение да направи на църквата, за да му се опрости греха. Така решава да вземе голям и як овен, дава много пари за него.

След връщането от манастира цялото село започва да говори за Севда и Стойко. Майката на Севда настоява, иска той да се венчае за нея и накрая го пита направо, а Стойко казва, че още същата неделя ще прави годеж напук на проклетия характер на Юрталана, който до последно е твърдял, че годеж няма да има.

Севда заживява като в приказка, кипри се, върви гордо из селото и обича да чува как я наричат „Юрталановата невеста“. Едно обаче помрачава щастието ѝ – Стойко ѝ признава за убийството на Астаровото момче.

В дома на Юрталана започват да намекват на Севда по груб начин, че не може да забременее. Това много я тормози и тя се оплаква на майка си. Водят знахарка, която ѝ мачка корема, шепне някакви неразбираеми заклинания и живее на гърба на Казълбашеви. Веднъж ѝ се струва, че е бременна, повръща ѝ се, но месец по-късно разбира, че се е лъгала. На Севда започва да ѝ се струва, че всички в къщата се мръщят и сърдят на нея, защото не може да има дете, заради не минава ден без мислите ѝ да я оставят намира.

Пращат Севда на Козловец, където има малко параклисче и странна скала с отвор в средата, през която жените минават и за която се твърди, че помага да заченат по-лесно. Севда нощува в параклисчето с други жени, всяка със своята тъжна история, минава през камъка, ала така и не зачева.

Малко по малко повечето работа от Юрталана се прехвърля на гърба на Стойко и него го няма от ранни зори до късна вечер. Севда започва да мисли, че той не я желае повече, защото е ялова, а на главата на Юрталана се появяват нови проблеми – новият кмет отчуждава ливадите. Нарочил е именно неговата ливада, от която вади най-добро сено. Причината е, че някога тази ливада е била на семейството на кмета, но са били иззети и продадени на търг заради неплатени данъци. Пеня опитал всичко да си ги върне, но на търга Юрталана дал най-високата ценя.

За да си върне ливадата, Юрталана решава да се кандидатира за кмет, прави си бюлетини, обикаля селото, среща се с онези, на които има доверие, но накрая не само че не го избират, но и сам разбира колко струват хората и злобата му от загубата се прехвърля върху тях.

Алекси като малък харесва Севда, но по-късно се отчуждава и тръгва по лоши пътища. Дори повтаря трети клас.

Зимата Стойко започва да надебелява. Севда изначално не обръща внимание, но после започва да му прави забележки. Пролетта той съвсем се отпуска, излежава се, работа не подхваща, бързо се изморява. Юрталана му се кара, че не върши никаква работа, Стойко лъже, докато накрая не се разбира, че е болен от подагра. Юрталана мисли, че той го лъже; че снаха му си играе с него и настройва сина му срещу него и жена му. Дори отива при доктора да го пита, води Стойко и в Пловдив – там им казват същото. Юрталана и Гина се сърдят, че трябва да се готви отделно на Стойко и че той трябва да спи отделно, но минава година и той започва да се оправя. Забравя за диетата си и пак започва да яде месо. Разболява се, този път по-тежко отпреди.

Алекси учи в Търговската гимназия в Пловдив. Юрталана получава редовно известия за това как се спрая – оказва се, че е хванал лош път, че се е забъркал с лоши хора и пилее пари на воля. Юрталана отива в Пловдив без предупреждение и там го хока.

Юрталана все отлага да прати Стойко в Пловдив, защото по това време очаква да го назначат за общински съветник. В крайна сметка го праща в болница, но получава писмо от Алекси, че брат му е зле.

Стойко умира, погребват го, а Севда се съсипва от мъка.

Алекси е изключен от гимназията и се връща у дома. Започва да ходи по кафенета, да пилее пари и да се връща вкъщи, но родителите му не могат да го хокат както преди, защото е единственият им останал син. Вместо това започват да се чудят как да изгонят снахата. Гина ѝ се кара за щяло и нещяло, Севда я боли сърцето и накрая разбира какво искат от нея. Една сутрин бяга, а баща ѝ отива за нещата ѝ. Подпитва Юрталана дали няма да ѝ даде нещо в замяна, но той се съгласява само на няколко килограма памук и нищо повече.

Селото започва да говори за това как Юрталана се е отървал от снаха си, след като 10 години му е робувала. За да се сдобрят, Юрталана я кани на помена на мъжа ѝ. Там тя му подхвърля за Астаровото момче и за Юрталана светът се обръща с краката нагоре. Отива няколко пъти при Севда и тя му казва, че в откуп иска Голямата нива – същата онази, за която е профукал много време и пари и му е най-скъпа на сърцето. Дълго време Юрталана се чуди, дълго чака Севда сама да дойде и да приеме първото му предложение – за по-малко земя, но хубава и плодородна. Накрая Юрталана отива да се предаде сам с натежало сърце, гледайки към земята – неговата и чуждата.