Григорий Цамблак

Най-напред буди размисъл името Цамблак, едно необичайно име, несрещано до 14 век в българската книжнина. Има достатъчно основания да се твърди, че през 14 век фамилията Цамблаковци принадлежи към българската придворна аристокрация в Търново. По сведения на Цамблак – Киприан бил брат на баща му.

Всичко това показва, че Григорий Цамблак е роден и порасъл в българската столица. Получава образование при Евтимий, от когото възприема литературни и правописно-езикови принципи, от него се учи на патриотизъм и на ораторско умение.

Цамблак се залавя с активна книжовна дейност. Първото нещо, което е трябвало да направи, е да напише ново пространно житие на патрона на манастира Стефан Урош Дечански, което да го прослави достойно. Тук Цамблак написва и „Разказ за пренасяне мощите на св. Петка от Видин в Сърбия“, а също и няколко поучителни слова.

Цамблак продължава да работи като игумен в Цариград. През 1409 г. тук той пише Надгробно слово за Киприан, в заглавието на което се нарича „монах презвитер, игумен на Плинаирската обител“. Скоро Цамблак заема активна позиция в борбите между Московското княжество, поддържано от Цариградската патриаршия, и Литовското княжество. Той се кандидатира за киевски митрополит. Епископите неохотно го избират. Официалното ръкополагане става на 15 ноември 1415 г. Тъй като ръкополагането му се смята за неканонично, той бива отлъчен от църквата, но това не му попречва да започне активна работа и да остави добро име като църковен ръководител.

Цамблак заявява, че отдавна е желаел „свещена уния“. По въпроса за обединението Цамблак и Цариград намират общ език и започват да действат заедно. По този начин те правят усилия да организират силите за спиране на турското нашествие и за освобождаване на заробените вече християнски народи.

Настоявайки за съюз, Цамблак е мислил и за независимостта на народите.

Григорий Цамблак умира през 1420 г.

 

Историческата съдба на България става причина Цамблак да прекара по-голямата част от живота си в чужбина – във Византия, Сърбия, Молдова и в Русия. Цамблак създава творби, свързани с българския живот; оставя съчинения, отразяващи сръбската история (Житие на Стефан Дачански) и румънската история (Мъчение на Иван Белиградски (Сучавски) – първият светец мъченик на румънската църква).

Книжовно наследство:

1. Агиографски творби – Житие на Стефан Дечански, Мъчение на Иван Белиградски, Разказ за пренасяне мощите на св. Петка от Видин в Сърбия – едно продължение на историята на мощите на светицата.

2. Тържествена ораторска проза – Надробно слово на Киприан, Похвално слово за Евтимий, Похвално слово за Димитър Солунски, Похвално слово за пророк Илия, Похвално слово за св. Георги, празнични слова за господски и богородични празници.

3. Учителна ораторска проза – Беседи за поста, за милостинята и др.

4. Речи – „Изповедание на вярата“ (произнесено след като Цамблак е избран за Киевски митрополит), реч на Констанцкия събор.

5. Химнографски творби – Служба за Иван Нови Сучавски, Служба за Стефан Дечански, стихари за пренасяне мощите на св. Петка и др.

 

Една от ранните творби на Григорий Цамблак трябва да се смята Житие на Стефан Дечански. То има класическа житийна форма – увод, изложение на живота и подвизите на героя в хронологичен ред и заключение. Цамблак се опитва да покаже Стефан не само с външните му постъпки, но да го види и „отвътре“ – да види мотивите на постъпките му, да покаже чувствата му. Един светец трябва да притежава само положителни черти, и то в духа на средновековните схващания за човек и господар. Показването на един владетел като добродетелен и благочестив е било необходимо за времето, за да се посочи пример за съвременниците и да им се вдъхне самоувереност, тъй както това бе нужно и за българите в навечерието на падането на Търново под турска власт.

Цамблак обръща внимание и на средата, която обкръжава героя, въвежда битови детайли при изображението на живота му и проявява интерес към природата. Заключението на житието е многословно, патетично, с молитви и съвети в религиозен смисъл. Цамблак показва героите си в по-голяма степен като реални личности: в святостта им се включват освен религиозните добродетели, изключителните им качества като духовни лица, още и тяхното съзнание за принадлежност към един народ, чувствата им на обич към отечеството.

От своя образец Цамблак заема антитезата като художествено средство, подчертаването на всенародната скръб, някои подходящи за траурното тържество цитати от Библията, риторическата насоченост на словото, елемента на възхвала, който винаги присъства в надгробните слова. Погрешно е творбата на Цамблак да се нарича „похвално слово“, както понякога се прави в научната литература, защото тя е замислена и осъществена като надгробно, а не като похвално слово. Неговия герой не е бил канонизиран. Ето защо в творбата му възхвалата е умерена, не стига до крайна идеализация. Тук няма чудеса, героят не е приравнен с ангелите и апостолите.

Езикът на Григорий Цамблак в разглежданото слово е образен и богат, свързан с изискванията за висок стил, какъвто е той в творбите на тържественото красноречие.

Най-зрялата в художествено отношение творба на Цамблак е Похвално слово за Евтимий. Творбата единодушно се оценява в науката като „най-значителното“ произведение на Цамблак, което е изцяло българско по тематика и дух и отразява атмосферата в България по онова време.

Друга творба, посветена на живота и делото на Евтимий, не съществува в славянските литератури.

Причините, които подтикват Цамблак да напише похвално слово, са от една страна лични,а  от друга, обществени.

В Похвално слово за Евтимий се откриват две природни картини. Едната е описание на местността, в която стават народни тържества в чест на св. Богородица. Втората природна картина изобразява сушата и настъпващия дъжд след молебена, извършен от патриарха.

От многобройните други похвални слова на Григорий Цамблак интерес заслужават късните, писани в Русия. Те представляват интерес с оглед на писателското майсторство на Цамблак, на неговия портрет като панегирист.

 

В историята на българската средновековна литература Цамблак се очертава като активна, мислеща личност. Той не само успява да заеме видни постове в страните, в които работи, но и създава обемисто творчество със свои особености, творчески развива традициите на Евтимий. В неговите творби се забелязва увеличаване на правдивостта на изображението, засилен интерес към външния свят (историческата обстановка, природа), към човека с неговия външен вид и движещи го чувства и намерения.

Григорий Цамблак притежава много висока езикова и литературна култура. Той борави леко с библейския материал, прави умели паралели и сполучава чрез тях да изтъкне онези черти на героите си, които не само го приравняват, но и ги извисяват над библейските герои. Изложението му издава отлично познаване на риторическата техника, блестящо приложение на ораторските стилни похвати.