Тодор Влайков

В ония оскъдни откъм българска книга времена, когато Вазов беше единственият белетрист, се появи името на Влайков. Беше излязла в отделна книга „Дядовата Славчова унука“, а в списанията се появиха малки разкази, от които „Леля Гена“ направи силно впечатление като нов сюжет и като художествено написана творба. Талантливо, грижливо, с дълбок художествен усет, с един чист, народен език, с една изваяна и безгрешна фраза Влайков даде нов литературен път на нашата белетристика… - така Елин Пелин разказва за Тодор Влайков.

Тодор Генчов Влайков започнал своята литературна дейност в края на деветдесетте години от миналия век. Това било така нареченият народнически период в нашата общественост и литература. Тогава се появило едно ново литературно поколение, главно белетристи, излязло от селото и духовно близко на селото, доскоро незабелязано.

Влайков станал „вестоносецът на българското село“, тъй като дотогава никой не бил се така вглеждал в селския ни живот, не бил усещал пулса му. Родом Влайков е от Пирдоп (днес – квартал на град Средногорие) – земеделско и скотовъдно село, чиито жители били сравнително заможни, будни и жадни за просвета, за знания и културно израстване.

Бащата на Влайков бил занаятчия – потомствен тъкач. Като дете нямал възможност да се учи и трябвало да замени баща си, затова се научил на четмо и писмо години след като се задомил. Поради западащото занаятчийство, той решил да изостави хана и да се занимава с кръчмарство, но не му потръгнало.

Тежкото му детство и несполуките в живота били дълбоките корени на неговия суров, строг и властен характер. Затова той бил необщителен, затворен в себе си, все умислен човек. Отстрани изглеждал като саможив. Майка му пък е била пъргава и сръчна домакиня, чистница и уредница. Тайно от мъжа си е помагала на сиромасите, заради което е била почитана от всички. Много от историите, които Влайков научава, идват от беседите на майка му с нейните приятелки. Затова и много негови творби имат за главни герои жени – „Разказ за една бабичка“, „Стрина Венковица и снаха ѝ“, „Леля Гена“, „Детенцето на кака Дона“, „Стрина Радовица се вълнува“, „Житието на една майка“.

Влайков бил най-малкото от родените девет деца, шест от които умрели много рано. Останал сам със сестра си Радка и брат си Алипи – сестра му с единадесет, а брат му с девет години по-големи от него. Преди още да стъпи в училище, учител му е бил Алипи – още когато Влайков е бил на пет години, брат му го е научил да чете. Влайков не е могъл да завърши образованието си, тъй като е избухнало Априлското въстание, когато е бил на 14.

Вазов се превръща в любимия поет на Влайков и той започва да пише първите си патриотични стихове. В мъжката гимназия в София Влайков редовно чете Каравелови повести и разкази. Тогава Каравелов още е бил неизвестен. Научил руския език и четял в оригинал Пушкин и Лермонтов. Постепенно Влайков изоставил поезията и се обърнал към прозата. Първите положителни отзиви от учителя и класа му го карат да прави разказа си „Две деца – Стоянчо и Драганчо“ на вестник „Здравец“, а след това и на вестник „Селянин“. Влайков пише разкази за неща, които са му произвели силно впечатление, особено из народния селски живот. Този живот му е най-близко познат и най-мил.

Тъй като е бил стеснителен, а и защото учениците му са проявявали твърде голям интерес към творчеството му, Влайков си измисля псевдоним, който е противоположен на неговия характер – Веселин. По-късно кръщава така и сина си.

Според Влайков, едно литературно произведение трябва да отговаря на следните условия: да бъде красиво по форма, издържано по строеж, стил и изобретателност и, после, да има в него художествена правда.

Пенчо Славейков е бил трогнат от повестта „Дядовата Славчова унука“ и казва, че тя ще отнесе славата на своя автор далеч зад границите на неговия земен живот. Влайков, според Антон Страшимиров, за разлика от Вазов, показал човека без героични подвизи и хвърлил ясновидски лъчи в душата му. Страшимиров се счита за ученик на Влайков и цени извънредно много повестта му.

Влайков отбелязва отделен момент в напредъка на българското разказвателно изкуство по пътя на приобщаването му към проблемите на българския социален живот. Влайков иска да бъде добросъвестен художник и тълкувател на съвременния селския бит, с неговата патриархална употреба, установена през вековете на робството и вече в зорите на новия живот предложена на разлагане.

От всички руски автори, най-силно е влиянието на Толстой. Влайков е намерил в него доказателство, че да служиш на обществото е по-важно, отколкото да твориш изкуство. Толстой отрича онези художествени произведения, които служат единствено за забава на богатите и на празните хора. Според него, има смисъл и оправдание само онова изкуство, което помага на човек да стане по-добър.

Влайков спира да харесва „Дядовата Славчова унука“. Той смята, че ако пише само такива безполезни неща, дето служат за удоволствие на околните, по-добре е да не става никакъв писател. Той четял много книги, свързани с обществения живот и в душата му нараствали все повече съмнения за ползата на художественото творчество, за същността на изкуството. Той смятал, че просветата ще спаси селяните. Той искал да иде при селската маса, не за да се приравнява с нея, а за да я издигне до своето културно равнище.

Проникнат от духа на руското либерално народничество, въпреки че оставали за вземане само изпитите от последната му студентска година, Влайков сметнал, че е по-необходимо да се отдаде на обществено-просветна дейност сред своя народ, озарен и вдъхновен от „бляновете му за литературно творчество и примамната народническа дейност“.

През 1888-1889 учебна година, току-що завърнал се от Москва, Влайков става главен учител на трикласното училище в родния си град. Той изцяло се посветил на просветителството. Влайков издава и брошура със заглавие „Народният учител като учител и на обществото“. Той съставя и читанки, превеждайки трудовете на руски автори и пишейки оригинални стихове и разкази.

Иван Сестримски казва за Влайков, че той неусетно навлиза в едно ново поприще – художествена литература за деца. През първите две десетилетия след Освобождението детската литература се е намирала все още в своя начален период.

По-късно Влайков е станал училищен инспектор, учител в Софийската мъжка гимназия, активен участник в създаването на първото българско учителско дружество, основаването на учителския съюз; станал редактор на първия учителски вестник, докато постепенно станал и политически деец, което продължава до средата на 20-те години.

През 1897 г. Влайков издава първата си книга – разкази и повести. В периода 1902-1925 г. издава свое списание – „Демократически преглед“. Чак през 1926 г. Влайков издава втори том с разкази и повести, а през 1928 г. – и том трети, включващ очерци и разкази. В четвъртия си том от 1929 г. той помества статии и бележки върху обществено-просветни въпроси. Пети том от 1930 г. – политическия живот у нас, статии, бележки и спомени. Шести том от 1931 г. – кооперативно дело и земеделски въпрос.

Всички Влайкови творби са написани на пирдопски диалект. В разказите и повестите си той употребява някои старинни звателни и дателни падежни форми, които онародняват езика, съхранява неговата начална сила и прелест, изчезнали по-късно в модерната белетристика. Влайков използва пирдопския диалект не само по отношение на речника, но и на граматическия строй. Той почти създава „нов“ език със свой синтаксис. Затова неговите повести и разкази не могат да се четат без обяснителен речник. Това е съзнавал и той, затова към първия том със съчинения от 1925 г. е сложил такъв словар.