Паисий Хилендарски

Открил двамата на историческата съдба на своя народ, опознал неговото настояще и прозрял в бъдещето му, хилендарският монах превърна своята малка книжка „История славянобългарска“ в манифест на настъпващата нова епоха, върна историческата памет на българина и го пробуди за нов духовен и политически живот.

Знаел ли е българинът през 18 век, че ранното средновековие неговата държава е била една от първите, най-големите и най-могъщите в Европа? Писмени свидетелства за всичко това са се намирали в много европейски библиотеки, но с някои единични изключения за българите те са били и неизвестни, и недостъпни. През своето почти четиривековно робско съществуване масовият българин постепенно е изгубвал историческата си памет и по това време вече е живеел със съзнанието, че откакто свят светува, той е подчинен на волята на чужд – и по народност и по вяра – господар.

Възкресяването на спомена за някогашната българска държава се превръща в силен импулс за пробуждане и бързо развитие на българското национално съзнание. Родът на Паистий е от Банско – един от бързо развиващите се по онова време български стопански центрове. На 23-годишна възраст Паисий се замонашва при своя брат в Хилендар и поема по неговия път – става таксидиот.

„История славянобългарска“ се състои от четири главни дяла: първият съдържа две предисловия, във втория се разглежда политическата история, в третия – културната история, а четвъртият представлява послесловът.

До идеята за написване на творбата си Паисий достига в резултат не само на преките си житейски наблюдения и на прочетените книги и ръкописи, но и на оживените полемики между атонските монаси. Истинското послание към неговите „читатели и слушатели“ в „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“.

Като добър народопсихолог, Паисий намира най-силните си аргументи в три плана: битов, библейски и исторически. С нескрита гордост го изтъква като най-многоброен и най-силен сред останалите славянски народи, на които чрез своите книжовници Кирил и Методий дава писменост и култура. Проследява появата и заселването на българите на Балканския полуостров, многобройните им войни с Византия и други враждебни сили за държавно укрепване и международно признание.

А за затвърди знанията върху българската история и да внуши още по-силно идеята за славата и могъществото на българската държава, той прибавя две кратки глави, в които изброява имената и припомня сбито делата на владетелите ѝ, изтъквайки „колко знаменити били българските крале и царе“. Паисий се противопоставя на опитите, които още тогава се правят, да се омаловажи българският характер на това велико дело, да му де придаде някакъв безличен „славянски“ облик.

Своята „История славянобългарска“ Паисий завършва така, както я започва – като приятелска беседа с близки хора, пред които могат да се споделят интимни неща: както за липсата все пак на системно образование, така и за усилието да се преодолеят измъчващите го болести. Когато е завършил историята си, е бил 40-годишен.

Учените са установили вече, че авторът на „История славянобългарска“ е познавал преобладаващата част от известните ни днес старобългарски книжовни паметници. Най-общия преглед на използваните чужди извори сочи, че Паисий Хилендарски е извличал сведения от съчинения, писани на руски, сръбски, латински, гръцки, италиански, немски и други езици.

След като бяха издирени и проучени изворите на „История славянобългарска“, стана ясно, че нейният автор стои на висотата на съвременната му историография, че всички факти е заел от други историци и книжовници, че допуснатите немалко фактологически грешки се дължат на неточности в изворите.

И широката за времето историческа осведоменост, и писателският талант, и критичността на Паисий са подчинени на голямата задача, която самият той поставя пред своето произведение – да бъде силно въздействащо средство за събуждане на националното съзнание и за мобилизиране на народната духовна мощ.

Паисий успява да създаде ярко публицистично произведение, което застава в центъра на духовните търсения на българите за редица десетилетия. И двата основни раздела – при политическата и при културната история  аналитично-хронологическото разглеждане на събитията се следва от събиране, подреждане и обобщаване на имена и факти, допринасящо извънредно много за засилване на търсеното внушение.

Най-ранният засега известен препис е направен през 1765 г. от котленския свещеник Стойко Владиславов, бъдещият епископ Софроний Врачански.

Наред с повече или по-малко точните преписи в края на века се появяват и първите преработки, или както още се наричат в науката – преправки. Най-старата позната днес е дело на поп Пунчо.

Воден от дълбоко демократичните си убеждения, той възлага надеждите си на най-будните и най-активните като социална сила „орачи, копачи, овчари и прости занаятчии“ – сред тях е минал животът му, тях познава най-добре, на техните добродетели се уповава, с тях намира най-точен език и тон в беседата си. Затова се стреми езикът му, доколкото е възможно, да бъде близко до живата, говоримата народна реч. Човек на делото, той знае, че никой не вярва на празни думи, затова подкрепя становищата си с конкретни доказателства, почерпени от многобройни извори. Истински далновиден народен водач, той не само издирва и привежда в изложението си историческите свидетелства, но и ги разяснява, тълкува и осмисля от гледището на голямата национално-будителска идея, която си е поставил.

В неговата история се появява за първи път през Възраждането понятието „църковна свобода“.

Творбата му, както и оскъдните свидетелства за жизнената му съдба ни го представят като опитен оратор и увлекателен събеседник, като добър психолог и вещ познавач на народната душевност, който умее да направи читателя и слушателя на своята история съпричастни на предприетото дело, а от тук и на едно ново чувство – за обществен дълг и отговорност.