Бележки:
1.
Романът НЕ е довършен – З. Стоянов умира преди да завърши третата част. Романът
стига до края на Баташкото клане.
2.
Името на главния герой е споменато само на едно място – Симеон. Той не е
историческа личност, по-скоро е компилативен образ от разказите, които З.
Стоянов е събирал.
В
първите две глави се разказва за живота на главния герой (Симеон), който е
овчар. Той разказва за майсторството на своя занаят, но и за силното си желание
да се научи. Той дори напуска овчарите и опитва да си намери училище или
учител, но вече е на 20, а на тази възраст никой не иска да го учи на четмо и
писмо
В
трета глава Симеон „магически“ е вече патриот, апостол, борец за свобода, високообразован,
силен като личност (между втора и трета глава са минали само година-две време).
Може би тази силна промяна се дължи на факта, че Симеон получава образованието
си читалището, което е и център на един от революционните комитети…
Симеон
откланя разказа за себе си с разказ за баба Тонка и всички онези известни
личности, които е скрила. Всички деца, които е имала, са загинали за свободата.
Къщата ѝ е била претърсвана много пъти, но вътре е имало специално отделение
под дъските и това е спасило живота на мнозина. Синовете на баба Тонка са
участвали във въстанията, тя е станала много пъти жертва на турски
издевателства и презрението на собствените си съграждани. Известна е с това, че
е укривала дори Левски (неговите последователи и самият той са споменавани
много пъти в книгата, но всички събития в книгата са много след обесването му).
Симеон
се връща към разказа си с първото въстание, в което участва – Заарското въстание,
Стара Загора, 1875 г. Главен герой в този разказ е Стамболов, който подготвя
въстанието в тази област, т.е. в селата (по-нататък З. Стоянов обяснява защо големите
градове не са взели участие във въстанията – там е имало много чорбаджии,
българи на чиновнически постове и много турци – все пречки, които не са могли
да бъдат премахнати).
Подготовката
за Заарското въстание е по-кратка, много хора обещават да се включат, но когато
идва деня и часа, почти никой от селото не излиза. Докато малката група върви
през селото в пълно снаряжение и с униформи, хората бягат да се скрият, други
се включват чак след час. Много от околните села отказват да въстанат, въпреки
че са обещали. Четите, които е трябвало да подкрепят тази на Симеон, не идват
на уреченото място. Малката група от въстаници излиза от града и чака до
падането на нощта. Всички имат проблеми с храната, гладни са, общият морал се
разпада. Повечето решават да се приберат по тъмно в домовете си, започват да се
разкайват, предпочитат да влязат в затвора, отколкото да бъдат убити. Групата
се разделя – едните се връщат и биват затворени от правителството, а другата
група започва да се скита по Балкана, да търси селски дрехи да се преоблече.
Въстаниците
се разделят на все по-малки групи, трудно получават помощ, ако срещнат
българин, камо ли храна. Всеки се страхува да не си навлече неприятности.
Заарското
въстание завършва бързо, но с жертви и много затворени.
Симеон
се озовава на жп станция в Харманлий, където един негов приятел го укрива в
„торното“ – това е място, на което обръщат тежките локомотиви. Симеон живее
месеци в една малка стаичка в съседство със семейство немци, което като научава
за него, започва да се грижи и редовно да му носи храна. След известно време в
станцията идва да го търси самият Волов, който също е участват в Заарското
въстание, но не е могъл да вдигне Троян на бунт и бил принуден да избяга в
Балкана. Волов идва да изведе Симеон и му носи радостната вест, че се готви
голямо въстание, чийто глава е Бенковски.
Симеон
започва разказа си за Априлското въстание от 1876 г. Разказът е ориентиран към
4 окръг, който е единственият въстанал.
Новата
организация изисква и по-строги мерки, които З. Стоянов описва подробно –
списък с вещите, които всеки въстаник трябва да притежава, клетва, която да
даде и списък със задължения/правилник/закон, който трябва да прочете. З.
Стоянов дори разделя патриотите на пет категории: отчаяни, които виждат
спасението на България в огън и меч; 2. Симпатизиращи – тези, които дават пари
за оръжия и храна; 3. граматиците – малодушни хора, които вярват, че
освобождението ще дойде с наука и просвещение; 4. Патриотите по мода –
лекомислени младежи, които се фотографират с ножове и пистолети и които пълнят
затворите; 5. Безименни – „Трайте и търпете - казваха те, - никой баща не мисли
зло на чедата си.“
Организацията
на въстанието (Великото народно събрание
в Оборище) този път е по-силна, но въпреки това има своите сериозни пречки – от
една страна е малодушието на Волов, който плаче при по-силно напрежение; от
друга страна са вечните препирни между различните войводи или представители на
села за това кой командва и каква отговорност има; от трета страна са
предателите. Бенковски обаче е толкова тачен и от застъпниците си, и от враговете
си, че след като заплашва, че ще ги остави, всички се съгласяват на неговите условия.
Бенковски
е на чело на 4-ти окръг и отговаря за организацията. Стои по цяла нощ буден,
пие постоянно кафе, мрази „граматиците“, предпочита обикновените хора
(селяните). Бенковски е самото въплъщение на въстанието, от него струи мъжество
и смелост. Дори когато група революционери се организира да го убият по пътя, в
последния момент никой не се решава да натисне спусъка – такова влияние има
неговата личност.
Датата
за въстанието е ясна и сверена с всички окръзи, но за всеки случай бунтовниците
се разбират, че ако се случи предателство, всички трябва веднага да се вдигнат.
Така и се случва. В четвърти окръг е извършено предателство и въстанието
започва в Панагюрище на 20 април.
В
началото турците не знаят дори какво се случва. Българите се обличат и въоръжават
и тръгват през града с везаното знаме. Започват се престрелки и бързо българите
отблъсват турците и избиват много от тях. Започва се нещо като поход през близките
села, за да се събере по-голям отряд, докато местното население започва да напуска
домовете си и да отива да живее в планината. Симеон е начело на отряд, който
върви през изоставените села и ги запалва. Там са останали само животните, но
все пак има и човешки жертви – стари, немощни хора. Като научават за пожарите,
селяните мислят, че са дело на турците и се ужасяват.
Откъдето
и да мине Бенковски със знамето, той е радостно приет. Когато обаче минават
Белово и стигат Еледжик, насреща им се изпречват пълчища от турски войски и се
започва жестокото потушаване на Панагюрското въстание. Турците превъзхождат
българите по много причини, но най-важната е, че барутът, с който българите
разполагат, е некачествен и е купен от турци. Пушките им също не са в
изправност и не всички имат истинско оръжие.
Освен
това, когато виждат силния отпор, много въстаници напускат общата група и
започват да се прибират по селата си, за да спасят близките си или поне да
умрат в родния си край. Още по-голям смут настава, когато всички разбират, че в
останалите три окръга не е имало никакви въстания, напротив, чорбаджиите са
отишли в конаците да правят ниски теманета на турците и да плюят бунтовниците.
Групата
на Симеон и Бенковски се отделя от общия поток и позорно тръгва към Балкана.
Там те се лутат през дъжд, сняг, вятър. Постоянно са гладни, постоянно се
въртят в кръг. Два пъти попадат на турска засада. Турците знаят, че има
бунтовници и вероятно са прегладнели, затова вървят на групи и звънят със
звънци, за да помислят българите, че са овчари и безразсъдно да се спуснат към
тях. Някои умират, налага им се дори да ядат конско месо, треви. Срещат няколко
души овчари, които отказват да им помогнат. Накрая се разделят.
Симеон
се оказва в малка група – той, Бенковски, отец Кирил (който е осветил знамето)
и един от далматинците. В планината срещат бачо Нею, който им дава подслон и
храна и обещава да ги заведе при един свой познат, който да им помогне да стигнат
до Троян – дядо Вълю. Той ги скрива в една пещера, носи им храна, а един ден им
казва, че ще ги преведе през моста. Дядо Вълю постоянно се поти, но никой не
обръща внимание, защото всички са зарадвани, че най-накрая им се е усмихнал
късмета. Щом се качват на моста, по четиримата бунтовници започва да се стреля.
Всички падат от моста.
На
Бенковски веднага му отрязват главата, далматинеца оцелява, а отец Кирил го
карат в затвора и му взимат всички пари (които са били дадени от селяните).
Симеон успява да се спаси и дълго се скита, докато един ден, воден от силния си
глад, отива при едно малко овчарче, но заради това местните го забелязват и го
залавят. Българи водят българин при турците.
Виждайки
как са се отнесли със своя сънародник, турците се отнасят със Симеон по-човешки
от тях. Въпреки това го вкарват в затвора, постоянно го разпитват и го държат
гладен. В затвора всички се държат със Симеон отвратително зле, подиграват му и
му правят номера, но с времето започват да хранят уважение към него.
Докато
е в затвора, Симеон вижда как пристигат и си тръгват почти веднага много негови
познати, също бунтовници. Някои от тях ги пращат на заточение, а други –
веднага на бесилката. Турците до последно не могат да решат дали да го бесят
или не. Накрая дори го взимат за циганин, тъй като когато намират родното му
село и неговите съграждани, никой не го разпознава. Дори останалите бунтовници
отказват да го познаят, въпреки че самите те вече са признали участието си във
въстанието.
Един
ден връзват Симеон с други престъпници и ги карат в Пловдив да ги бесят. Той
все още не знае дали ще умре (заради постоянните ретроспекции на разказвача,
става ясно, че той няма да умре, но тъй като романът завършва на разказа за
Баташкото клане, не става ясно как се е спасил). Докато е в затвора и чака
присъдата си, Симеон разказва как е протекло въстанието в другите градове и
села. Най-много внимание обръща на Батак и начина, по който турците са измамили
хората и как жестоко са ги изклали.
Романът
завършва на сутринта след последното голямо клане.
Още бележки:
В
ретроспекциите Симеон се връща няколко пъти назад. Минали са 10 години от
Панагюрското въстание, а той е в компанията на други големи бунтовници. С тях
се връща по стъпките, по които е минал и се среща със свои приятели и свои
врагове, на които „отмъщава“ по особен начин. Един от тези случаи е когато се
връща при дядо Въльо, заради когото умира Бенковски. След като Симеон и
приятелите му изкарват акъла, дядо Въльо дава клетва да издигне паметник на
Бенковски и да се грижи за него и да го почита.
Друг
интересен разказ е за главата на Бенковски – как е била взета и скрита от една
бабичка и как по-късно главата е била върната при тялото и двете са били тържествено
погребани.
Последна
бележка – разказите в тази книга са твърде много, за да бъдат преразказани.
Самият З. Стоянов ги преразказва, затова и не са включени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар