Софроний Врачански - Житие и страдание на грешния Софроний

Софроний е роден в село Котел с името Стойко (всеки път, щом сменя сана си, името му се променя, като се запазва първата буква). След това се е казвал Серафим, а след това – Софроний.

Софроний е имал мащеха, която никак не го е обичала, но на 11 е останал кръгъл сирак. Бил прибран от чичо си и учен за търговец на добитък. Докато той пътува по работа, роднините му го правят длъжник и му взимат почти всичко. Женят го по принуда още на 18, а той, за да избяга от жена си, отива в отдалечените села като свещеник.

След 1768-ма година Софроний е бил пленен от турците за откуп, който неговите хора не искат да платят. Той успява да се спаси, но получава недъг и косата му окапва от стреса. След това той страда от депресия, която нарича лудост. След това жена му умира (тогава той е на 55).

Обвиняват Софроний за измамата на един турчин, който е крал от държавата добитък и го е продал и е взел парите. Сделката се е извършила в дома на Софроний и сега искат от него той да плати за всичко. Опитват се и да го обесят, а после владиката му забранява да служи за известно време.

Софроний отива в Поморие, където е хвърлен в затвор заради старите му „престъпления“. От там го измъкват с много молби неговите селяни, но Софроний трябва да плати много пари.

На всичкото отгоре Софроний не може да си прости, че трябва да събира данъци от хората и това много го измъчва.

Когато става свещеник в Карнобатско, той жени двама души, без да знае, че момичето се харесало на един турчин. Той намира Софроний и решава до го беси, но после му казва да разтрогне брака им, за да може момичето да стане негово.

След една година в Карнобат, подлъгват Софроний да стане Врачански епископ. Длъжността е много добра, но положението в държавата – не. Когато Софроний най-накрая приема поста, той не може да събере данъците от своята област и постоянно бяга от някого – от разни главатари на разбойници, кърджалии и турци, като опасността е винаги една и съща – тъй като той вече е епископ, за него ще искат много пари, но тъй като той не разполага с тях, Софроний е сигурен, че ще го убият.

Така Софроний прекарва 5 години в пещери, в манастири, по пътя, в студа, болен, гладен и изтощен. И на всичкото отгоре църквата си иска данъка, който той е трябвало да събира и въобще не я интересува положението на Софроний, гладните години и недоимъка на народа му.

Изтормозен, Софроний успява да се освободи от поста си и дълговете си и заминава във Влашко, където се учат внуците му. Там той написва житието си.

 

 

Биографична справка

 

Софроний Врачански е роден в Котел, март 1739 г. Кръщават го Стойко. На 3 г. остава без майка. Расте болнав и постъпва в училище на 9 г. Научава гръцки, който му помага в търговията.

На 18 г. Софроний остава съвсем сам с дълговете на съдружниците на починалия си чичо. Обеднял, женен, Софроний преживява дълги години на немотия и унижения. Котленските първенци виждат, че само с таланта си Софроний може да изплати дълга си, затова дават подкуп на владиката Гедеон, за да може Стойко да стане свещеник.

На 1 септември 1762 г. Стойко Владиславов е ръкоположен за свещеник в Котел. Той е учител и подвързвач на книги. Неговата слава стига до Паисий Хилендарски, който посещава Котел през 1765 г. Софроний става един от първите преписвачи на Историята.

През 1775 г. Стойко посещава Света гора и остава там 6 месеца да се усъвършенства като преводач и проповедник. След завръщането си в Котел той е взет като заложник, за да принудят селото да плати извънреден налог. Софроний е спасен, но изпада в дългове заради многото лекари, при които ходи. Лишават го за шест години от правото да служи в църква.

През юли 1791 г. е обвинен в съучастие на кражба на овни от главния доставчик на месо за турската армия. След като е изтезаван, Стойко спасява живота си и плаща голяма глоба.

През 1792 г. става свещеник в Карнобат. Там е заплашван, че ще бъде набит на кол от бостанджи башията Сербезоглу, а после почти обесен от султан Ахмет Герай (султан Софроний нарича управителите на област, а истинският султан е наричал „цар“).

През 1793 г. става свещеник в село Карабунар.

През 1794 г. става монах и приема името Серафим. На 14 септември същата година бива избран за Врачански епископ и приема името Софроний.

В продължение на 10 години Софроний носи на раменете си бремето на епископ (1794-1804). Полага усилия да въведе говорим български език в църковните си проповеди, да създаде училища, да привлече подготвени учители. Но тази му дейност му донася само страдания и изпитания, поради пълното безвластие и анархия, залели цялата османска империя. През 1795 г. е имало и чумна епидемия.

През 1800 г. Софроний е извикан уж за едномесечна служба във Видин, но бива задържан за три години от Калиник. Той се отнасял зле със Софроний, без да уважава сана му или да се съобразява с разклатеното му здраве. През тези три години Видин три пъти е бил обсаждан от султански войски. Живеещ в непрекъснат страх, Софроний се отдава на книжовна работа. Тук той съставя двата прочути Видински сборника с проповеди и с преводи на популярните на Балканите народни книги: Езопови басни, повест за Синтип Философ, Философски мъдрости и др.

През юни 1803 г. Софроний е пуснат и след 20 дни заминава за Букурещ при внуците си, където е посрещнат съчувствено от угровлахийския митрополит Доситей, който го въвежда в средата на румънските боляри и на влашкия владетел Константин Ипсиланти. С тяхно съдействие Софроний бива освободен от задълженията си на врачански епископ и му бива опростен дългът към Цариградската патриаршия, натрупан от несъбираните църковни налози и данъци поради разорението на българското население и принудителното отсъствие на Софроний.

Митриполит Доситей го настанява в митрополията в Букурещ, осигурява издръжката му. Тук през 1804-1805 г. той написва изповедта си „Житие и страдания на грешния Софроний“.

И в Букурещ Софроний не намира покой. Тревогата му за българите, останали в това „живелище варварско и разбойническо“, го кара да пише книги на говорим език, за да стигне поучението му до онези, които е напуснал. Търси средства и съдействие да ги отпечата, да излязат „на щампа“ и книги на прост български език. С огромни усилия и настоявания успява да отпечата през 1806 г. книга с поучения, наречена „Неделник“, с която се поставя началото на българското книгопечатане.

Изцяло вдаден на книжовническо дело, Софроний не изоставя и политическата си работа, макар че я върши тайно. Външно той живее съвсем уединено и самотно. А всъщност непрекъснато общува с българите оттатък Дунава, духовно ръководи преселниците във Влашко и най-вече установява връзки с руския императорски двор и високопоставени руски политици. В посланията на Софроний и на Иван Замбин до руските управляващи кръгове се разкрива бедственото положение на българите под османско иго и единствената им морална опора – надеждата, че една победоносна за русите война ще ги постави под руско покровителство.

През 1808 г. българският депутат Иван Замбин умира в Петербург и единствен застъпник на българите вече остава Софроний, наричан в руските документи от оная епоха „архиерей български“. Писмата и посланията на Софроний в Русия, както и личните му срещи в Букурещ с руски политически и военни лица, създават в руските управляващи кръгове силен интерес към положението на сънародниците му и към възможността българите да съдействат на руско военно настъпление отвъд Дунава.

Наистина, войната от 1810-1812 г. показва с героични дела готовността на българите да се сражават срещу поробителя и да съдействат всячески на руското настъпление. Софроний в личността в висок престиж, която организира и вдъхновява с лично участие, с позиви и послания българите.

През 1811 г. за главнокомандващ на Дунавската армия бива назначен генерал Кутузов. Със съдействието на Софроний той оценява революционните сили на българите и за пръв път в историята създава самостоятелни български военни отряди, известни като Българска земска войска.

Военните победи на руската армия в България през 1811-1812 г. не довеждат до освобождението на българите поради влошаване на международните условия за Русия – надвисва завоевателното нападение на Наполеон.

След примирието през 1812 г. между Русия и османската империя Софроний, настанен в румънски манастир, не изгубва надежда, че нов обрат във военните действия на Европа ще благоприятства за освобождението на отечеството. Последните известия за Софроний са от 1813 г. Навярно наскоро е и починал в Румъния.

 

За „Житието“

 

В Букурещ Софроний написва най-хубавото си произведение – своята автобиография, която не само че ни разкрива характерни особености на автора, неговият интимен вътрешен мир, но и в най-реалистични черти възпроизвежда духа на епохата, през която е живял.

Това не е само една лична изповед – то е в същото време и изповед на поробения българин изобщо – бих казал, на българския народ през робството. Тук само народът разказва за себе си, просто и при това с необикновена сила на израза – разказва ни за страданията си, за обидите, които е търпял, за униженията, на които е бил подлаган в продължение на векове.

От такава национална типична стойност са не само чувствата, мислите, възгледите, които изразява Софроний, но и онези отношения на всекидневния живот, които са дадени тук в най-съществените си и най-характерни форми.

Ала покрай тая широка типичност има и нещо, което характеризира Софроний лично.

Първата и основна черта на Софроний е неговото дълбоко, почти болезнено съзнание за дълг – съзнанието, че той трябва да стори нещо за своите сънародници и като личност да се жертва в полза на народа. Освен своите човешки задължения той поема върху себе си и тежките задължения на своето звание – да бъде учител и наставник на простия народ и през целия си живот да работи за неговата просвета. Той дълбоко съзнава задълженията и отговорностите, които му поставя това звание.

Житието е кратко, изложено в сбита форма и все пак има голямо разнообразие и богатство на стила.

За пръв път, откакто се шири у нас писменост на най-прост народен език, от перото на един духовник излизат поуки в този светски дух и в съгласие с новите културни тежения. На външната обредност, а вътрешното облагородяване и дейната милост правят човека истински човек и християнин. Софроний държи на нравствените дела, изтекли от чист алтруизъм. Той изтъква настойчиво примера на близки и далечни народи, за да проличи огромната роля на светското образование.

Да стане българинът нов човек, да се прероди нравствено и развие умствено, е зовът на времето, в което живее. Робът, потънал в невежество, трябва да усвои друг поглед върху нещата и света, за да се приравни в домашно възпитание понятие за чест, гражданска свобода и културни нужди с европееца и да си извоюва по-достойно битие. Софроний действа планомерно в този дух, схващайки ясно дълга си като апостол на Възраждането.

Между книгите, които Софроний съставя или превежда в Букурещ и от които само една бива навремето отпечатана, първо място по литературно-историческо значение се пада на неговата ръкописна автобиография от 1804 г., озаглавена „Житие и страдания грешного Софрония“. Докато другите трудове на нашия проповедник ни отвеждат към предходните духовни нужди на миналото, тази автобиография, кратка по обем, бди и днес най-жив интерес и може да бъде всякога с радост и напрегнато внимание. Тъкмо защото говори за себе си, вместо да повтаря чужди жития, в които не откриваме вече нищо занимателно, разказът му, тъй естествен и подвижен, ни увлича с всичко първично на откровенията и всичко наивно-просто на стила. Ако в другите съчинения-преводи на този книжовник само косвено или случайно се долавя някаква лична нота в настроенията, в мислите, в опита, тук той е всякога сам на пръв план, занимава ни постоянно със себе си и предава преживяното без всяко сухо назидание или каквото и да е били старание за важничене и позиране. Правдив и искрен безусловно, Софроний създава едно дело без прецедент у нас, ръководен само от желание да ни посвети в съмненията си и да се покае пред сънародниците си – след мъчителното за него решение да се откаже от духовен сан и от задължения към паството.

Човек с крайно чувствителна и строга съвест, Софроний може да намира достатъчни за разума си основания да остане отвъд Дунава; но той е безсилен да отстрани всичките си остри скрупули и не отбягва безпристрастния укор на ония, които е онеправдал.

Софроний постоянно прибягва до разговорния стил, долавяйки правилно всичката му жива сила в един разказ, прякото му отношение към воля и неволя на лицата. Срещи и сцени изпъкват чрез пряката си реч най-релефно пред въображението ни. И те ни представят Софроний като повествовател, у когото примитивното епическо начало граничи понякога с художествения похват на опитния драматик и романист. Такъв динамичен и свеж разказ е нещо необикновено за времето си у нас и тъкмо тая особеност на „Житието“ го прави рядък човешки документ и литературен паметник. В пустинята на някогашното безкнижие то е малък оазис, гдето читателят от днес си отпочива с голяма радост.

 

Само обстоятелството, че Софроний пише своята автобиография вече означава скъсване със средновековната традиция на скриване и принизяване на писателската личност. Средновековната българска литература не познава жанра на автобиографията – тоя жанр се явява у нас в епохата на Възраждането. И това несъмнено е проява на ново отношение към човешката личност, на своеобразен индивидуализъм и хуманизъм.

Това е творба, писана в Румъния, в изгнание. За съвременниците тя остава неизвестна. За пръв път е публикувана от Раковски през 1861 г. във вестник „Дунавски лебед“. От тогава непрекъснато привлича вниманието като едно от най-оригиналните произведения на новата българска литература.