Виктор Юго - Клетниците

Жан Валжан се връща в родния си град, но вестта, че е каторжник пристига преди него. Никой не го приема, дори да има пари, освен местния свещеник. Той се отнася човечно към него и дори си затваря очите, когато Жан Валжан краде свербъните му прибори и свещници. Когато залавян Жан Валжан с тях и го водят при енорийския свещеник, той казва, че му ги е дал. Тази случка променя живота на Жан Валжан.

Фантин има нещастието да се роди красива. Нещастие се оказва, тъй като нейната любов, подобно на много други изостанали студени, я изоставя тъкмо когато тя забременява. Жавер е от богато семейство, което вече му е избрало съпруга. Без извинения и съжаления, Жавер изоставя Фантин. Неспоуките обаче тепърва предстоят. След като ражда Козет, Фантин преживява известно време, но щом навършва 4, тя разбира, че трябва да е остави в ръцете на други хора, за да може тя да работи.

Фантин напуска Париж и по пътя спира на един хан. Там среща жената на ханджията Теанардие. Тя има две малки момиченца на възрастта на Козет. Оставя детето си и обещава да им плаща. Отива да работи в родни си град в новата фабрика. Нещата вървят добре в началото, но една зла спелтница научава, че Фантин има незаконно родено дете. Жените във фабриката заплитат интрига, уволняват Фантин и ѝ казват, че сам кметът я освобождава. По това време кмет е Жан Валжан. Той е най-добрият кмет, когото градът е познавал. Случва се така, че пътят му се пресича с този на Жавер.

Жавер има съмнения дали пред него е легендарният Жан Валжан, тъй като на младини е бил надзирател в каторгата му. По същото време тръгва слух, че Жан Валжан е заловен. Това се оказва просто човек, който много прилича на него. Жан Валжан първо си казва, че това е съдба и трябва да се остави на течението, но в крайна сметка отива на съдебния процес, разкрива се и се предава. Той бива отново пратен на каторга, но докато го качват на кораба, той инсценира смъртта си и изчезва.

В същото време Фантин минава от работа на работа, а издръжката на Козет става все по скъпа. Опитвайки се да измъкнат повече пари от майката, Теанардие измисля какво ли не, включително и болести на Козет, докато в действителност Козет е станала прислужница в хана. Тя е невероятно слаба, изплашена и погрозняла от живота, който води. Дрехите ѝ са скъсани, спи на студено и мръсно. Заради обстоятелствата, Фантин се разделя с двата си предни зъба, както и с достойнството си – става проститутка. Тъкмо когато мисли, че няма къде повече да падне, тя среща Жавер. През една зима тя напада мъж, който я обижда и вместо него, вкарват нея в затвора. Жавер познава Фантин, но я обижда и унижава. Единствен за нея се застъпва Жан Валжан (по това време той още е кмет на града). Когато спасява Фантин, той я води в дома си, тя тежко заболява от туберкулозата, която е носила през цялото време. Бълнува непрестанно за дъщеря си. Жан Валжан пише на Теанардие да върнат момичето, той иска пари, Жан Валжан му праща, а Теанардие вижда новата си дойна крава. В крайна сметка, Фантин умира преди да срещне дъщеря си, в изтъпление, тъй като същия ден Жавер идва да арестува Жан Валжан и да го отведе, а тя смята, че е дошъл за нея.

След като Жан Валжан бяга от каторгата, той е вече остарял доста. Преоблича се като богат господин и отива в хана на Теанардие да изпълни последната воля на Фантин. Отвежда момичето, макар и с мъка, и му дава всичко, за което е мечтало.

Минават години и Жан Валжан отново сменя името си и заживява като баща на Козет. Изплъзва се от лапите на закона за сетен път и взима името на един старец, на когото е спасил живота в миналото. Козет се разхубавява и привлича вниманието на Мариус.

Мариус е син на бивш роялист. Неговия дядо обаче прави всичко възможно да скъса връзката с неговия баща и дори сам се представя за баща му. Мариус се среща с баща си на смъртния му одър и внезапно развива интерес към него. Научава, че е бил велик човек, барон, но титлата му не е била призната от новата власт. Мариус се пали по това забранено от закона движение, става роялист и въстава срещу дядо си. Дяодото го гони и Мариус отива да живее без каквито и да е средства в Париж. Там, разхождайки се в обществения парк, вижда Козет и нейния „баща“. Влюбва се веднага в нея. Идва да я види често, но изведнъж тя престава да посещава парка.

Жан Валжан е забелязал интереса на Мариус и веднага е сменил жилището им, мислейки си, че властта отново го е настигнала.

Тенардие също е в града. Той е загубил хана и сега с жена му живеят мизерно. Родили са им се още деца (едно от които Гаврош), но живеят главно с двете си големи дъщери, които ползват, за да взимат пари от хората с меки сърца. Така случайно попадат на Жан Валжан. Той и Козет раздават пари на нуждаещите си. Тенардие го познава и решава пак да започне да го изнудва, но Жан Валжан му се изплъзва, тъй като Тенардие е следен от Жавер.

Морис, който живее в съседната на Тенардие стая, разбира неохотно, че мъжът, спасил някога баща му, е същият онзи Тенардие и му дължи услуга. Затова се и сближава с голямата му дъщеря, която пък се влюбва в него.

Въпреки че не може да я понася, Морис узнава от нея къде е Козет и започва да я посещава. Оказва се, че тя също има чувства към него. Скоро обаче Жан Валжан иска двамата да заминат за Англия. Морис няма пари, за да ги последва и сърцето му се къса.

На фона на всичко това, започва революция в Париж. Морис решава да се жертва и да умре. Пише писмо до Козет, прощава се с нея, но писмото попада в ръцете на Жан Валжан. Той се преоблича и отива на барикадата да спаси Морис. Там именно умира Гаврош и то геройски – събирайки патрони за своите.

Морис е ранен, умира, в безсъзнание е, когато Жан Валжан слиза в подземията с него и върви километри, преди да излезе на повърхността. Помага му Тенардие, но без да го познае. Тенардие му отключва шахтата не за друго, ами за да подлъже полицаят, който го следва – Жавер.

Жавер познава Жан Валжан, но последният го уговаря да остави Морис на дядо му, а след това той ще го последва в ареста. Жавер се съгласява. Водят Морис на дядо му, а после Жан Валжан отива в дома си да се сбогува с Козет, но тогава Жавер изчезва с каляската. Отива при реката и се самоубива при водовъртежа, тъй като по-рано Жан Валжан е пощадил живота му и не го е убил, а Жавер не може да преглътен, че му дължи толкова и трябва да го предаде на властта.

Морис е смъртно ранен, но оживява. Възстановява се. Жан Валжан и Козет го навещават всеки ден. Дядото разбира за любовта му и се съгласява на брака им. Двамата се женя и скоро Жан Валжан остава на заден план. Той постепенно се отдръпва от Козет, докато съвсем престава да я вижда, докато за Козет Морис е напълно достатъчен.

Един ден в дома на Морис идва Теанардие, предлагайки му да му разкрие голямата тайна на Жан Валжан. Жан Валжан обаче вече я е казал на Морис. Тогава Тенардие му казва онова, което не знае – че именно Жан Валжан го е спасил. Тогава Морис дава на Тенардие колкото пари иска и така откупва дълга на баща си. После взима Козет и отиват заедно в дома на Жан Валжан. Той умира. Мислел е, че няма да види никога Козет. Казва ѝ, че я обича и умира, гледайки към двата свещника на епископа, оставени на камината.

Йохан Волфганг Гьоте - Фауст

Бележки

Посвещение – написано на 24. 4. 1797 г., т. е. повече от двадесет години след създаването на „Прафауст“. Носталгичната тоналност на посвещението, написано в станси, е продиктувана от жалбата на поета по миналото и по някои мъртви негови близки и приятели като сестра му Корнелия, Мерк и Ленц.

Пролог в театъра – написан е под формата на мадригали вероятно към края на 90-те години на 18 в. Идеята за пролога е подсказана на Гьоте от аналогичния пролог на древноиндийската драма „Сакунтала“ от Калидаса. Веселото лице е образ от немската куклена драма от епохата на Ренесанса. Макар и да се противопоставят, образите на Директора, Поета и Веселото лице фактически излагат възгледите на самия Гьоте за театъра, поезията и изкуството.

Пролог в небето – писан около 1800-тата под въздействие на библейската „Книга за Йов“, в която се разказва как Бог подложил на тежки изпитания богатия щдей, за да провери силата на вярата му. Макар че като философска проблематика стои по-близо до втората част на „Фауст“, „Пролог в небето“ съдържа философско ядро на цялата творба, което може да се резюмира като спор за историческата участ на човека, чиято висшва еманация е Фауст – имат ли предели стремежите на човека към познание и основният на тях прогрес на науката и техниката.

На трагедията първата част – работата си над трагедията Гьоте започва вероятно още през студентските си години в Лайпциг. Когато през есента на 1775 г. отива във Ваймар, той вече е написал части от драмата за Фауст, известни в науката под наименованието „Прафауст“. Самият Гьоте унищожава този ранен вариант, запазен в препис в архивата на придворната дама Луизе фон Гьоххаузен и открит едва 1887 г. „Прафауст“, силно повлиян от идеите на литературното движение „Буря и натиск“, чиято водеща фигура е младият Гьоте, е свидетелство за разнния период от работата му върху творбата. От „Прафауст“ отсъстват редица възлои моменти, задълбочаващи философската идея на творбата: двата пролога, вторият монолог на Фауст и сцената „Пред градските врата“.

Нощ – в първия тематичен кръс на трагедията (Светът на науката, любовта) са отразени и Гьотевите увлечения от ранния период на написването на творбата. В сцената „Нощ“ се изявява увлечението на младия Гьоте по окултните науки (алхимия и кабала). По време на лечението си във Франкфурт на Майс след заболяването си в Лайпциг, Гьоте усилено изучава съчиненията на мистиците-алхимици и кабалисти, както и философите-пантеисти: Парацелз, ван Хелмонт, Нострадамус, Велинг, Бьоме, Кеплер, Сведенборг. Интересно е, че той никога не достига до разбирането на Нютон, а остава в кръга на неоплатоническите направления.

Пред градските врата – сцената е написана през втория творчески период, около 1800-тата г., и представя прелестна битова интермедия в пасторален стил.

Работен кабинет – тази възлова сцена от трагедията е започната от Гьоте в Италия (1786 – 1788) и завършена по времето на близката му дружба с Шилер. Сцената със студента фигурира още в „Прафауст“, но е съществено изменена още за изданието от 1790 г.

Ауербаховият зимник в Лайпциг – Гьоте пише тази сцена по спомени от студентството си в Лайпциг. В „Ауербаховия зимник“ са запазени две стенни изображения на Фауст. Някои изследователи сравняват „Гуляя на весели момци“ квартет из немска комична опера. В него Гьоте изобразява веселите, но безсмислени забави на студентите от онова време.

Кухнята на вещицата – Гьоте започва да пише тази сцена в Рим (1788) и я завършва през 90-те години. Тя е свързана с подмладяването на Фауст (в „Прафауст“ героят е млад още от самото начало).

Улица – оттук започва любовната връзка между Фауст и Маргарита, известна в научната литература като „Трагедията на Гретхен“. Още тук се разминават Фауст и Мефистофел, защото сатаната иска само да го увлече в плътска авантюра, която за Фауст обаче е възвишена любов. Но под въздействието на Мефистофел Фауст стига до лъжа, измама, убийство и накрая изоставя Гретхен. Резюмиран, философският замисъл на тази част от творбата се свежда до идеята за пожертвуването на любовта („вечно женственото начало“) в името на новоото, което ще отвоюва по-нататък Фауст.

Валпургиева нощ – от бюргерския свят на реалността Фауст попада в света на фантастиката. Сценичното действие в традиционния смосул на думата е заменено от символика, в която е сублимирало еротичното начало. „Персонажите“ на Валпургиевата нощ идат от света на немското езическо въображение, докато „Класическата Валпургиева нощ“ (2 част) е населена от призраците на елинската митология. И в тази сцена се забелязва как Фаустовата двойнственост убягва на еднолинейността на Мефистофел: Станата води Фауст в света на чувствеността и се опитва да го приспи чрез отъпяваща сексуална наслада, но след срещата с Лилит и танцът на младата вещица се явява видението на Гретхен, символ на чистата самопожертвувателна любов.

Сън във Валпургиевата нощ – както подсказва жанровото определение „Интермецо“, дадено от самия Гьоте, тази сцена няма нищо общо със съдържанието на трагедията. „Златната сватба на Оберон и Титания“ е продължение на сатиричните двустишия „Ксении“ на Гьоте и Шилер, отпечатани от тях в „Алманах на музите за 1797 г.“ Гьоте изоставя античната форма на „Ксении“ и пише новите си литературно-политически епиграми в четиристишия. Шилер обаче отклонява предложението да ги отпечата в своя „Алманах на музите“. В писмо до Шилер от 2. 10. 1797 г. Гьоте известява приятеля си за намерението да включи литературните си епиграми във „Фауст“. Оберон, цар на елфите, е легендарна фигура от древногерманските предания. Брат на Мерове в легендата за основаване династията на Меровингите; пазач на съкровището на Нибелунгите в „Песен за Нибелунгите“. Титания, съпруга на Оберон, е царица на елфите. Разфорът между Оберон и Титания и помиряването им съставят сюжета на Шекспировата комедия „Сън в лятна нощ“ (1595). Темата е много популярна в Германия на границата между двете столетия (18-19 в.) поради поемата на Виланд „Оберон“ и особено чрез операта на Враницки „Оберон, кралят на елфите“. По-късно Вебер създава немската романтична опера на същата тема („Оберон“, 1826 г.).

Сумрачен ден. Поле – тази сцена съществува още в „Прафауст“ и оттам преминава в окончателната си редакция в проза, която отговаря на мъчителната атмосфера и на настроението на Фауст. Повече от всеки друг път той е съучастник на Мефистофел в престъпленията му, докато опозорената и останала без защитник Гретхен е в затворническата кула в очакване на присъдата си. Прозата в тези сцени звучки като свободен стих с експресивния си слог.

Мрачна галерия – в тази сцена започва любовната връзка между Фауст и Елена. В „Народната книга“ на Шпийс д-р Фауст показва на императора – Александър Велики, а на студентите – хубавицата Елена.

Лаборатория – тази сцена е изцяло символично-алегорична. В нея Гьоте разглежда проблема за взаимоотношенията между Дух и Материя. Хомункулусът на Вагнер е такова изкуствено съединяване на дух и материя, привидно несъединимо в мъжа и жената. Преживяванията на Фауст и Елена в древна Елада са всъщност сън и коментаротие наричат тези сцени „приказката на Фауст“. Фауст символизира германския средновековен дух, а Елена – класическия елински и техния брак е възможен само в приказен сън.

 

Гьоте и „Фауст“

 

Фауст оставя 40 тома със съчинения. Умира на 82 години. Творчеството му прави впечатление не само със своя обем, но и с разнообразието си. Трудно е да се каже като поет или като белетрист е по-голям писател. Поезията пише от юношеските си години почти до края на живота си – балади, елегии, сонети, епиграми, философска поезия. Гьоте се изявява и като блестящ драматург. По-късно Гьоте се увлича по гръко-римската класика и създава за Ваймарския театър, чийто индендент и художествен ръководител е в продължение на няколко десетилетия. С няколкото си романа Гьоте изпъква и като един от строителите на немския роман. Световна слава донася на младия писател още първия му роман „Страданията на младия Вертер“ (1774), написан под формата на дневник по действително преживяване. Гьоте оставя трайни следи и в немската мемоарно-автобиографична проза с книгата си „Поезия и истина“. Забележителен естет, теоретик и критик на изкуството.

„Фауст“ е една малка творческа вселена. За въздействието ѝ върху световното изкуство и литература съдим не само по преводите на чужди езици, но и по многочислените интерпретации на темата в поезията, драмата, романистиката и музиката на народите.

Гьоте работи върху „Фауст“ през целия си съзнателен живот на писател. От първоначалния замисъл до окончателния вариант изминават 60 години. Първият вариант, който съдържа повечето сцени от първа част, е написан около 1773-75 г., т. е. преди Гьоте да стане личен съветник на ваймарския херцог. Писателят унищожава този вариант по-късно във Ваймар, но екземпляр от него се съхранява в архивите на една придворна дама. Този вариант се нарича „Прафауст“ и дава възможност да е съди за развитието и съзряването на творческия замисъл.

За период от 10 години Гьоте изоставя работата си върху „Фауст“.

Първата част бива отпечатана обаче едва след смъртта на Шилер. След ново прекъсване Гьоте възобновява работата си над втората чст през 20-те години на 19 век, когато издава фрагмент и от нея, озаглавен „Елена. Класическо-романтична фантасмагория“. Втората част е окончателно завършена през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на писателя, и илиза за пръв път от печат посмъртно 1832 г.

През шестте десетилетия, докато Гьоте твори, светът претърпява огромни изменения, а заедно с него се променя и писателят.

Гьоте определя творбата си като „трагедия“. В окончателния си вариант стиховете са били 12 111 (за сравнение – „Илиада“ има 15 693). Това прави трагедията трудна за поставяне на сцена.

 

Истинският Фауст

Доктор Георг (или Йохан) Фауст е бивял в късносредновековна Германия и е бил известен в университетските среди като астролог, гадател и лекар. Легендата за него е възникнала след смъртта му в средата на 16 в. Приписвали му се редица чудеса.

Първата народна книга за д-р Фауст била отпечатана 1587 г.

 

Сюжет

В първата част Гьоте пренася действието в епохата на историческия д-р Фауст – края на немското Средновековие. Във втората част героят му действа на обширната сцена на историята, а действието протича в различни историчеки епохи – гръцка древност, немско Средновековие.

Следвайки народната легенда, Гьоте започва с фигурите на Господ и Мефистофел, които водят спор за съдбините на човешкия род. В този пролог е зададена философската тема на творбата: в противовес на Мефистофел, духът на отрицанието, който твърди, че човекът е смешен и жалък в усилията си да подобри своята участ, Господ вярва в неунищожимостта на доброто начало у човека. Техният спор се пренася върху д-р Фауст и Господ разрешава на Станата да се опита да го събланзи, за да му докаже тезата си, че човекът е нищожество, талскано от измамните ветрове на случайността. Така образът на Фауст става символ на целия човешки род.

В народната книга за д-р Фауст, Фауст и Мефистофел сключват договор, скрепен с ркъв, според който дяволът се задължава да служи на човека безпрекословно 24 години и след изтичането на този срок, получава право над душата му. В романа вместо договор, Мефистофел и Фауст сключват облог. Мефистофел ще получи душата на Фауст, ако успее да го залъже с плътска наслада.

Основната идея на трагедията е вярата си в непобедимостта на човешкия прогрес.

След сключването на облога Мефистофел повежда Фауст през „малкия“ и „големия“ свят. „Малкият“ свят е немската бюргерска действителност, а „големият“ - обширният свят на митологията и историята.

В началото Фауст се намира в преломен момент на живота си – тъжно признание за безполезността на титаничните му усилия да проумее същността на битието. В народната книга той е мъж с побелели коси, докато в романа е мъж на средна възраст. За да постигне целите си, Фауст призовава Земния дух. Той не успява и това го тласка към самоубийство. Тогава се появява Мефистофел със своя облог. Двамата посещават „кухнята на вещицата“, където Фауст си връща младостта, но тогава е поставен под ново изпитание – любовта му към Маргарита (Гретхен). Мефистофел опитва да го отвлече, общеава му младежка лудория, но той дълоко се влюбва в нея.

Историята за Гретхен е действителна – разказва за озлочестена девойка, станала убийца на детето си.

По съветите на Мефистофел, Гьоте става убиец на брата на Гретхен – Влантин, и майка ѝ. Сломена, Гретхен убива детето си от Фауст, след като попада в лапите на правосъдието.

Централен епизод във втората част е любовта между Фауст и древната красавица Елена. Фауст изпитва пълно удовлетворение от любовта си с нея, докато не научава за смъртта на сина си – Евфорион. В легендите Евфорион е син на Елена и Ахил, но тук е символ натрайността на брака между античността и новите времена и жалбата на Гьоте по ранната смърт на Байрон.

В края на трагедията Фауст се стреми към „наслада от дела“. Тогава той се освобождава го егоцентризма си и се отдава на дейност за благото на хората. Тук образът е автобиографичен – обобщата творческите усилия на Гьоте като пръв минисът на ваймарския херцог, опитвал се да облекчи участта на трудовия народ.

Йордан Радичков - Новели

Привързаният балон

Веднъж над видинско се появил огромен военен балон от коприна, пълен с хелий. Като го видели хората от селото, над което прелитал, хванали се за пушките и турските пищови и започнали да стрелят по него, подмамени от мисълта какво могат да направят с него. Балонът обаче като че ли бил жив, тръгнал нататък, те – след него. Много скоро в гонката се включило и съседното село, което с нищо не отстъпвало на първото и също искало балона. В крайна сметка, подобно на гигантски звяр, балонът бил свален от полиция, която също го видяла отдалеч и препускала на коне да го стигне. Като го видели издишащ на едно било, хората от двете села изпитали съжаление към балона.

 

Дърворезачка

(Йордан Радичков разказва от свое име – дори в новелата се среща два пъти с Емилиян Станев).

Веднъж на Радичков му се разлавя телевизора и той се обажда да му го поправят. Идват две момчета, много приятни и приказливи – детето на Радичков им краде клещите, а те му взимат заешкото краче. След час идват истинските техници и всички разбират, че момчетата са били измамници и че са изпразнили телевизора на Радичков, задигайки му всички лампи и оставяйки му само две жици (по онова време телевизорите са работели с лампи). В крайна сметка Радичков гони истинските техници и жената, която е приела обаждането му, но съмнението остава.

Следващата странност е едно куче, много унило, също като човек, което на няколко дни се появява пред психодиспансера. Вътре единственият забележителен човек вика „Кукуригу!“ на децата и дори се опитва да избяга.

Момчетата-техници се появяват още веднъж с две червени шапки и исткат автограф от Радичков за разказа му „Кожения пъпеш“. Този разказ е важен, тъй като всички следи, които оставят момчетата имат формата на кожен пъпеш – има го по инструментите им, а по-късно се появяват и по вратовете на хората.

Радичков отива на гости и е впечатлен от стъклените глобуси на своя домакин. Като отиват в дома на майстора на глобусите, там виждат нещо странно – един голям светлодиод, който изгасва, и две червени шапки, които излизат от самосебе си. След тази случка той никога не вижда момчетата, но на тяхно място идват двама мъже с едноа дърворезачка. Те не взимат пари, искат да им се плаща само с царевица.

Като отива на село, Радичков чува момчетата – те били в селото и Софрона, едно момиче, познато на Радичков, ги взело за вампири заради червения конец на зъбите, и ги измамило. Те дошли на седянка, Софрона се изплашила и тръгнала за вкъщи, но те я вързали с въже за кръста, за да се върне. Софрона обаче вързлаа въжето за бодливия коч и те, като почнали да дърпат, го ядосали и той ги подгонил. Тогава изчезнали от селото. Другот любопитно било, че същото куче, се мяркало на село и както там, така и в града при появата му къртиците сами излизали и лягали по гръб.

Като се връща в града, Радичков следи всяка крачка на мъжете с дърворезачката. Те хитро отиват да режат дърва в дома му като правят така, че новата антена на неговия съсед да падне в момента, в който си взимат клещите от сина на Радичков. Въпреки това детето успява да открадне друго от тях, което също има знак на кожен пъпеш. Друг съсед на Радичков, наречен Фланеления чорап, защото редовно забравя къде живее, губи най-ценната си облигация, докато я показва на двамата мъже.

Интересното за хората, които имат елипса на врата си, като следа от ухапване, стават по-свободни и щастливи.

Последният път, в който двамата мъже с дърворезачката се появяват, е отново на село. Там те режат дървата на Софрона и тя им показват как да пукат пуканки, което ги удивлява, но като се появява бодливия коч, те побягват с ужас, ползвайки облигацията за перка и други намерени неща за навифгация. Качват се на дърворезачката и тя полита. Преди да изчезнат в небето, взимат кофа с ронена царевица и всички смятат, че те са извънземни от друга планета.

 

Луда трева

Има легенда за лудата трева – който мине през нея, изчезва завинаги и не може да се върне, защото забравя за миналото си – кой е бил, какво е правел – имало жена с къделя и стадо, имало войници, въртящ се дервиш. Да бъде подмамен човек там е лесно, затова ако иска да види какво има отвъд, трябва да застане с единия крак в лудата трева, а другия да остави на твърда земя.

Главният герой като малък губи майка си. Леля му също умира скоро. Баща му се пропива, но все пак му обещава да види къде е лудата трева. Веднъж замалко го води там.

Като пораства, главният герой стига същото място и му се струва, че е минал през лудата трева и е видял и усетил онова, за което хората говорят. В крайна сметка всичко се оказва само внушение.

Николай Гогол - Мъртви души

Павел Иванович Чичиков – не твърде дебел, нито твърде слаб; нито пък твърде нисък или висок. Абсолютно обикновен човек. Той пътува през закътаните кътчета на далечна провинция в търсене на доста странна стока. Каретата му е малка, „за ергени“. Пътува само с личния си слуга и кочияша. Той се интересува от помещици с голям брой слуги, които скоро са починали.

Първият, при когото отива на гости, е Манилов. Той има голямо семейство. Чичиков вечеря у тях с голяма охота. Първата продажба минава леко. Манилов дори показва на коларя на Чичиков по кой път да минат, за да не се изгубят. Въпреки това пада силен дъжд, губят се и попадат на къщата на стара помещица на име Настася Петровна Коробочка. След като преспива в дома ѝ, на следния ден Чичиков се интересува от мъртвите ѝ души и предлага да ги купи, за да престане да плаща данъци за тях. Учудващо Коробочка се запъва, мисли, че Чичиков опитва да я преметне и че от друг купувач може да вземе повече пари за мъртвите души. След много увещания и опити да му продаде мас, вълна и какво ли не, Коробочка най-сетне се съгласява и му дава едно от момичетата си да му покаже как да излезе на главния път.

Каретата на Чичичков стига един трактир. Той отсяда там със слугите си. Скоро се среша с Ноздрьов. Той е странна птица. Не може да миряса, докато не похарчи всичките си пари на наддавания и понякога залага каляската си заедно с кочияша, а после се прибира у дома пеша. Той също не дава лесно мъртвите души на Чичиков, дори го заплашва, мислейки си да му измъкне в пъти повече, но в крайна сметка се спазаряват. Със Собакевич също не минава леко – той му иска по 100 рубли на душа. Но поне той му казва за Плюшкин – следващият помещчик, който събира всичко, което види, слага го в някой куп в дома си и то автоматично става негово. Нещата, които събира, за други са боклуци, но той нищо не изхвърля и е голям скъперник. Има две дъщери и син. След смъртта на жена му, той се променя, синът му се запива, едната му дъщеря се жени против волята му, а другата умира. Живата дъщеря идва два пъти с надеждата да получи наследство, но Плюшкин нищо не ѝ дава. Като научава от Чичиков, че иска непотребните души, Плюшкин така се радва за парите, че чак се плаши, но въпреки това се съгласява и Чичиков приключва изгодните си сделки като взима не само мъртвите души, но и избягалите слуги.

Появата в града предизвиква голяма суматоха. Въпреки това той посещава най-важните хора в града и бързо става техен сърдечен приятел. Всички го познават, всички го поздравяват и говорят само с добро за него. Чичиков се заема с нелеката задача да озакони всичко, отива при когото трябва, дава рушвети на когото трябва и внезапно обществото започва да говори, че той е милионер. Започват да му дават акъл как да пренесе слугите си и как да се грижи за тях, разпитват го за земята му и т. н., докато на едно тържество Ноздрьов не издава пред всички, че той е купил мъртъвци. Разбира се, никой не вярва на думите на един пияница, но идва и Коробочка, която изкарва срещата им пълна пародия – как Чичиков нахлул в дома ѝ и насила я накарал да подпише продавателното.

В града пламват слухове като епидемия и единствената причина Чичиков да не разбере, че на всикчото отгоре е опитал и да открадне губернаторската дъщеря е, че той е болен. Когато оздравява и отива на гости при същите хора, с които е бил близък, те отказват да го приемат или ако го направят, се държат с него дистанцирано. Чичиков все пак разбира каква е работатат и още на следващия ден заминава, въпреки че мълчанието на Салифан за разбитата карета и пронлема с конете ги забавят малко. Когато все пак тръгват, Чичиков си спомня как е стигнал до тук.

Чичиков бил дете на обеднели дворяни. Когато баща му починал, единственото наследство, което му оставил, бил един съвет – да пести (макар че той сам никога не е пестял през живота си). В училище и университета Чичиков не е блестял нито с таланти, нито с доброта, но пък е бил прилежен ученик (и това става повод за разкаянието на един негов учител, който го е обожавал и давал за пример, но обеднял и като дошло време бившите му ученици да съберат пари за него, Чичиков отказал да даде – така го предал).

Чичиков работел на три места, преди да му дойде идеята за мъртвите души - като чиновник, на митницата, а после и като изпълнител. Като изпълнител той намерил пролука в системата – държавата давала солидна сума за слугите, а какво ли щели да му дадат за мъртвите. И така идеята се родила.