Кретиен дьо Троа - Ланселот, рицарят на каруцата

Посветен на Мари дьо Шампан, покровителна на автора.

40-ият ден след Великден. Крал Артур е събрал своите рицари. Един рицар застава пред Арур и заявява, че хвърлил в затвора си много негови хора – „девици, рицари и дами“, които стражата му пази. Тогава рицарят казва на Арур, че ако повери кралицата си на някой от рицарите на Кръглата маса и същият този рицар бъде предизвикан на двубой и спечели, той ще пусне и кралицата, и хората. Ке слуша непознатият рицар, а после казва, че се оттегля от службата си и с нищо не могат да го задържат. Кралицата му пада на колене и го моли да остане. Ке и кралица Гуинивер тръгват, а след тях – племенникът на Артур, месир Говен, и самият той, както и всички онези, които искат да ги последват. Говен води със себе си още два коня.

От гората изскача конят на Ке, без ездач, а след него – Ланселот, който до средата на романа е наричан просто „рицар“. Личи си, че се е водила битка. Ланселот взима един от конете на Говен и се впуска отново в боя. Ланселот тръгва напред, измаря коня си до смърт, а Говен го намира по-късно, покачен ан каруца, водена от джудже. То казва на Говен, че ще му разкаже какво е станало с неговата кралица, ако се качи на каруцата до Ланселот (за рицар да се вози в каруца означава единствено позор – трябва да е бил обвинен в страшно престъпление, а после отведен да се изпълни присъдата).

Влизат в малък град, а после – в замък, където ги посрещат три девици, едната от които е господарката на замъка. Вечерта тя ги нагощава и ги слага да спят. Забранява им да се настанят на най-хубавото легло, но Ланселот прави именно това. През нощта някой опитва да го убие с огнена стрела, ала той изгася огъня и заспива. На сутринта дамата, която му се е подиграла, му дава кон и копие, а Говен вижда кралицата и двамата тръгват след нея.

По пътя те спират да питат за кралицата една девица. Тя им разказва, че кралицата била отвелчена от великан и кралски син на име Мелеаган и била отведена в кралство Гор (символизира злото, смъртта, задгробните владения, защото от там никой не се връща). Девицата казва, че за Гор има два пътя – Воден мост, защото е цял под вода, „насред самата дълбина“ и Мост на меча, защото е остър като меч. Девицата иска и две желания, но казва, че ще си ги запази за друг път.

Ланеселот и Говен се разделят. Ланселот стига до един брод, пазен от рицар и девица. Рицарят го предупреждава да не преминава оттатък. Двамата с пазача се сбиват, Ланселот побеждава, а девицата измолва живота му, обещавайки някакъв дар в замяна.

По пътя Ланселот среща друга девица, сама и нагиздена. Тя му предлага дом и храна, ако преспи с нея. Ланселот не е съгласен, ала това е условието ѝ. Тя го нагощава, а след това му повелява да иде да се разходи, преди да иде в покоите ѝ. Там обаче има друг рицар, който се кани да обезчести господарката. Тя повелява на Ланселот да я спаси. Ланселот убива нейната прислуга, същите, които са замесени в това престъпление, убива и насилника, а после тя иска да си легнат, но той мисли само за сърцето си, което не му принадлежи, за да ѝ го даде. Господарката разбира, че за него е като сестра и си отива в стаята сама.

На сутринта тя и Ланселот тръгват на път. Спират на една чешма, където е оставен гребена на кралицата с нейните коси. Ланселот без малко не пада от коня, като научава, че са нейни. Взима ги и ги слага в пазвата си. Идва един друг рицар, който познава дамата и упорито я ухажва, въпреки че тя не го харесва. Тримата отиват на една ливада, където е пълно с момци и девици, улисани в игри. Там е беловласият баща на онзи, който обича девицата. Синът иска да влезе в двубой, бащата го укорява и разубеждава. Накрая двама, заедно с Ланселот и дамата тръгват ба път, а игрите на ливадата продължават.

Стигат манастир. Ланселот пита монаха там какво има зад големия зид. Оказва се, че има гробище и приготвени саркофази за най-известните рицари на кръглата маса, както и един много голям, чиято плоча могат да помръднат само десет души. Легендата казва, че който помръдне плочата, ще спаси хората, пленени в съседно кралство, където всеки чужденец става затворник. Ланселот с лекота отмества плочата, монахът без малко не припада и настоява да узнае името му, но той отказва. Синът и бащата, виждайки този подвиг, отказват да го следват повече и се връщат. Дамата пък разпитва Ланселот за името му, ала го ядосва и тя го оставя, прибира се сама.

Ланеселот продължава сам по пътя си, докато среща непознат рицар. Той го отвежда в дома си, където има петима синове и две дъщери. Казват му с жалост, че сега и той е пленник като тях. Мъжът разказва на Ланселот за прохода и му дава двама от синовете си да му правят компания – един рицар и един оръженосец. Те стигат на другия ден при Камен проход, а на кулата се провиква стражата. Ланселот се бие с един от тях и веднага го поваля.

Останалите не искат да го спрат и тримата продължават. Срещат старец, който ги кани в дома си. Пресреща ги вестоносец, който казва, че пленниците са започнали да се бунтуват, вдъхновени от победите на незнайния рицар. Ланселот и момчетата продължават, но попадат в капан. Освобождават се и започват битка. Печелят я и пленниците веднага наобикалят Ланселот.

Продължават по пътя си, попадат на дома на рицар. Посрщат ги, нагостяват ги, ала идва дързък рицар, който обвинява Ланселот заради това, искал на мине по Моста на меча и че е бил качен на каруца за престъпленията си, а това е огромно унижение. Рицарят и Ланселот се бият. Конете им умират първи. Ланселот така здраво удря, че му сваля всички доспехи. Рицарят моли за живота си, Ланселот му обещава позорна каруца, когато идва девица, яхнала муле и носеща камшик. Тя казва, че рицарят е измамник и иска Ланселот да го пощади. Бият се повторно, Ланселот му отсича главата, а девата я взима и му обещава богатства срещу нея.

Тримата тръгват отново и стигат моста. Виждат от другата страна два лъва. Момчетата се плашат, а Ланселот минава моста въпреки раните си и голямата болка, любовта му е по-силна. От другата страна не намира и следа от лъвовете, но вижда кула, от където го наблюдават кралят и неговият син – единият, честен, а другият - безчестен. Кралят повелява на сина си да върне кралицата, той отказва. Тогава кралят сам слиза при рицаря, на когото вече се възхищава. Разговаря с него, обещава му дарове. Идват хора от двете царства да празнуват. Разбира се, че вече е 50-ият ден след Великден.

Мелеаган и Ланселот се бият. За да подкрепи Ланселот, кралицата за пръв път го назовава по име (той е син на крал и дойката му е езерна фея). Ланселот печели, а кралицата го моли да пощади Мелеаган, защото кралят моли нея. Ланселот го прави, а Мелеаган опитва да го убие в гръб, при което баща му се разгневява и му казва, че след като толкова иска да се бие с него, ще го направят пак след година в двора на крал Артут. Ланселот и кралица Гуинивер са свободни. Кралицата е студена към своя рицар. Ланселот пита Ке, който е в двореца на краля също, но той не знае отговора. Тогава Ланселот отива да помогне на Говен, който е трябвало да мине през другия мост.

Хората на краля, горци, тръгват след Ланселот и освободените хора на Артур да го заловят, мислейки си, че правят услуга на своя крал. Новината стига до Гуинивер, тя започва да се обвинява и отказва да яде. Новината, че е мъртва стига до Ланселот и той си връзва колана за шията, а после го закача за коня, за да се убие, но верните му хора го спасяват.

Научава, че кралицата е още жива. Връща се и двамата разговарят. Тя му казва защо е била студена към него, а той иска да се срещнат през нощта. За да влезе в стаята ѝ, той изтръгва металните решетки и си наранява ръката. Прекарват нощта заедно, но кръвта от раната му цапа леглото. Мелеаган вижда кръвта и обвинява кралицата, че е преспала с Ке, който я пази в нейната стая. За да защити честта ѝ, Ланселот се изправя отново срещу Мелеаган (раните на Ке наистина са още отворени, но това е защото Мелеаган е сменил лекарството му с отрова).

Едно джудже обаче идва с фалшива вест, че хората на Ланселот имат нужда от него и го отвлича. В това време неговите хора намират Говен и му помагат. Отиват заедно в двореца при кралицата, където получават фалшиво писмо от Ланселот, че той е в двора на крал Артур. Всички се връщат, посрещат ги с почести, поздравяват Говен, че е върнал кралицата, но той казва, че това е дело на Ланселот. Те му отвръщат, че от него няма ни кост, ни вест. Артур не обръща особено внимание на тази новина, щастлив е за завръщането на кралицата си.

Започва турнир. Ланселот научава, въпреки че още е в царство Гор. Той е затворен в дом. Моли дамата да го пусне. Тя обещава, ако той се върне и ѝ подари сърцето си. Ланселот се съгласява и заминава. На турнира кралицата го познава и му заповядва да изгуби всички битки, които има този ден. Всички го оплюват и мразят. На следния ден кралицата му повелява да се представи най-добре и той печели. Всички го обичат, ала бяга, преди да го намерят. Той се връща при дамата, която го е освободила, за да удържи на думата си.

Щом Ланселот се връща, Мелеаган заповядва да построят кула, където го затваря. След година Мелеаган отива в двора на Артур, заявявайки, че него го няма, а трябвало да се бият. Говен казва, че той ще заеме мястото му, ако не го открият. Мелеаган се хвали на баща си Бадмагю, че Ланселот е избягал от страх, но кралят се съмнява, както и неговата дъщеря – принцесата. Тя тръгва да го търси пеша. Намира кулата и му казва, че ще му върне услугата – някога той ѝ е дал главата на един омразен рицар и тя е била тази дева. Ланселот се връща в кралството си, всички го приветстват. Той се бие с Мелеаган и го побеждава.

Стендал - Червено и черно

В малкото френско градче Вериер живее синът на местния дърводелец Сорел – Жулиен Сорел. Той е един от многото му синове, абсолютно некадърен в работата си, все подхванал книга под ръка, но уловил по някаква случайност окото на г-н дьо Ренал, кметът на Вериер. Негов голям враг е управителят на местния приют – Валено. За да се покаже като човек с положение, г-н дьо Ренал взима при себе си на работа 19-годишният Жулиен, обещавайки му солидно заплащане, но все пак баща му успява да покаже своята черезнерна алчност и да поиска повече за сина, когото до вчера е смятал за абсолютно безполезен. Изплашен пред вратите на новия си живот, Жулиен идва пеша в дома на кмета и първият човек, който го вижда, е съпругата – г-жа дьо Ренал, която, чувайки от мъжа си за идването на нов възпитател, си е представяла по-скоро тартор, а пред нея се появява някакъв ангел, от който тя изначално е впечатлена, а по-късно – и влюбена.

В началото Жулиен не изпитва никакво влечение към г-жа дьо Ренал. Той е твърде погълнат от себе си и от обучението си за семинарист. Не може да прикрие искрената си любов към Наполеон, искал е да служи в армията, дори крие негов портрет в сламенника на постелята си. Г-жа дьо Ренал е онази, която изпитва чувства към Жулиен и се укорява за това. Жулиен забелязва, че тя, въпреки трите си деца, е запазила младежкия си вид, тя е едва 30-годишна.

Въпреки че не харесва деца, тези на г-жа дьо Ренал се влюбват в него. Той е много начетен, но ограничен от своя учител в запаметяването на латински сентенции и, изобщо, латински размисли на гръцки философи. Неговата памет впечатлява всички и вдъхна огромно доверие в семейството.

Г-жа дьо Ренал се измъчва дали в сърцето на Жулиен има друга жена, докато още сама съзнава дали изобщо го обича. Има слухове, че Жулиен ще се жени за Елиза, нейната камериерка, която наскоро наследява доста пари, а също така когато подменят сламенниците по етажите, Жулиен държи да се изгори един конкретен портрет, скрит там. Г-жа дьо Ренал смята, че той е от неговата любима, но всъщност принадлежи на Наполеон.

Г-жа дьо Ренал скоро се отдава на Жулиен, той нехае до някъде, после пък се радва на любовните си успехи. Когато и той се влюбва в нея, тя започва да охладнява към него, моралът си казва тежката дума. Той заминава при своя приятел Фуке, който опитва да го убеди да се занимава с търговия и да бъдат партньори, тъй като това е особено доходоносен бизнес. Жулиен се колебае. Когато се връща, г-жа дьо Ренал вече не може да крие чувствата си дори пред г-жа Дервил, която става пръв свидетел на тяхната забранена любов. Г-жа дьо Ренал твърде очевидно постоянно сменя тоалетите си, поръчва си нови, със свежи, топли цветове, които веднага хващат окото.

Веднъж кралят посещава Вериер, а г-жа дьо Ренал урежда Жулиен да е сред конниците. Започват сплетни – как така син на обикновен дърводелец стоял редом с първенците на града.

Г-н дьо Ренал започва да получава анонимни писма за изневярата на жена си. Той е потресен. Г-жа дьо Ренал опитва да действа хладнокръвно и му показва онези, които сама е получила. Дори настоява да изпъдят Жулиен, надявайки се той да направи обратното, тъй като кметът се страхува, че ако изгуби Жулиен, Валено ще го вземе за възпитател на своите деца и ще му се присмива. Накрая все пак отпращат Жулиен. Той тръгва, но се връща за последно три дни след заминаването си при г-жа дьо Ренал, без да я предупреди. Тя е извънредно хладна с него, въпреки че много го обича, и Жулиен смята, че между тях е свършено. Така тръгва наистина за Безансон, където се установява в местната семинария. Там прекарва в мъките на лицемерието и клюките в продължение на 14 месеца, като междувременно стопля отношенията с ръководителя на семинарията – абат Пирар. Той става и него закрилник, а Жулиен – негов любимец. Абат Пирар дори го препоръчва на своя приятел – маркиз дьо Ла Мол, който си търси човек да му следи сметките и да му служи като дясна ръка. Преди да замине за Париж обаче, Жулиен вижда случайно своята г-жа дьо Ренал, която на няколко пъти е идвала в Безансон с надеждата да го види някъде из града, ала той нито е напускал семинарията, нито е получил което и да е от писмата ѝ. Всички тях абат Пирар е разпечатвал, четял и горял и те никога не са стигнали до него, както и новината, че тя се разкайва за греха си, но все още го обича.

Когато Жулиен заминава в Париж, той побада в един абсолютно нов свят на отегчение и снобизъм, където се чувства по-зле, отколкото с учителите си в семинарията, които са го приспивали със скучните си уроци. Сега в техните слова той вижда повече смисъл и знание, отколкото от многословните празнословия на висшето общество, сред което е длъжен да „лавира“. В дома на г-н дьо Ла Мол Жулиен се запознава и с прекрасната му дъщеря Матилда – извънредно красива, но студена млада жена, две години по-малка от него. Тогава той вече е на 21, а тя – на 19. Помежду им пламва любов, но Жулиен и този път не е особено заинтригуван от нея. Първите стъпки са нейни, после и той започва да я обича, но някак по принуда. Матилда предпочита той да е студен към нея, дори да заплашва да я убие. Неговото безразличие ѝ действа по-силно, отколкото обясненията му в любов.

Един ден нейният баща взима Жулиен на извънредно важно събрание, на което той трябва да присъства като куриер – да запомни казаното наизуст, тъй като има невероятна памет, а после да го каже на друг човек. По пътя се запознава с бележит руснак, който му дава ценни съвети как да ухажва най-добре своята Матилда. Той му казва да препиште 53 любовни писма (високопарни празнословия, които искат да кажат всичко, но не казват нищо) и да ги праща на друга жена. Тази „друга“ е маршалката – г-жа дьо Фервак. Тя изначално не реагира по никакъв начин нито на писмата му, нито на драматичния начин, по който лично ги носи на портиера ѝ, пък и той не говори конкретно за любов. В едно обаче успява – ревността на Матилда се разпалва до там, че тя му се отдава и забременява от него. Толкова е горда, че почти веднага пише на баща си, че иска да избяга с Жулиен, въпреки превъзходните кандидати, сред които е 24-годишният Кроазноа, лудо влюбен в нея.

Г-н дьо Ла Мол страшно се разгневява на Жулиен, но им дава рента и един от замъците си, за да живеят далеч от очите му. Матилда настоява той да присъства на сватбата, за да не говорят лошо за него и честта му и тогава той ѝ показва писмо, писано от г-жа дьо Ренал и изобличаващо Жулиен в най-долни постъпки. Матилда показва писмото на Жулиен, той си тръгва и скоро след това издебда г-жа дьо Ренал в църквата и опитва да я убие с два пистолета. Него залавят, а г-жа дьо Ренал се разминава със счупено рамо. Тя дори отива да види Жулиен в затвора. Двамата разбират колко се обичат. Тя признава, че само е преписала писмото, което са ѝ дали и че не е искала да го прави, но са я принудили. Идва процесът, Жулиен си признава всичко и въпреки намесата на Матилда, г-жа дьо Ренал и още известни личности, техни познати, осъждат Жулиен на смърт – решение, което той отказва да обжалва.

Последните месеци в затвора са ужасни за Жулиен заради гостите, които му идват, най-вече заради Матилда, която изгаря от ревност. Той се наслаждава единствено на срещите си с г-жа дьо Ренал. Тя още се надява на надежда. По това врме умира Кроанзоа на един дуел и планът на Жулиен на омъжи Матилда за него и те да отгледат сина им отпада. Заклева г-жа дьо Ренал тя да се погрижи за неговия син и в никакъв случай да не посяга на живота си. Когато отсичат главата му, Матилда организира огромно погребение, облицова една пещера с мрамор, където да положат тялото му и да го опеят, а г-жа дьо Ренал спазва обещанието си и не се самоубива, но въпреки това умира от мъка три дни след него.