Софроний
е роден в село Котел с името Стойко (всеки път, щом сменя сана си, името му се
променя, като се запазва първата буква). След това се е казвал Серафим, а след
това – Софроний.
Софроний
е имал мащеха, която никак не го е обичала, но на 11 е останал кръгъл сирак.
Бил прибран от чичо си и учен за търговец на добитък. Докато той пътува по
работа, роднините му го правят длъжник и му взимат почти всичко. Женят го по принуда
още на 18, а той, за да избяга от жена си, отива в отдалечените села като свещеник.
След
1768-ма година Софроний е бил пленен от турците за откуп, който неговите хора
не искат да платят. Той успява да се спаси, но получава недъг и косата му окапва
от стреса. След това той страда от депресия, която нарича лудост. След това
жена му умира (тогава той е на 55).
Обвиняват
Софроний за измамата на един турчин, който е крал от държавата добитък и го е
продал и е взел парите. Сделката се е извършила в дома на Софроний и сега искат
от него той да плати за всичко. Опитват се и да го обесят, а после владиката му
забранява да служи за известно време.
Софроний
отива в Поморие, където е хвърлен в затвор заради старите му „престъпления“. От
там го измъкват с много молби неговите селяни, но Софроний трябва да плати
много пари.
На
всичкото отгоре Софроний не може да си прости, че трябва да събира данъци от
хората и това много го измъчва.
Когато
става свещеник в Карнобатско, той жени двама души, без да знае, че момичето се
харесало на един турчин. Той намира Софроний и решава до го беси, но после му
казва да разтрогне брака им, за да може момичето да стане негово.
След
една година в Карнобат, подлъгват Софроний да стане Врачански епископ.
Длъжността е много добра, но положението в държавата – не. Когато Софроний
най-накрая приема поста, той не може да събере данъците от своята област и
постоянно бяга от някого – от разни главатари на разбойници, кърджалии и турци,
като опасността е винаги една и съща – тъй като той вече е епископ, за него ще
искат много пари, но тъй като той не разполага с тях, Софроний е сигурен, че ще
го убият.
Така
Софроний прекарва 5 години в пещери, в манастири, по пътя, в студа, болен,
гладен и изтощен. И на всичкото отгоре църквата си иска данъка, който той е трябвало
да събира и въобще не я интересува положението на Софроний, гладните години и
недоимъка на народа му.
Изтормозен,
Софроний успява да се освободи от поста си и дълговете си и заминава във
Влашко, където се учат внуците му. Там той написва житието си.
Биографична
справка
Софроний
Врачански е роден в Котел, март 1739 г. Кръщават го Стойко. На 3 г. остава без
майка. Расте болнав и постъпва в училище на 9 г. Научава гръцки, който му
помага в търговията.
На
18 г. Софроний остава съвсем сам с дълговете на съдружниците на починалия си
чичо. Обеднял, женен, Софроний преживява дълги години на немотия и унижения.
Котленските първенци виждат, че само с таланта си Софроний може да изплати
дълга си, затова дават подкуп на владиката Гедеон, за да може Стойко да стане
свещеник.
На
1 септември 1762 г. Стойко Владиславов е ръкоположен за свещеник в Котел. Той е
учител и подвързвач на книги. Неговата слава стига до Паисий Хилендарски, който
посещава Котел през 1765 г. Софроний става един от първите преписвачи на Историята.
През
1775 г. Стойко посещава Света гора и остава там 6 месеца да се усъвършенства
като преводач и проповедник. След завръщането си в Котел той е взет като
заложник, за да принудят селото да плати извънреден налог. Софроний е спасен,
но изпада в дългове заради многото лекари, при които ходи. Лишават го за шест
години от правото да служи в църква.
През
юли 1791 г. е обвинен в съучастие на кражба на овни от главния доставчик на
месо за турската армия. След като е изтезаван, Стойко спасява живота си и плаща
голяма глоба.
През
1792 г. става свещеник в Карнобат. Там е заплашван, че ще бъде набит на кол от
бостанджи башията Сербезоглу, а после почти обесен от султан Ахмет Герай
(султан Софроний нарича управителите на област, а истинският султан е наричал „цар“).
През
1793 г. става свещеник в село Карабунар.
През
1794 г. става монах и приема името Серафим. На 14 септември същата година бива
избран за Врачански епископ и приема името Софроний.
В
продължение на 10 години Софроний носи на раменете си бремето на епископ
(1794-1804). Полага усилия да въведе говорим български език в църковните си
проповеди, да създаде училища, да привлече подготвени учители. Но тази му
дейност му донася само страдания и изпитания, поради пълното безвластие и
анархия, залели цялата османска империя. През 1795 г. е имало и чумна епидемия.
През
1800 г. Софроний е извикан уж за едномесечна служба във Видин, но бива задържан
за три години от Калиник. Той се отнасял зле със Софроний, без да уважава сана
му или да се съобразява с разклатеното му здраве. През тези три години Видин
три пъти е бил обсаждан от султански войски. Живеещ в непрекъснат страх,
Софроний се отдава на книжовна работа. Тук той съставя двата прочути Видински
сборника с проповеди и с преводи на популярните на Балканите народни книги:
Езопови басни, повест за Синтип Философ, Философски мъдрости и др.
През
юни 1803 г. Софроний е пуснат и след 20 дни заминава за Букурещ при внуците си,
където е посрещнат съчувствено от угровлахийския митрополит Доситей, който го
въвежда в средата на румънските боляри и на влашкия владетел Константин
Ипсиланти. С тяхно съдействие Софроний бива освободен от задълженията си на врачански
епископ и му бива опростен дългът към Цариградската патриаршия, натрупан от
несъбираните църковни налози и данъци поради разорението на българското население
и принудителното отсъствие на Софроний.
Митриполит
Доситей го настанява в митрополията в Букурещ, осигурява издръжката му. Тук
през 1804-1805 г. той написва изповедта си „Житие и страдания на грешния
Софроний“.
И
в Букурещ Софроний не намира покой. Тревогата му за българите, останали в това „живелище
варварско и разбойническо“, го кара да пише книги на говорим език, за да стигне
поучението му до онези, които е напуснал. Търси средства и съдействие да ги
отпечата, да излязат „на щампа“ и книги на прост български език. С огромни
усилия и настоявания успява да отпечата през 1806 г. книга с поучения, наречена
„Неделник“, с която се поставя началото на българското книгопечатане.
Изцяло
вдаден на книжовническо дело, Софроний не изоставя и политическата си работа,
макар че я върши тайно. Външно той живее съвсем уединено и самотно. А всъщност
непрекъснато общува с българите оттатък Дунава, духовно ръководи преселниците
във Влашко и най-вече установява връзки с руския императорски двор и високопоставени
руски политици. В посланията на Софроний и на Иван Замбин до руските
управляващи кръгове се разкрива бедственото положение на българите под османско
иго и единствената им морална опора – надеждата, че една победоносна за русите
война ще ги постави под руско покровителство.
През
1808 г. българският депутат Иван Замбин умира в Петербург и единствен застъпник
на българите вече остава Софроний, наричан в руските документи от оная епоха „архиерей
български“. Писмата и посланията на Софроний в Русия, както и личните му срещи
в Букурещ с руски политически и военни лица, създават в руските управляващи
кръгове силен интерес към положението на сънародниците му и към възможността
българите да съдействат на руско военно настъпление отвъд Дунава.
Наистина,
войната от 1810-1812 г. показва с героични дела готовността на българите да се
сражават срещу поробителя и да съдействат всячески на руското настъпление.
Софроний в личността в висок престиж, която организира и вдъхновява с лично
участие, с позиви и послания българите.
През
1811 г. за главнокомандващ на Дунавската армия бива назначен генерал Кутузов.
Със съдействието на Софроний той оценява революционните сили на българите и за
пръв път в историята създава самостоятелни български военни отряди, известни
като Българска земска войска.
Военните
победи на руската армия в България през 1811-1812 г. не довеждат до
освобождението на българите поради влошаване на международните условия за Русия
– надвисва завоевателното нападение на Наполеон.
След
примирието през 1812 г. между Русия и османската империя Софроний, настанен в
румънски манастир, не изгубва надежда, че нов обрат във военните действия на
Европа ще благоприятства за освобождението на отечеството. Последните известия
за Софроний са от 1813 г. Навярно наскоро е и починал в Румъния.
За
„Житието“
В
Букурещ Софроний написва най-хубавото си произведение – своята автобиография,
която не само че ни разкрива характерни особености на автора, неговият интимен
вътрешен мир, но и в най-реалистични черти възпроизвежда духа на епохата, през
която е живял.
Това
не е само една лична изповед – то е в същото време и изповед на поробения
българин изобщо – бих казал, на българския народ през робството. Тук само
народът разказва за себе си, просто и при това с необикновена сила на израза –
разказва ни за страданията си, за обидите, които е търпял, за униженията, на
които е бил подлаган в продължение на векове.
От
такава национална типична стойност са не само чувствата, мислите, възгледите,
които изразява Софроний, но и онези отношения на всекидневния живот, които са
дадени тук в най-съществените си и най-характерни форми.
Ала
покрай тая широка типичност има и нещо, което характеризира Софроний лично.
Първата
и основна черта на Софроний е неговото дълбоко, почти болезнено съзнание за
дълг – съзнанието, че той трябва да стори нещо за своите сънародници и като
личност да се жертва в полза на народа. Освен своите човешки задължения той
поема върху себе си и тежките задължения на своето звание – да бъде учител и
наставник на простия народ и през целия си живот да работи за неговата
просвета. Той дълбоко съзнава задълженията и отговорностите, които му поставя
това звание.
Житието
е кратко, изложено в сбита форма и все пак има голямо разнообразие и богатство
на стила.
За
пръв път, откакто се шири у нас писменост на най-прост народен език, от перото
на един духовник излизат поуки в този светски дух и в съгласие с новите
културни тежения. На външната обредност, а вътрешното облагородяване и дейната
милост правят човека истински човек и християнин. Софроний държи на
нравствените дела, изтекли от чист алтруизъм. Той изтъква настойчиво примера на
близки и далечни народи, за да проличи огромната роля на светското образование.
Да
стане българинът нов човек, да се прероди нравствено и развие умствено, е зовът
на времето, в което живее. Робът, потънал в невежество, трябва да усвои друг
поглед върху нещата и света, за да се приравни в домашно възпитание понятие за
чест, гражданска свобода и културни нужди с европееца и да си извоюва
по-достойно битие. Софроний действа планомерно в този дух, схващайки ясно дълга
си като апостол на Възраждането.
Между
книгите, които Софроний съставя или превежда в Букурещ и от които само една
бива навремето отпечатана, първо място по литературно-историческо значение се
пада на неговата ръкописна автобиография от 1804 г., озаглавена „Житие и страдания
грешного Софрония“. Докато другите трудове на нашия проповедник ни отвеждат към
предходните духовни нужди на миналото, тази автобиография, кратка по обем, бди
и днес най-жив интерес и може да бъде всякога с радост и напрегнато внимание.
Тъкмо защото говори за себе си, вместо да повтаря чужди жития, в които не
откриваме вече нищо занимателно, разказът му, тъй естествен и подвижен, ни
увлича с всичко първично на откровенията и всичко наивно-просто на стила. Ако в
другите съчинения-преводи на този книжовник само косвено или случайно се долавя
някаква лична нота в настроенията, в мислите, в опита, тук той е всякога сам на
пръв план, занимава ни постоянно със себе си и предава преживяното без всяко
сухо назидание или каквото и да е били старание за важничене и позиране.
Правдив и искрен безусловно, Софроний създава едно дело без прецедент у нас,
ръководен само от желание да ни посвети в съмненията си и да се покае пред
сънародниците си – след мъчителното за него решение да се откаже от духовен сан
и от задължения към паството.
Човек
с крайно чувствителна и строга съвест, Софроний може да намира достатъчни за
разума си основания да остане отвъд Дунава; но той е безсилен да отстрани
всичките си остри скрупули и не отбягва безпристрастния укор на ония, които е
онеправдал.
Софроний
постоянно прибягва до разговорния стил, долавяйки правилно всичката му жива
сила в един разказ, прякото му отношение към воля и неволя на лицата. Срещи и
сцени изпъкват чрез пряката си реч най-релефно пред въображението ни. И те ни
представят Софроний като повествовател, у когото примитивното епическо начало
граничи понякога с художествения похват на опитния драматик и романист. Такъв динамичен
и свеж разказ е нещо необикновено за времето си у нас и тъкмо тая особеност на „Житието“
го прави рядък човешки документ и литературен паметник. В пустинята на
някогашното безкнижие то е малък оазис, гдето читателят от днес си отпочива с голяма
радост.
Само
обстоятелството, че Софроний пише своята автобиография вече означава скъсване
със средновековната традиция на скриване и принизяване на писателската личност.
Средновековната българска литература не познава жанра на автобиографията – тоя
жанр се явява у нас в епохата на Възраждането. И това несъмнено е проява на ново
отношение към човешката личност, на своеобразен индивидуализъм и хуманизъм.
Това
е творба, писана в Румъния, в изгнание. За съвременниците тя остава неизвестна.
За пръв път е публикувана от Раковски през 1861 г. във вестник „Дунавски лебед“.
От тогава непрекъснато привлича вниманието като едно от най-оригиналните
произведения на новата българска литература.
Няма коментари:
Публикуване на коментар