Неофит Бозвели

Непрекъснато преследван от фанариотите, два пъти заточван на Света гора, жестоко изтезаван – и душевно, и телесно – той намира все нови и нови сили и до последните си дни не пада духом, учи народа не само да чете и да пише, но и да се бори за своите права, дава на българските младежи не само своя енциклопедичен учебник, съобразен с новия дух на образованието, но и своя пример на безстрашен борец и истински родолюбец.

Той напуска монашеската килия съвсем млад, за да стане един от първите съвременни български учители, пламенен будител на народното съзнание и неуморим организатор на черковната борба. Привлича го възможността да пътува из българската земя, да поддържа жив духовен контакт със своите сънародници, да продължи започнатото от своя велик хилендарски предшественик.

В трънливия път на тази борба Бозвели се изявява най-пълно и като личност, и като обществен деец, и като книжовник.

Началото се поставя в края на 30-те години на века с акцията на търновци за свалянето на омразния митрополит фанариот. Неофит е назначен за помощник на новия митрополит. Възмутен от действията на фанариота, разбрал, че в митрополията е с вързани ръце, той напуска Търново и се оттегля временно в Лясковския манастир, откъдето започва и пътят на неговото мъченичество.

Централно място сред неговите диалози заема известният „Плач Бедния Мати Болгарии“. Писан през 1846 г. по време на второто заточение, диалогът е публикуван за първи път от Васил Друмев през 1874  и 1876 г. в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“ в Браила.

Под влияние на образци, които е намерил в гръцката и сръбската литература, Неофит Бозвели започва да пише диалози още по времето на първото си заточение в Атон. В тази творба  е вложил целия огън на борческия си темперамент, давайки пример на пълно въплъщаване на личността на писателя в неговото произведение. Под формата на разговор между майката (България) и нейния син той рисува мрачната картина на духовното робство и създава цяла програма за борба против фанариотски гнет.

Бозвели ни предлага един публицистичен трактат, написан във формата на диалог. Въпреки че поради тактически съображения Бозвели не напада явно Високата порта, за будния читател е ясна и основната причина за това състояние на нещата – непоносимото политическо робство, обрекло българския народ на пълно обществено и народностно обезличаване.

Бозвели не пести укорите си към онази част от народа, която е политически неактивна и с бездействието си помага косвено на своите врагове. На няколко места намеква и за своята участ, упреквайки сънародниците си, че не полагат достатъчно грижи за освобождаването му. Той изтъква просветата като най-важното средство на народностно пробуждане. Бозвели е първият наш обществен деец преди Раковски, който поставя остро и въпроса за вредата от разследването на българите и запустяването по този начин на цели български области. Цялото идейно съдържание на диалога е синтезирано в заключителния монолог на Мати Болгария, имащ характер на проповед и обобщаващ изводите от обсъждание в творбата въпроси.

Стилът на диалога е силно експресивен, езикът е основан на говоримия народен език с елементи от „високия“ черковнославянския стил, изпъстрен е и с много дълги сложни думи, образувани по гръцки образец. Характерни за стила на Бозвели са тавтологичното натрупване на много определения към едно съществително.

Структурата на репликите в диалога е сравнително еднотипна. Най-често репликата се състои от три части: възклицание от чутото, отговор (или въпрос), ново възклицание.

Бозвели обича – в библейски стил – притчата и нерядко си служи с нея, за да подкрепи и онагледи по-изразително мисълта си. Образното мислене помага на Бозвели да изяви по-ярко и таланта си на сатирик. Познавайки от собствената си житейска практика и положителните, и отрицателните страни на монашеския живот, Бозвели подлага на саркастичен присмех и лицемерието на калугерското съсловие.

Освен използването на много сравнение, пословици, поговорки и сентенции, заети както от народното творчество, така и от арсенала на библейската образност, Бозвели прибягва много често и до използване на рими, въпреки че диалозите му са написани в проза.