Многобройните
произведения на нашия фолклор в цялото им жанрово многообразие са събрани само
в един век – от първата половина на 19 век. Народното поетическо творчество за
нас е преди всичко огледало на художествената дейност и поетическите интереси
на народните маси, за които художествената действителност е израз на народните
надежди, копнежи и стремежи, неразделна част от всекидневния живот, най-ярко
отражение на културата.
„Фолклор“ представлява
съчетание на английските думи folk
–
народ, и lore
– знание и буквално означава „народна мъдрост, народно знание“. Днес значението
на фолклора е „традиционните вярвания, легенди и обичаи, запазени у простия
народ“. В широкия смисъл под фолклор разбираме поетическото творчество на
трудовите народни маси, словесно-художествените произведения, създадени от
трудовия народ и живеещи в неговата среда. Същи така, върху основата на
фолклора възниква и се развива художествената литература.
Науката, която се
занимава с изследването на народното поетическо творчество, носи названието
„фолклористика“. Събирането на произведения на народното творчество е отишло
толкова далече, такъв огромен материал е натрупан, че се налага неизбежно
негово изследване от отделна, самостоятелна наука. Фолклористиката е близка до
литературознанието. При изучаването на фолклора ще важат онези принципи и
методи, които се прилагат при изучаването на художествената литература. Но
колкото и да са близки фолклора и литературата, те не са тъждествени.
Особености, които
отличават фолклора от литературата:
- колективно „битуване“
на фолклорната творба;
- различното
историческо развитие;
- променливостта на
фолклорните произведения.
Фолклорът се докосва до
материала на различни науки, затова фолклористиката има тесен досег с редица
други научни дисциплини – етнография, езикознания, диалектология, литература,
философия, история, музикология, изобразително изкуство, хореография и др.
В същността на фолклора
лежи живота на народа в миналото. Видовете фолклор са традиционен и съвременен.
Началото на българския фолклор е в общинно-родовото и ранното феодално
българско общество. Традиционният фолклор продължава своето развитие до първите
десетилетия на 20 в. След Септемврийското въстание през 1923 г. се създава
съвременния фолклор. Основната разлика между двата вида е в съдържанието –
съвременният фолклор отразява една нова обществена действителност:
антифашистката борба и социализма. Освен това, тези песни и пословици са
нешлифовани, у тях липсват вълшебните, обредните и митологичните елементи.
Традиционният фолклор,
според Горки, е устно народно творчество и представя особена област на
поетическото изкуство, която се създава колективно от трудовия народ, отразява
многовековния исторически опит и светогледа на народа в различните етапи на
неговото историческо развитие, въплъщава най-хубавите национални качества на
народния характер, има свои специфични естетически норми и изпълнява
възпитателна функция, развивайки народното самосъзнание.
Особености на фолклора:
художественост, колективност, народност, патриотизъм, естетика. Основната черта
на фолклора, която го различава от литературата е, че фолклорните творби нямат
твърдо установен текст, те се изменят непрекъснато и съществуват само във
варианти. Основните белези на фолклора са: народност, художественост,
колективност, анонимност, устно предаване, променливост, масово
разпространение, специфичност на поетиката.
Вариативността на
фолклора се дължи предимно на различните исторически събития. Фолклорът се
предава по устен път, защото не съществува писменост. Появата на писмеността не
променя тази традиция, тъй като то е характерно за висшето общество, а
фолклорните приказки са се разказвали между хората от низшата класа.
Разликата между
литературата за народа и народния фолклор е следната – в литературата
народността се изразява с живота на народа, с най-напредничавите идеи на
епохата. При фолклора творбите се създават непосредствено в народната среда,
живеят и се разпространяват в тази среда.
Фолклорът се отличава с
дълбок, вътрешен оптимизъм, въпреки че неговите автори са живеели тежко и
мъчително, колективът е вярвал в безсмъртието и победата над всички враждебни
сили. Това личи и в българското творчество, където хайдушките песни рисуват
борбата на народа срещу потисничеството, насилията и икономическата
експлоатация на турските бейове и българските чорбаджии; юнашките песни
въплъщават мечтите на народа за героични, юначни личности и т. н.
Макар фолклорът да се
доближава най-много до литературата за сметка на, да речем, етнографията, двете
не са тъждествени. Фолклорът има своя специфична поетика, свой художествен
метод, обусловени от особеностите на неговия произход и разпространение, от
неговата органическа връзка с труда, бита и историята на народа.
На първо място изниква
въпросът за авторството на фолклорните творби. Колективността не може да се
разбира нито като някаква абстрактна безличност, нито като създаване на
народнопоетически творби от случайна група хора. Безлични произведения, без
автор, не съществуват – зад всяка творба на фолклора се крие авторска воля.
Авторството с проявява както при първоначалното създаване на творбата от
отделни, по-талантливи лица, така и в нейната шлифовка и усъвършенстване
по-нататък. Фолклорните произведения не са били записвани, имената на
първоначалните им създатели не са отбелязвани.
Идейното художествено
оформяна на творбата продължава след нейното първоначално създаване, тя се
дотворява, преработва, шлифова и в тоя непрекъснат творчески процес
(фолклорната творба няма никога окончателна редакция) чрез участието на
неизброими безименни творци се проявява художествения гений на народа. По тоя
начин във фолклора индивидуалното се поглъща от колективното.
С принципа на
колективността се свързват и други два признака на поетическото творчество –
анонимността и променливостта. Анонимността се отнася само за първите автори на
фолклорното произведения – имената им са се помнели, но скоро са се забравяли.
Това е различно от старата литература, където имената на авторите са умишлено
прикривани. Променливостта произтича от начините на творене на фолклора и е
проява на принципа на колективността; прави фолклора вечно живо, вечно
съвременно творчество на народните маси, обуславя неговата вариативност.
При всяко ново
разказване на творбата се проявяват елементи на импровизация – не само поради
несъвършенството на човешката памет, но и в зависимост от настроението на
разказвача и аудиторията. Така всяка творба живее в много варианти. Това помага
на творбата да се приспособи към всяка нова среда и във времето.
Колективността,
анонимността и променливостта са свързани и с устното предаване – единственият
начин за предаване и съхранение на словесното творчество. Това е спомогнато от
масовото разпространение, тъй като фолклорът е бил органически свързан с
всекидневния бит на народа, бил е част от обредите, празниците. Фолклорът се
явявал за народа носител на историята, философията, трудовия опит, знанията за
природата и света и напълно е задоволявал всичките им естетически потребности.
Фолклорът се
характеризира и със специфичността на поетиката си. Колкото и да е близък до
литературата, той има своя образна форма, която подлежи на еволюция. Поетиката
на народното творчество се отличава с устойчивост и постоянство. Системата от
постоянни епитети, синоними, формули, сравнения, повторения, ретардации,
паралелизъм и други композиционни похвати не само представя огромно удобство за
паметта, но и улеснява импровизацията.
Езикът на фолклора се
отличава преди всичко с диалектната си основа, без да е типично диалектен (има
тенденция за използване на повече общонародни елементи), и с по-голямата си
консервативност в лексиката и граматическите форми.
Официалните обществени
кръгове под влияние на черквата и духовенството не само че не проявяват никакъв
интерес към народното поетическо творчество, но го осъждат и преследват сурото.
Съдържанието на народните песни не отговаря на аскетичния идеал на
християнската черква; многобройните езически елементи в народната поезия са в
противоречие с християнската идеология.
Интересът към фолклора
от страна на европейските народи започва с Романтизма, тъй като той отразява
борческия устрем на народните маси и пробуденото национално съзнание след
Френската буржоазна революция. Интересът на славяните към фолклора възниква в
периода на националното възраждане на славяните, в борбата срещу феодалния
деспотизъм и чуждото политическо господство.
Важни книги от този
период:
1. Стари английски и
шотландски балади – Алан Рамзей
2. „Останки от старата
английска поезия“ – Томас Пърси
3. „Фрагменти“,
„Фингал“ – Джеймс Макферсон
4. Поезия – Роберт
Бърнс
5. „Гласовете на
народните песни“ – Йохан Готфрид Хердер
6. „Чудният рог на
момчето“ – Ахим фон Арним и Клеменс Брентано
7. „Немски народни
книги“ – Й. Й. Гьорес
8. „Детски и семейни
приказки“ – Якоб и Вилхелм Грим
9. „Приятен разговор на
словинския народ“ – Андрей Качич-Миошич
10. „Пътуване по
Далмация“ – Алберт Франсис
11. Сборници с народни
приказки – Вук Караджич
12. „Собрание разных песен“ – М. Н. Чулков
13. „Древние
российские стихотворения“ – Кирша Данилов
С право можем да
наречем 19 век – век на фолклора – разгръща се огромна събирателска дейност,
оценяват се творенията на народа, създава се нова научна дисциплина –
фолклористиката, - развиваща се през тоя период в най-тясна връзка с
етнографията и езикознанието. При създаването на фолклористиката голяма роля
изиграва делото на братя Вилхем и Якоб Грим. Те са не само събиратели и
издатели на фолклора, но негови теоретици, които чрез изследване на народното
творчество, езика, обредите, обичаите и правото се стараят да разкрият старата
немска култура и водени от патриотични съображения, да я покажат като
изключително богата. Това проличава трудовете на Якоб Грим – „Немска
граматика“, „История на немския език“, „Немски прави старини“, „Немска
митология“, „Речник на немския език“.
Използвайки
методите на сравнителното езикознание, което се стреми да установи по данните
на езика родството и общността на индоевропейските народи, Братя Грим изследват
сходни явления в областта на фолклора, виждайки в тях отражения на прастара
обща духовна култура. Те обръщат внимание преди всичко на религиозните
представи, на религиозните митове, стараят се да възстановят картината на
старата митология, „индоевропейската прарелигия“, в която виждат основата и
източниците на фолклора. Така изниква митологическата школа, която изиграва
голяма роля в развитието на фолклористиката.
Братя Грим
издават два забележителни сборника, оставили дълбока следа в немската и
световната фолклористика: „Детски и семейни приказки“ и „Немски предания“.
Привържениците
на митологическата школа идеализират старината, запленени от идеята за
първобитната, прастарата основа на фолклорните произведения, не се интересуват
от по-късните моменти в тяхното развитие, отричат ролята на
конкретно-историческата действителност, недооценяват самобитността и
националното своеобразие на фолклора, не виждат неговата зависимост от
материалните условия на обществото, а това води до антиисторизъм и мистицизъм.
Към средата на
19 век се създава миграционната школа във фолклористиката. Тя представя нов
опит за обяснение на явленията на фолклора; държи се сметка за сходствата и
приликите в областта на народното творчество при племена и народи, които нямат
общ произход. Напредъкът на ориенталистиката все повече увеличава борят на
факти, които не могат да бъдат обяснени с методите на митологическата школа.
Тогава се създава теорията за странстващите сюжети и заимстванията. Тази теория
развива Теодор Бенфай в предговора на сборника с индийски разкази „Панчатантра“
(„Петокнижие“). Връзката между индийските и европейските приказки, според него,
се дължи на културно-исторически връзки, особено по време на походите на
Александър Македонски.
Миграционната
теория намира много последователи в скандинавските страни и се обособяват
скандинавската и финландската школи. Скандинавските учени каталогизират и
картографират мотивите на приказните сюжети. Миграционната школа има сериозни
недостатъци – статистическо описание и систематизация на голи сюжети, които
принизяват творческите способности на народите и изкуството изобщо.
Антропологическата
школа се появява от необходимостта да се обяснят сходствата в бита, обичаите,
религиозните възгледи и фолклора на племена и народи, които имат общ етничен
произход, но не са били в контакт едни с други. Антропологичната школа търси
тези сходства в развитието на първобитното общество, които се основават на
еднаква психологическа и човешка основа. Школата е създадена от Едуард Тайлор.
Други учени също разсъждават в тази насока – В. Вундт в „Народопсихология“,
Джеймс Фрейзър в „Златната клонка“. Отрицателната черта на антропологическата
школа е, че разглежда човешката култура в твърде общ план, далеч от
социално-икономическите ѝ условия.
Историческата
школа се появява през 19 в. в Русия. Основател е Всеволод Милер. Тя търси
историческата основа на фолклорните произведения. Отрицателната черта на
школата е, че разглежда произведенията като исторически документи и пренебрегва
художествената им природа. Школата пренебрегва класовия характер на народното
творчество, откъдето и се зарежда теорията за аристократическия произход на
фолклора.
Основният
недостатък на всички създадени школи е идеалистическият характер, заради който
не могат да свържат фолклорните явления с историческите събития.
В средата на 20
в. се появяват нови търсения във фолклористиката, преди всичко в областта на
структурно-типологическите и семиотическите проучвания на народното поетическо
творчество. Смята се, че тяхното начало се крие в книгата на В. Я. Проп – „Морфология
на приказката“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар