Никола Фурнаджиев е един от най-самобитните български
поети. В неговата лирика са отразени черти от нашия национален характер и живот
и заедно с това горещият дъх на
съвременната обществена действителност. Роден 27 май 1903 г. в Пазарджик,
където тогава баща му е работел като техник в Околийското инженерство. Поради
професията на бащата, който после следва в Германия известно време строително
инженерство, семейството му е променяло няколко пъти своето местожителство.
Най-дълго живее в Сливен при родителите на майка, които били съвсем бедни хора.
За пръв път Фурнаджиев печата свое произведение през 1918
г. като ученик в пети (девети) клас в хумористичния вестник „К’во да е” –
хумористичното стихотворение „Неволи”. След излизането на първия брой вестникът
бил конфискуван и редакторите, заедно с неколцина кводаисти, арестувани.
Фурнаджиев престоял две нощи в мазето на Военното комендантство и бил разпитван
два пъти. Военните били страшно разсърдени от някои произведения във вестника,
в които се нанасяла „обида на пагона”. Инцидентът с „Весели страници” показва,
че младият 16-годишен поет е живял с антимилитристични настроения.
Той продължава сътрудничеството в софийския „К’во да е” и
публикува в него към 30 стихотворения и редица произведения в проза. Общото
впечатление от неговите стихове – а и от прозата, доколкото я има – е, че те са
в духа на кводаистката поезия. Той се издига над кводаистката атмосфера.
Усвоява стихотворната реч, макар да следва все още художествените похвати и
средства на Пенчо Славейков и Яворов, които винаги е признавал за първи свои
учители, и символистите, като стига някъде дори до подражание. Но стихът му
укрепва бързо и покрай чуждите навеи, през книжните вдъхновения се насочва към
израз на лични мисли и чувствата на поета.
В ранните си стихотворения Фурнаджиев се бори с инстинкта
си на творец за свой вътрешен свят. През есента на 1922 г. Фурнаджиев се
записва да следва медицина в Софийския университет. Той вече е недоволен от
ученическите си стихове и ,както изглежда, през първата си студентска година е
повечето чел, отколкото писал. Любим поет за цял живот му остава Ал. Блок, от
когото превежда като ученик стихотворението „О подвигах, о доблестях, о славе”
и го печата в сп. „Изгрев”. Не причислява ранните стихотворения към своето
творчество. „Стиховете ми – казва той за тях – бяха писани под чужди влияния и
аз не им отдавам значение”. Те представляват някаква ранна предистория, когато
още не се е проявила истинската творческа природа на автора. Себе си той намира
едва след Септемврийското въстание: въстанието заедно с
обществено-политическата атмосфера след неговото потушаване – ето оня мощен
двигател, който пробуди истинската творческа личност у Фурнаджиев, строго
обособена, със свой поетичен свят. С новия си септемврийски образ той влезе в
литературното движение у нас.
Въпреки драматичните моменти в неговото сериозно
творчество, въпреки трагичните ноти в него то е вътрешно монолитно в
централната си насоченост, определена от основната проблема, която вълнува
автора на цялата му лирика от „Пролетен вятър” насам – проблемата за
отношението между поет и народ.
След влизането си в „Нов път” той продължава да чете
съветска литература. При борбата, която „Нов път” водеше с буржоазния
литературен фронт, при раздвижването, което бе настанало в редовете на
привържениците на модернизма в началото на 20-те години, възникнаха чести
спорове. В страниците на списанието Фурнаджиев се намесва в тия спорове и
участва в борбата против остарялото в изкуството, против фалшивото новаторство
– в защита на истински новата революционна литература.
В борбата със старото изкуство той оформи своите
естетически позиции, а в творчеството си изгражда своята нова поетика. Той
отрича не само символизма – „тоя бездушен, безличен, еднообразен символизъм,
който като пластове пепел тежи над душите на някои млади поети” – той отхвърля и
всички ония, дори социални „песни”, които звучат мелодично-сладичко и звънко и
равнодушно”, защото им липсва вътрешен огън. Критикува остро авторите, които се
занимават със „стихотворно човъркане”, преследва посредствените и бездарните.
Особено противна му е онази „парфюмирана и рахитична поезия”, с която пълнят
списанията мнозина млади поети. Той е съгласен с издигнатия от Гео Милев
Лозунг: „Българската поезия има нужда от оварваряване” – но възразява, че не
бива да се приемат в името на тоя лозунг като положително явление различни
лъженоваторства, както прави това някъде Гео Милев.
Той никога не позираше с литературна начетеност и не
пръскаше усилията си безразборно в много посоки. Имаше усет за ценното и на
него спираше своето внимание. Той воюваше за ново революционно изкуство,
разкриваше своите идейно-естетически позиции като поет-комунист с категоричност
и твърдост. Той имаше полемичен, борчески дух, спореше с буржоазния литературен
печат.
Той беше твърде критичен – не само към чуждите работи, но
и към своите. Искаше да чуе обективното мнение за стихотворенията си и никога
не се сърдеше за критическите бележки – независимо от това, дали ще ги приеме
или не. Намереше ли бележките за справедливи – вслушваше се в тях. Той твореше
бавно – стих по стих, строфа по строфа записваше, проверяваше звученето им,
смисъла им и преработваше, недоволен от нахвърляното.
Макар да живееше в някакво силно вътрешно напрежение и да
беше предразположен към прояви на буйство, той умееше да се овладее, да бъде
тактичен – отличаваше се още в младите си години с една особена мъдрост. Но
понякога в искреността си, или засегнат дълбоко от нещо, или в презрението си
към някого той можеше да бъде твърде груб. Но винаги принципен.
В първите години на студентството си Фурнаджиев участва в
„нестихналите след въстанието борби на нашата лява интелигенция”.
Стихотворенията му, печатани в „Нов път” и поместени в сбирката „Пролетен
вятър” (1924), влизат в оная нова вълна от революционна литература, която се
появява непосредствено след Септемврийското въстание. Тая литература, известна
като септемврийска, беше своеобразно продължение на линията на Смирненски.
Най-близък до Смирненски – и по съдържание, и по форма на
стиховете си – беше Асен Разцветников в „Жертвени клади”. Още първите негови две
стихосбирки „Пролетен вятър” (1924) и „Дъга” (1928) очертават образа на един
самобитен, мощен поет, който се отделя рязко от другите и заема свое сигурно
място в българската лирика.
Фурнаджиев се появи в българската литература като
истински новатор – и в постановката на проблемите, и в третирането на темите, и
в образната си система, и в творческите си похвати, и в своя поетичен речник.
Богатата гама от настроения и мисли, силата, свежестта и някъде суровата
първичност, дори грубост на образите, тревожната музика, трагичната атмосфера
на стихотворенията в „Пролетен вятър” и „Дъга” идат от Септемврийското
въстание, дълго време трайна тема в творчеството на Фурнаджиев. Първият аспект
на тая тема е отражението на фашистките изстъпления в живота и в душата на народа,
емоционалната реакция срещу терора след поражението, мъката по убитите борци.
Чужд на всяко копиране на реалния живот, в стремежа си да
долови неговата същност поетът търси образи, годни най-кондензирано да въплътят
чувството, което вълнува него и другите, да предадат осезателно впечатлението
му от преживяванията на народа и от действителността.
Първото чувство в стиховете на Фурнаджиев е мъката от
поражението на въстанието – мъка и на народа, и негова лична. Но в
септемврийските стихотворения на Фурнаджиев са израз не само на мъка и на
протест – в тях ни зарязва, отначало като подпочвено течение, а после и
открито, ясно изразен борчески патос, свързан с възторга от героичния подвиг на
народа.
Народът у Фурнаджиев – това е преди всичко селската маса,
това са „сивите селяни” с първични души, но с революционизирано съзнание,
свързани на живот и смърт със земята. Затова, когато те се бунтуват, и земята
се бунтува. У Фурнаджиев природата и всички предмети в нея са живи същества,
олицетворени, както и цялата земя. За Фурнаджиев конкретната действителност е
материал, от който той се ползва по свой начин, за свои творчески цели, без да
следва нейните външни прояви. Близък е до известна степен на експресионизма. В
него има черти и на реализъм, а твърде често и на романтизъм.
Отношението към земята от Фурнаджиев е сложно: в неговата
поезия са преплетени чувството на възторг от родната земя, от родината с
философското схващане на земята като космическа сила, едно особено чувство към
трагичната участ на „земята бунтовница”, т.е. на народа, с усещането за сливане
с нея като основа на нашите деяния, на цялото битие на човека, противопоставена
на всичко абстрактно и метафизично. Срещу символизма с неговия песимизъм, краен
субективизъм, отчужденост от народа и социалните борби той издига нова ярка
поезия на земното и конкретното, на оптимизма и социалните чувства, на дейния
хуманизъм, на вярата в народа и в светлото начало на живота.
След атентата в църквата „Св. Неделя” в 1925 г.
Фурнаджиев бива арестуван в Чирпан, доведен под стража в София и затворен в Дирекцията на полицията.
Благодарения на застъпничеството на Димитър Нейков, социал-демократ, приятел на
баща му, той бива пуснат на свобода под наблюдение на полицията („под надзор”).
През втората половина на 1925 г. той печата в различни списания, но най-много в
„Златорог”, на който става редовен сътрудник.
Поезията на Фурнаджиев след отиването му в сп. „Златорог”
в 1925 г. е изпълнена, особено през втората половина на 20-те години, с
мъчителни противоречия, със зигзаги на мисълта и чувствата, с драматичен спор в
душата на поета между противоположни тенденции, с подеми и падения на
самочувствието. Целият комплекс от тия противоположни изживяване, резултат на
откъсването му от народа – неговия основен герой – и от комунистическото
движение – неговото вдъхновение.
След нощта на драматичните вълнения и тежки настроения у
Фурнаджиев настъпва винаги светло утро. В душата му напират потиснати борчески
настроения. В своята поезия той ни е дал сам своята психография на роден бунтовник.
Основното в неговата активна природа е непокорството. Ограниченията го
измъчват, пасивността го гнети. По различни начини и през 20-те, и през 30-те
години изповядва той тая своя същина.
Като особено единство са почувствани у Фурнаджиев жената
и земята. Те се сливат в един образ, в една сила („Миг”). Затова и любовта тук
придобива особен характер. Най-силното чувство на Фурнаджиев е чувството на
земята – образ, който изпълва цялата му поезия. За него тя е родната земя, в
която са му „мили даже псетата”, и корава пръст, в която впива жадни устни, и
земя родилка, която дава плод на хората, и космична сила. Поет на земята, той
чувства дълбоко нейната красота и вечност. Тя го държи в своята власт, привлича
го, зове го.
Изоставил след две годишно следване Медицинския факултет,
той се прехвърля в Историко-филологическия, дето изучава педагогия и философия,
и завършва висшето си образование през 1930 г. До 1933 г. работи в
Министерството на народната просвета. През 1931 г. е член на редакцията на
литературния вестник „Съвременник”. Там, особено последните години, той се
чувства угнетен.
През тия години света се бяха разразили събития, пред
които поет е чувствителна гражданска съвест, какъвто бе Фурнаджиев, не можеше
да остане спокоен и безразличен: завземане властта от хитлеристите в Германия,
Гражданската война в Испания подготовката на война в Съветския съюз. Наставаше
време, когато гражданската мисия на поезията трябваше да се прояви в пълната си
сила. Още в първите му тогавашни стихотворения се усеща горещия лъх на една
дълбоко неспокойна съвременност.
И с това поезията на Фурнаджиев се влива напълно в общото
течение на антифашистката поезия, чиято първа задача беше да се бори против
войната. В неговата поезия през втората половина на 30-те и първата половина на
40-те години звучат най-силно два мотива: изобличителен, който разкрива
задушния обществен и главно морален въздух на фашизма, и оптимистичен, който
утвърждава вярата в идването на един нов свят. Тия мотиви се развиват в сложна
смисловна и емоционална поетична атмосфера. Поезията на Фурнаджиев не познава
спокойствието на обективния рисунък.
През 1938 г. Фурнаджиев се завръща от Цариград,
учителства една година в гимназията в Пазарджик, след което се прибира в София,
дето е назначен служител в отделението за основно образование при
Министерството на народната просвета. Социалистическата революция го заварва
учител по философия във Втора софийска девическа гимназия.
Проблемите на народа, за родината, за епохата, които
стояха в центъра на неговото творческо внимание, продължиха да го интересуват и
след 9.9.1944 г. И сега те получиха пълно разрешение. Първите плодове на
неговата повишена творческа активност влязоха в сборника „Велики дни” (1950).
За съжаление в много стихотворения от тоя сборник мъчно може да се познае, и то
само тук-там, истинският глас на поета Фурнаджиев. Защото достигаше до нас през
култовската атмосфера, която го заглушаваше и променяше неговия тембър. Над
поета, както и над цялата наша литература тежаха догматичните ограничения на
култа, готовите формулировки, установени и повтарящи се изрази в литературата.
Поезията на Фурнаджиев след Девети септември е дълбоко
оптимистична, но в нея няма място за показания оптимизъм, за плакатния възторг.
Оптимизмът в нея придобива своята искреност и сила от пълното, всестранно
изобразяване на живота. Основната проблема на нашата
социалистическо-реалистична литература – изображение на днешния човек – е
получила в неговото творчество убедително решение.
В работите си след Девети септември Фурнаджиев се явява в
нов поетичен профил, близък до стила на стихотворенията от 30-те години, но
различен от стила му в „Пролетен вятър”. Но това са два профила на една и съща
творческа личност. Стилът на автора в последните му три сбирки – това е стилът
на спокойната простота, на мъдрите лирични размисли и задушевната поезия. Тоя
творчески профил обаче не отрича профила на „Пролетен вятър” с лудуването и
буйната тревога – той допълва само богатия творчески образ на поета. Нещо,
което говори за различните възможности на неговата творческа личност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар