Йордан Йовков - Албена – пиеса

Албена е най-красивата жена в село. Всички говорят за нея – жените, защото смятат, че се интересува само от външния си вид, а мъжете – защото повечето я харесват и непрестанно я спират и я заговарят по улицата. Но и едните, и другите не могат да си обяснят как е взела за мъж най-грубият, най-едрият и глупав мъж в селото – Куцар.

Албена е винаги засмяна, не мисли зло никому, но в сърцето си държи още старата любов към Нягул. Преди седем години, когато двамата са били още млади, той ѝ е намекнал за любовта си, но заради своята веселост, тя го е отпратила без да иска. Заради това Нягул е напуснал селото, скитал се е и накрая се е оженил. Дори му са се родили деца. Със семейството си той се мести в селото, където става мелничар. Взима на работа Куцар като свой помощник, защото той е много силен и, както казват селяните, „може планина да повдигне“. Албена идва всеки ден да носи храна на мъжа си и така връзката ѝ с Нягул се подновява и те започват да се срещат тайно и да мислят за живота си в бъдеще, въпреки че и двамата са женени.

Пиесата започва два месеца след завръщането на Нягул – в този ден, както винаги, Албена идва да нагости мъжа си, но Иван Сенебирски ѝ препречва пътя и я кара да говори с него. Той иска да я направи своя любовница, затова ѝ казва, че ще намери работа за мъжа ѝ, а тя нищо няма да върши и ще получава храна и подслон просто така. Албена му се смее и отказва, а когато Сенебирски си отива, тя издава всичко на Нягул. Мелничарят предупреждава Албена да внимава, защото в селото вече я одумват заради нейната хубост и някои дори искат да я изселят.

Ядосан заради отказа на Албена, Сенебирски подшушва на Куцар, че жена му се среща тайно с Нягула. Казва му кога и къде и го съветва да ги издебне. Куцар не вярва на бившия богаташ и настоящ пияница, но все пак отива да провери и се оказва, че думите на Сенебирски са истина. Куцар побеснява, иде му да убие мелничаря и едва се сдържа. Вместо това ляга болен и два дни не позволява на Албена да излезе от вкъщи. Дори мисли да иде да работи за Сенебирски. Като решава това, най-накрая заспива, а Албена случва момент да излезе

На вратата обаче среща Нягул, разказва му всичко, включително как Куцар заплашвал да го издаде в полицията, задето заделял от смляното брашно и го продавал тайно. Нягул се вбесява, отива в стаята на Куцар и го убива.

На Разпети петък камбаните бият като на умряло. Разбира се, че Куцар е умрял. Някои казват – треската го повалила. Новините стигат дори до Нягул, който се прави на ударен. После изведнъж историята се обръща – Куцар бил убит. Бабичката, която го измила за погребението, забелязала следите от душене по врата и отишла в полицията. Пръв заподозрян бил Сенебирски – видели го да влиза в дома на Албена (взели Нягул за Синебирски). Третата новина хвърля още веднъж селото в ужас – Албена също е била арестувана, тъй като си е била у дома, когато е извършено убийството.

Всички очакват Албена и Сенебирски да увиснат на въжето, макар той още да не е изтрезнял и да е отрекъл всичко. Хората си чешат езиците, особено жените – кълнат красотата на Албена и се готвят да я замерят с камъни, ала когато тя се появява разплакана, в най-красивата си премяна и започва да се извинява, хората от селото изведнъж започват да плачат за нея и да молят стражарите да им я върнат.

Тогава Нягул слиза в селото от мелницата, хваща ръката на Албена и признава пред всикчи, че той е убиецът на Куцар.

Петко Тодоров - Змейова сватба

 Ценка е 15-годишно момиче от богато семейство, с добра репутация и една от най-желаните моми в село. Тя има трима братя, които отказват да се оженят, докато тя не си намери добър мъж. Нейните родители, вече дядо и баба, настояват тя да си остане вкъщи, при тях, и да доведе мъжа си да живеят заедно.

Цена обаче има друго наум. Първоначлано тя въобще не мисли да се жени, а после чува истории за Змей Горнянин, който обикаля нощем преди първи петли. Носи се дори слух, че той търсел нея. В сърцето си Цена започва да желае да бъде с него и дори не го крие от приятелките си.

Пиесата започва с това как Цена кани в дома си моми и момци на седянка. Някои от момците отказват да влязат, защото къщата на Цена е богаташка и там не могат да се отпуснат. Братята на Цена пък очакват специален гост – Дамян, когото са поканили и когото искат да свържат със сестра.

Всичко върви, закачат се гостите, Цена им сервира, а после всички я подканят да пее, а тя избира да пее за змея, което смущава всички. Накрая излиза баща ѝ и гони нейните гости. Те засрамени си тръгват и, щом излизат, започват да се веселят и да играят хоро. Цена е ядосана на цялото си семейство и остава сама на двора да плаче.

В този момент идва змей Горянин да я пита за какво плаче. Той я закаче, а тя отказва да го погледне. Той ѝ предлага да дойде с него в неговия дом, пещерата му. Описва ѝ красива картина на природата и магическия свят, в който живее. Цена не е сигурна, но после решава да приеме. Тогава пък змеят се отдръпва, той се съмнява това да не е капан от баба Марта – една старица, която постоянно му досажда с вечните си молби за билки. Цена го убеждава, после пък започва да се дърпа, но земят я взима със себе си.

Във второ действие Цена спи в пещерата на земя, а той се суети наоколо, носи ягоди и опитва да наклади огън. Три козарчета идват да му досаждат, искат да видят булката му, а той ги гони. След тях идва и баба Марта, която иска да види момичето, но той и нея гони. Цена се събужда и земят отива да издои мляко от една коза. В това време баба Марта се връща и кара Цена да се откаже да бъде със земя и ѝ дава специално биле, което да сипе на челото му, за да не може той да я последва.

Като се връща змея с млякото, заварва баба Марта и я бута в урвата. Тя пада надолу, а той усеща, че нещо лошо е станало в негово отсъствие, затова казва на Цена да си върви. Дори ѝ показва пътя и добавя, че само за никоя друга не го е боляло толкова сърцето.

Цена става и се готви да си тръгне, когато се обръща, хвърля билето и започва да се обяснява в любов на змея. Тя му казва, че го е познала. Той се дърпа, иска да я отпрати, тя обаче настоява и той скланя. Двамата се целуват, тя сяда в скута му и докато те си горовят, от селото се задава голяма група мъже, водена от баба Марта.

Братята на Цена идват за нея. Змеят ги пресреща ядосан и отказва да я даде. Излиза и Цена, която е решила да стане невеста на земя. Братята ѝ побесняват и единият се хвърля да убие змея, но Цена застава на пътя му и бива прободена в сърцето. Умира на място.

Братята ѝ опитват да я вземат, но змеят казва, че ще ги помете като хала, взима я и я занася в пещерата си, където я полага на земята, гледа я и я целува за последно.

 

Виктор Пасков - Балада за Георг Хених

Като възрастен Виктор, главният герой на романа и негов разказвач, намира две стари писма от един свой познат на име Георг Хених. И двете са адресирани до него от старческия дом. Към едното е прикрепена бележка със съобщение, че Хених е починал и е бил погребан с цигулката си.

Виктор си спомня първата си среща с чешкия майстор на цигулки. Тогава Виктор е бил на пет години. Заедно с баща си, Мартин – музикнат, отиват в ателието на Георг, за да поръчат осминка цигулка. На Виктор му прави силно впечатление начина, по който Георг Хених взима „мерките“ за цигулката. По това време Боженка, жената на майстора, е жива.

Минават пет години. В семействто на Виктор положението става обтегнато. Те живеят бедно, в стара, порутена къща, която някога е била публичен дом. Майката на Виктор е била от богато семейство, което е било против да се омъжи за влах, а сега дори тя съжалява за това и постоянно натяква на бащата, че имат нужда от бюфет. Бащата се ядосва, двамата се карат, но накрая той решава да изпълни желанието ѝ.

Тъй като Мартин няма къде да работи, той решава да иде при Георг Хених да го помоли да ползва работилницата му. Когато отиват при стария майстор обаче, те намират чужди хора в дома му, злобни толкова, колкото и тяхното куче, а старецът е принуден да живее в собствената си работилница в пълна мизерия. Виждайки как са оставили стареца да умре на произвола, бащата на Виктор побеснява, после се разпорежда старецът да получи храна и медицински преглед.

След като жената на Георг Хених умира, той сам е поставен пред много трудности, но никога не се оплаква. Първоначално е здравословното му състояние, после е лиспата на паспорт. Мартин опитва да уреди всички проблеми. После и кучето на съседите го хапе, бащата на Мартин пребива заедно с приятеля си грубия мъж и го кара да махне кучето, заради което идва комисия, която иска да го изсели и премести Хених в старчески дом. Мартин предлага на стареца да живее при тях. По това време дори се освобождава квартивата на долния етаж, но Георг Хених катеорично отказва, тъй като човекът там се е самоубил.

В това време Виктор посещава Георг Хених всеки ден, носи му храна, слуша разказите му за Чехия, уроците му и свижданията с мъртвите. Георг Хених мечтае да се върне у дома, но няма пари, така че единствено му остава неговият брат Антон да дойде и да го вземе някой ден. Той дори обещава на Виктор да дойде за него един ден, когато времето му дойде.

Внезапно Георг Хених решава да започне последната си работа – цигулка за Господ. Виктор първоначално не разбира (църквата е забранена по време на комунизма) за какво става дума, но гледа как Хених работи денонощно и неуморно и как изпод ръцете му излиза произведнеие на изкуството, което първоначално нито баща му Мартин, нито бившите ученици на Хених разбират.

Мартин казва на учениците случайно за новата цигулка, когато отива при тях а им иска издръжка за стареца. Мартин дори успява в начинанието си – неговите колеги музиканти се съгласяват да отделят пари от заплатите си, за да издържат майстора, но Георг е решил да иде в старчески дом, след като завърши произведението си. Той дори завещава инструментите си на Виктор.

Докато работи, Хених е постоянно преследван от учениците си, които напират да видят какво прави, оправдавайки се, че той ще им съсипе бизнеса с безумставата си. Опитват се дори да сложат ръка на инструментите им. В дома на стареца идват и от комисията, която иска да му събори къщата, но Хених гони всички и работи.

В деня, в който завършва цигулаката си, той е вече готов да иде в дом за старци. Мартин и Виктор разглеждат цигулката, тя е малко по-голяма от обичайните, и звукът, които възпроизвеждат, е уникален. Хених заминава за старческия дом, а Виктор отива няколко пъти да го види, но Хених започва да забравя. Пише две сърцераздирателни писма и навръх дванадесетия рожден ден на Виктор той умира.

В края на романа Виктор прави нещо като поглед назад към миналото, спомняйки си всички свои съседи и мизерния живот, който са имали. Разсъждава и върху таланта, непризнатият майсторлък и безсмъртието на делото.

Антон Страшимиров - Хоро

Мичето е пълничко и богато момиче. Тя има баба, Карабелица, която е болна и лежи на легло. Баща ѝ и майка ѝ са мъртви, а брат ѝ – Сашко, е убит. Сашко е бил известен и глава на въстаниците, затова, когато са го заловили, Карабелица е пратила всичките си скъпоценности на околийския началник – Сотир Иванов. Той обаче не ги взима и става причина за смъртта на Сашко.

За да вземе наследството на семейството, той изнасилва Мичето, а после неговият приятел – полковникът, я принуждава да се ожени за Сотир, като заплашва да намери нейният любим – Иско и да го убие.

Романът започва в деня на тяхната сватба. Мичето и Сотир пътуват във файтон след венчавката за дома на Мичето. Мичето гледа своя противен съпруг, който е кривокрак и кривоок. Той постоянно я притиска към себе си, а тя непрестанно мисли как да се самоубие, тъй като вече няма за какво да живее – загубила е както семейството си, така и любовта на живота си – евреинът Иско.

Докато празнуват, бабата на Мичето получава простъп и умира. Пръв при нея отича пристава – Миндиля, който задига скъпоценностите ѝ, които тя крие под възглавничката си. След това се измъква и отива в двора да ги зарови.

Дворът обаче не се оказва пуст. Там е Иско и още един негов познат. Те убиват пристава, докато чакат идването на Мичето. Иско е срещнал слугинята и тя го е взела за мъртвия брат на Мичето. Затова, когато Мичето се хвърля върху тялото на баба си, а после отива да плаче встрани, слугинята идва и ѝ казва, че брат ѝ я чака. Когато отива в двора, Иско грабва Мичето и я отвежда на безопасно.

Съседите виждат как отвеждат Мичето, но мислят, че някой краде момиче и не обръщат особено внимание.

Когато Мичето се съвзема, тя е откарана в една секретна стая и в е компанията на непозната студентка и самият Иско. Мичето ту плаче, ту се жалва. Тя смята, че е отхвърлена и оплюта от целия свят, защото е била изнасилена и защото се е омъжила за убиеца на брат си. Но въпреки това твърди, че обича Иско и че той също я обича и именно затова е отишъл да я спаси.

В това време в къщата стават големи безпоредици. Разбират, че Мичето или е избягала, или е отвлечена, и започват да търсят свидетели. Събират жените от съседните къщи, разпитват дори сватбарите. Сотир изпада в отчаяние и започва да плаче повече за изгубеното наследство, отколко за жена си.

Полковникът взима разследването в свои ръце – той съставя протокол в присъствието на кмета (полковникът и жената на кмета са любовници), неговият помощник и прокурора, а после отиват при 17-те жени в двора и ги застрелват. Между тях се оказва и дядо Рад – той работи в църквата и е бил до леглото на умиращата Карабелица.

Освен жените, убиват и бащата и сина на Капанката, които са видели отвличането на Мичето, но не са разбрали какво точно се е случило.

След като хвърлят труповете на жените един върху друг, викат останалите жени в предния двор, за да ги накарат да плюят върху тях. Жените отказват, полковникът побеснява и вика музика да свирят хоро. Кара жените да играят, докато войниците ги удрят с камшиците си. Капанката проклина земята и я моли да се отвори и да погълне всички.

Есхил - Орестия - Евменидите

Орест е преследван от харпиите (Есхил е писал "горгони", но се говори и за мойри и ерении. Грешката е на Есхил) – децата на Нощта, които искат отмъщение, задето е убил майка си. Феб Аполон, който е пророкувал на Орест да убие майка си, приспива харпиите и му помага да избягат.

Сянката на Клитемнестра се промъква и ги събужда. Харпиите беснеят, търсят своята жертва и обвиняват Аполон, че е застанал на пътя на справедливостта.

Аполон е посъветвал да отиде в храма на Атина Палада и да я помоли за справелива присъда. Когато Орест обгръща с ръце нейната статуя, Атина се появява и като научава какъв е проблемът, назначава съд, който да отсъди дали Орест е прав. Вика при себе си хора за свидетели, изслушват харпиите и версията на Орест, а после и тази на Аполон, а накрая гласуват. Казусът на този съд е следния – кое престъпление е по-страшно – убийството на съпруга или убийството на майката. Според харпиите, убийството на собствената кръв е по-страшно от убийството на съпруга, затова Орест е виновен. Атина обаче отвръща, че тя не е родена от майка, а от главата на баща си, затова гласува в полза на Орест и той бива спасен.

Харпиите обаче са недоволни. Атина опитва да ги успокои, като им предлага дом в собствения си град. Харпиите са много по-стари от богинята и са възмутени как тя си позволява да се държи така с тях. Атина обаче настоява и те накрая приемат, като обещават, че по земите около града ще цари мир и плодородие.

Евменидите – „Благосклонните богини“

Есхил - Орестия - Хоефорите

След смъртта на Агамемнон, Електра е станала слугиня в двореца на майка си, а Орест е бил прогонен, за да умре, но отраства в дома на Пилад и той става негов верен другар.

Орест отива на гроба на баща си, където се заклева да отмъсти за смъртта му. Като доказателство, отрязва част от косата си и я слага върху надгробната плоча. След него идва Електра, която вижда кичура и забелязва, че цветът много прилича на нейната коса, а стъпките в пясъка – на нейните. Така в нея се засажда подозрението, че брат ѝ е още жив.

Орест и Електра се срещат и отправят молитва към баща си и боговете за справедливо наказание. Научават, че Клитемнестра е сънувала пророчески сън, в който ражда земя, а змията я захапва за гърдата и смуче от кръвта ѝ. Така тя разбира, че нейната смърт ще дойде от собствения ѝ син.

Орест и Пилад се отправят към двореца. Там искат да се срещнат с Егист, за да му съобщят, че Орест е мъртъв, т. е. Орест се преоблича и преструва на вестител. Егист и Клитемнестра не могат да скрият радостта си от тази новина и когато Орест остава сам с Егист, посича го с меча си, а после – и собствената си майка. В момента, в който ги убива, след Орест тръгват ериниите като наказание.

Хоефорите – „Приносителки на надгробно възлияние“

Есхил - Орестия - Агамемнон

Минали са вече десет години от началото на Троянската война и, за да спечели, Агамемнон принася в жертва най-голямото си дете – Ифигения. Получава се вест, че гърците са спечелили войната и Агамемнон се връща в дома си. Води със себе си пророчицата Касандра.

Щом вижда двореца, Касандра предрича смъртта на Агамемнон, а и своята.

Касандра е била любима на Аполон и е получила пророческата си дарба - предричала е само бедствия, заради което хората са я намразили.

Въпреки че знае, че ще умре, Касандра влиза в двореца. От там се чуват викове, а после Клитемнестра, жената на Агамемнон, излиза с окървавен меч и разказва как е увила мъжа си в мрежа и как го е убила, защото той е заклал тяхното дете. За Касандра тя също не съжалява, тъй като му е била любовница.

Хорът сравнява Клитемнестра с Елена, заради която са умрели много хора.

След малко в двореца влиза Егист, любимият на Клитемнестра, и разказва как Атрей – бащата на Агамемнон и Менелай, някога е убил неговият баща – Тиест. В смъртния си час Тиест проклина целия Атреев род. Егист е 13-то дете в семейството си и също бива прогонен, но се връща да отмъсти, макар в тази версия на историята не го прави сам той, а подтиква Клитемнестра.

Клитемнестра и Егист влизат в двореца като нови владетели, а хорът изпраща своето предупреждение – Орест е още жив и ще потърси отмъщение, точно както Касандра предрича в последното си пророчество.

Гьоте - Ифигения в Таврида

Мястото на пиесата е в храма на Диана.

 

Ифигения страда за родния си дом. Когато е била малка, нейната майка я е принесла в жертва на боговете, за да могат гърците да спечелят войната с троянците. Диана обаче спасява Ифигения и от благодарност, тя става жрица в храма ѝ.

Таврийският цар, който е покровител на Ифигения, решава да се ожени за нея, но тя отказва. Главната причина за това е нейният произход – тя е внучка на Атридите – някога любимци на боговете, а след това – прокълнати. Всеки техен наследник е извършил нечувано престъпелние – най-вече братоубийства.

Тоас, таврийският цар, казва на Ифигения, че на негова земя дошли чуждоземци, вероятно гърци като нея, които трябвало да се принесат в жертва на боговете.

Оказва се, че тези пленници са нейният брат Орест и неговият спътник – Пилад. Орест е бил пратен от самия Аполон в Таврида. Когато неговата майка е изневерила на баща му и е взела за мъж Егист, Орест е убил и двамата, а след това ериниите са започнали да го преследват. За да се избави от тях, Аполон му е казал да „върне сестрата от храма“, заради което Орест е помислил, че става дума за статията на Диана (Диана и Аполон са брат и сестра).

Когато вижда Орест, Ифигения го познава. Орест е раздвоен, но после признава сестра си и измисля план как да избягат. Ифигения обаче е честна и непорочна и отказва да излъже своя нов цар и покровител, затова, с риск за живота си, му разказва всичко и го моли да останат приятели.

В началото царят иска да влезе в опасна битка с хората на Орест, но после дава дума на Ифигения и всички се разделят по приятелски.

Михаил Лермонтов - Герой на нашето време

Главният герой/разказвачът представя историята на Григорий Александрович Печорин.

 

Разказът започва с последните дни от живота на Печорин – разказвачът пътува и среща приятелят на Печорин от крепостта, в която са служили заедно – Максим Максимич. Той разказва как неговият добър приятел се влюбил в красивата Бела, която била от Кавказ. За да я получи, той обещал на брат ѝ най-славният кон в крепостта – Карагьоз. Той принадлежал на Казбич. Когато Казбич разбрал, че конят му е откраднат, хвърлил се на земята и започнал да се тръшка като дете.

След като Бела се озовала в крепостта, Печорин започнал да я убеждава да стане негова. В това време получил новини, че брат ѝ избягал надалеч, а баща им починал. Като ѝ казал новините, тя си поплакала, а по-късно му признала, че го обича.

Те заживяли заедно, но на Печорин с времето Бела му омръзнала и започнал да ходи по-често на лов. Един ден Бела излязла от крепостта без охрана и била отвлечена от Казбив, който открай време ѝ хвърлил око. Започнало се преследване, при което Казбич, в страха си, ранил Бела и след два дни тя умряла в страшни мъки. Но Печорин не проронил дори сълза.

След като Максим Максимич завършва разказа си, двамта с главният герой се срещат с Печорин, който се държи много хладно с него и му казва единствено, че заминава за Персия. Максим Максимич е толкова разочарован, че дава дневниците на Печорин на главния герой. След една година Печорин умира в Персия и разказвачът с чиста съвест „публикува“ дневниците му, в които се разказва за живота на Печорин преди крепостта.

 

Първа част

Таман

 

Това е крайморско градче, където Печорин е пратен на квартира. Пада му се най-отвратителното място, където има сляпо момче, една бабичка, която се прави на глуха, и нейната дъщеря, влюбена в разбойник-казак. Печорин е заинтригуван от момичето, което непрестанно пее и се танцува наоколо, не му казва името си и се държи странно. Печорин опитва да я провокира, че „знае нещо“ и „ще каже на капитана“ само защото случайно се подслушал разговора ѝ със сляпото момче. Това без малко не му коства живота, защото момичето го приканва в една лодка и опитва да я удави, но Печорин я хвърля във водата. След това момичето бяга заедно със своя разбойник, карайки сляпото момче да вземе най-ценните му вещи.

Последното, което Печорин чува, е как тя дава на детето пари за банички, отказва да го вземе и след това – плачът на сляпото момче, изоставено на брега.

 

Втора част

Княжна Мери

 

Пятигорск. Там е стар приятел на Печроин – Грушницки. Той му споделя за горещата си любов към княжна Мери, която е отседнала в малкия град с майка си. Печорин не изпитва никакво влечение или любопитство към нея. Колкото повече я игнорира обаче, толкова повече тя иска да се запознае с него, макар да прикрива всичко с ненавист.

Компания на княжната прави Вера – стара любов на Печорин, с която никога не му се отдава възможност да се събере. Сега тя е омъжена за втори път, но въпреки това двамата си устройват срещи. Вера постоянно ревнува Печорин, тъй като княжната ѝ споделя всичките си любовни трепери.

Печорин решава да каже на княжната, че не я обича, но съмненията за техните отношения вече разяждат сърцето на Грушницки. Той се обръща срещу Печорин и започва да крои как да го предизвика на дуел. Когато това става, Печорин вече е разкрил измамата и го убива. С натежало сърце, без любима и без приятел, той напуска града.

 

Трета част

Фаталист

 

В последния си разказ Печорин се спира на една интересна личност – Вулич – мъж, който обича да прави странни залози. Вулич прави залог дори с Печорин – за живота си. Той опира дулото на пушка в главата си, но тя засича, а на втория път гръмва и никой не може да разбере причината за засечката. Въпреки това Печорин вижда на челото на Вулич печата на скорошната смърт и дори я предрича. На сутринта се разбира, че Вулич е бил убит от пиян казак. Печорин залавя казака в дома му, а после говори с Максим Максимич. Печорин определя сам себе си за фаталист.

 

(Водели са се спорове дали „Герой на нашето време“ всъщност не е автобиография на Лермонтов, но това е опровергано заради липсата на факти и разминаване в датите.)