Тодор Влайков - Учител Миленков

Петър Миленков се връща в родния си град, след като е преподавал на друго място. В началото той не мисли нищо конкретно, но после, като вижда колко изостанала е интелигенцията и как нещата в града му трябва да се променят, той решава да стане учител.

Когато става учител, Миленков не започва веднага да обсъжда идеите си с останалите учители, а ги кани на разходки. С всеки изминал ден те стават все по-малко, но той е в добри отношения с тях. След това Миленков решава да предложи своите две идеи – едната е да се възобнови вечерното училище, а другата – всяка седмица да започнат да се разказват приказки на различни теми.

И на двете му идеи опонира старшия учител, който не харесва неговата упоритост и вижда заплаха в идеите му. Въпреки това, с настояване и подтикване на другите учители, както и с непрестанни увещания, Миленков най-после организира вечерното училище, в което, за негова изненада, идват много хора – около 40 души.

Паралелно с тези страдания, Миленков иска и да възобнови читалището, в което са останали много стари и неактуални книги, докато важните са пръснати при неговите бивши членове из града. Миленков и приятелите му опитват да издирят председателя и заместника му, както и счетоводителя, но никой от тях не иска пръста да си мръдне – особено главният учител, който е и самият заместник председател.

Миленков продължава да настоява и дори от името на главния учител свиква членовете на читалището, които много му се разгневяват и главният учител продължава да налива масло в огъня като отхвърля всяка дума на Миленков и непрестанно му противоречи. В края се сбъдва най-големият кошмар на Миленков и настоятелството не взима никакво решение, нито решава да отстъпи правата си на другиго.

Въпреки това обаче, Миленков започва да събира пари, най-вече да дели от собствената си заплата, за да купи нови книги. Много хора от града също се включват във възобновяването на библиотеката и дори кметът става отговорен за воденето на отчетите.

Вечерното училище става редовно събитие, ала с приказките е по-трудно. Първоначално на четенията идват предимно учители, а после и млади ученици, привърженици на Миленков. Четенията обаче започват да се посещават от все по-малко хора и един ден, един пияница и бивш интелигент, случайно се изпуска, че ако Миленков говорел за данъците, той вероятно би отишъл. Без да се обиди, Миленков разбира, че трябва да говори на теми, които интересуват българите в момента, а не да се фокусира в миналото на България.

Така той изнася първата си приказка за данъците, като прочита първо една руска книга, а после я преразказва на голямата си публика. Хората са много доволни, но не и първенците на града. Миленков е извикан в кметството и заплашван. Той е изключително възмутен, но след дълъг размисъл решава все пак да продължи в този дух и втората му приказка е приета още по-добре. Главният учител обаче му готви отмъщение.

Когато идва лятната ваканция и Миленков отива да служи в армията, той не бива избран отново за учител, защото до членовете на комисията са стигнали противоречиви слухове – едните твърдят, че Миленков е партизанин, а другите – че е социалист. И, въпреки че по-късно Миленков е оправдан в София, за него вече няма свободна позиция в родния му град и той бива пратен в едно диво село на име Ябълково, където хората са крайно ограничени и неграмотни.

Миленков пише едно тъжно писмо на своите приятели, но те все още носят неговия дух и обещават да продължат делото му.

Тодор Влайков - Дядовата Славчова унука

Дядо Славчо е известен в село като богат, добър и честен човек. Макар и останал сирак, той успява да се сдобие с много, но, за съжаление, е имал само един син - Младенчо. Той и жена му много са го обичали, но малко след като се оженил, Младенчо починал, а два месеца след него – и Славчовица. Така дядо Славчо останал единствено със снаха си и любимата си внучка – Райка.

Когато поотраства, Райка е най-личната мома в село. Тя много обича дядо си и за всичко му помага. Райка работи рамо до рамо с всички и не страни от домашните си задължения. Всеки ден тя ходи за вода на кладенеца и там един ден среща Ненчо. Той също я забелязва и у двамата се разпалват непознати чувства.

Ненчо е сирак от малък. Той живее сам в дома на родителите си, като за него се грижи майката на Донка. Донка е и най-добрата приятелка на Райка. Тя веднага забелязва, че двамата се обичат и опитва с това-онова да ги накара да се усамотят и да поговорят. В началото нито Райка, нито Ненчо са сигурни в чувствата на другия и всеки се съмнява, че може би другия си има любим или любима.

Когато се срещат отново при кладенеца обаче двамата започват все повече да разговарят и след това се срещат през нощта, съвсем тайно, ала майката на Райка разбира всичко. Тя първоначално е сърдита, но после се успокоява и решава в скоро време да убедят дядо Славчо да ги ожени.

В това време роднините на Ненчо мислят как да го оженят. Той по-късно признава на леля си коя обича и семейството му праща най-опитната сватовница, на която никой не ѝ е отказвал. Дядо Славчо обаче вече е избрал жених за Райка – сина на най-богатия дядо в селото – хаджи Донко. Той е изключително уважаван и има страшно много земи, ала характерът му е противен и е изхвърлил много семейства на улицата, след като им е дал един заем, а си е взел двойно и четворно повече. Освен това, двама от синовете му са избягали и отрекли от него, докато третият, пияница и глупак, е решил да се умилква на баща си, докато му вземе всичко.

Хаджи Донко също иска да сгоди третия си син за внучката на дядо Славчо, защото мисли само как да заграби земите му и да стане най-могъщият в селото. Двамата дори си говорят на „свате“. Ето защо когато идва бабичката на Ненчо, дядо Славчо ѝ отказва и тя претърпява първото си поражение.

Отчаяна, дни наред Райка страда и плаче и не иска да види Ненчо. Той също изживява всичко много зле и един ден двамата се виждат, без да се заприказват, но решават вечерта да се срещнат и тогава Райка убеждава двамата с Ненчо да отидат при дядо ѝ Славчо и да му се помолят горещо да им даде разрешението си. Ненчо е колеблив и срамежлив, но склонява.

На следния ден дядо Славчо отива в кръчмата, където среща и хаджи Донко. Така се случва, че един от длъжниците на хаджията също е там. Той е познат и на дядо Славчо и като чува как хаджи Донко иска и от него да измъкне повече пари и да го остави без нищо, застъпва се за него и двамата с хаджи Донко се скарват жестоко. На дядо Славчо обаче му олеква, тъй като си спомня как снаха му по-рано му е разказвала за лошия нрав на хаджията и разпътния живот на сина му, за да го убеди, че Ненчо е по-добрият избор.

Когато се прибира у дома си, дядо Славчо вижда, че Ненчо го чака и разбира, че той е човекът за Райка и че е достоен негов заместник и наследник на всичките му имоти. Дядо Славчо кани Ненчо при себе си и му предлага ръката на внучката си, а Ненчо и Райка не могат да си намерят място от щастие. В събота ги женят и двамата имат пет деца, първото от които е кръстено Славчо. След време дядо Славчо умира, а Ненчо става най-уважаваният и богат човек в селото.

Емили Бронте - Брулени хълмове

Романът започва с пристигането на г-н Локуд като нов наемател на имението Тръшкрос Грейндж. Локуд не е очарован от обитателите на Брулените хълмове, съсденото имение, най-малко пък от хазяина си – Хийтклиф. Една вечер Локуд се разхожда до имението, но започва да вали силен сняг и той е принуден да спи в Брулени хълмове, където намира книги с написани в празните пространства истории и три имена: Катрин Ърншоу, Катрин Линтън и Катрин Хийтклиф. След като прочита една от историите, той вижда призрак на жена и с виковете си буди Хийтклийф, който взима историята му не на шега.

Решен да узнае повече за Брулени хълмове, Локуд започва да разпитва Елен Дийн (Нели), която сега се грижи за Тръшкрос Грейндж, а и за самият Локуд, който се разболява.

Когато е била дете, Нели е работела като прислужница в Брулени хълмове. Домът е имал друг господар – Ърншоу. Старият Ърншоу е имал две деца – Хиндли, който е бил на възрастта на Нели, и Катрин. При едно от пътуванията си, той е обещал да донесе подаръци и на трите деца, а вместо това се връща с едно изоставено от Бога циганче, чието име и фамилия е Хийтклиф. Виждайки го, Хиндли го намразва, а Катрин решава да се сприятели с него.

В началото Хийтлиф е бил измъчван дори от Нели, но с времето е намерил другар в лицето на Катрин и двамата са играели непрестанно заедно. Хийтлиф крие от стария Ърншоу, че е бил измъчван от сина му, но когато неговият благодетел умира, цялата омраза на Хиндли се изсипва върху него. По това време Хиндли е вече женен за една болнава жена, която тайно страда от тубркулоза, и която малко преди смъртта си му ражда син – Хертън.

Освен Хиндли, Хийтклийф мрази и техния съсед – Едгар. Веднъж преди време Хийтклийф и Катрин са се промъкнали в Тръшкрос Грейндж да се надсмеят над богатите деца – Изабела и Едгар, които са се карали за малко кученце. Старият Линтън ги взима за крадци и Катрин не успява да избяга, защото едно от кучетата я захапва за крака. Хийтклийф опитва да я вземем със себе си, но те го прогонват. По-късно двете семейства се сприятеляват и децата идват да посещават Катрин. Тя обаче се разболява от треска. Нейният брат не знае как да се грижи за нея, той съвсем е вдигнал ръце от нея и Хийтклийф и майката на Едгар и Изабела я взима у дома да се грижи за треската ѝ, но двамата със съпруга си се разболяват и скоро умират.

След време Едгар започва да проявява чувствата си към Катрин, а тя – своят противен характер, който се е влошил с болестта си. Тя говори и прави каквото иска и, по съвет на доктора, никой не бива да ѝ противоречи. Едгар ѝ предлага брак, дори след като знае за нейната тъмна страна и Катрин приема, но веднага започва да се облива в съмнения и се допитва до Нели дали е постъпила правилно, като ѝ признава, че всъщност има чувства към Хийтклийф, но за нея той има твърде долен произход, за да се ожени за него. За нейно нещастие, той чува всичко и бяга от Брулени хълмове.

По време на тригодишното му отсъствие, Едгар се жени за Катрин и двамата се местят в Тръшкрос Грейндж, а Хиндли започва често да пие и учи сина си единствено на псувни и на нищо добро. Хийтклийф се връща неочаквнао и Катрин е полудяла от щастие. Той е съвсем променен и Едгар е притеснен. Хийтклийф се мести в Брулени хълмове и буквално си го присвоява от Хиндли, тъй като той е потънал в дългове. Хийтклийф решава да му отмъсти като прави сина му Хертън свой слуга и го лишава от всичко, което законно му принадлежи.

Катрин започва да си спомня старите си срещи с Хийтклийф и се чувства зле. В същото време сестрата на Едгар, Изабела, заявява, че е влюбена в Хийтклийф и Катрин я предупреждава, че този човек е дявол. Изабела обаче не иска и да чува. Катрин казва на Хийтклийф за чувствата ѝ и той решава да се възползва от ситуацията. Мами Изабела да тръгне с него, почти не убива кученцето ѝ и още на първата вечер тя осъзнава грешката си. Когато се връща в Хийтклийф в Брулени хълмове, тя се превръща в затворник. Опитва се да се свърже с брат си и дълго време се измъчва, когато една вечер случва възможност да избяга от Брулени хълмове. Хийтклийф я ранява в ухото, но тя стуга до Тръшкрос Грейндж и с помощта на Нели заминава за Париж, където ражда момченце и го кръщава Линтън.

Малко преди тези събития Катрин заболява тежко от любовна мъка. Посещенията на Хийтклийф разбиват малко по малко съзнанието ѝ. Когато се виждат за последен път, тя е бременна в седмия месец. Хийтклийф ѝ признава любовта си, а Катрин - своята. После Хийтклийф заявява, че тя го е измъчвала 18 години и се заклева да я мрази, а тя – да стане призрак и да го преследва. Едгар обаче се прибира у дома и те се разделят. Преди смъртта си Катрин ражда момиченце седмаче, което кръщават на нея, но баща ѝ държи да я нарича Кати, за да не му напомня на майка му.

Дванадесет години по-късно Изабела умира и вика малко преди това брат си. Едгар се бави три седмици в Париж, а после се връща със сина ѝ – Линтън. Още същата вечер идва слугата на Хийтклийф, Джоузеф, който иска да вземе момчето. Нели го води на следната сутрин и почти веднага Линтън разбира колко ужасно е мястото. Хийтклийф превръща сина си в жива стръв, поддържайки болнавото му тяло само и само да го ожени за Катрин и да сложи ръка на двете имения.

Линтън има изключително противен характер и непрестанно се оплаква. Първоначално той и Катрин е срещат в Брулени хълмове, но после баща ѝ разбира и им забранява. После започват да си пишат, а след това – да се срещат тайно. Хийтклийф диктува писмата на Линтън, като го кара да пише повече за Катрин, отколкото за болежките си. Когато Хийтклийф разбира, че Едгар се е разболял сериозно, той започва да става все по-отчаян и да кара сина си, въпреки разклатеното си здраве, да среща малката Кати на поляната. Веднъж Линтън примамва Кати и Нели в Брулени хълмове, уж да му помогнат след поредния му пристъп, но всичко се оказва капак.

Хийтклийф принуждава Катрин да се омъжи за Линтън и веднага след това я прави затровник, предотвратявайки всеки опит на слугите на баща ѝ да я освободят. Катрин все пак успява да се изплъзне една вечер, за да се сбогува с баща си на смъртния му одър, без да му каже колко е нещастна. След смъртта на Едгар, Хийтклийф отново завлича Катрин в имението си, където тя се грижи за Линтън до смъртта му. Никой, дори собствения му баща, не трепва, докато момчето се бори с последни сили за живота си и един ден просто се задушава и умира. Катрин е съсипана, за нея всички са врагове. Това е и състоянието, в което Локуд я намира и дори ѝ носи едно писмо от Нели, преди да си тръгне.

Седем месеца по-късно Локуд се връща в Тръшкрос Грейндж, но Нели не е там, а в Брулени хълмове. Когато я среща, Нели му казва, че Хийтклийф е мъртъв. Тя разказва, че две седмици след заминаването на Локуд, Хийтклийф я повикал в дома си да замести Зила, другата домакиня, а след това започнал да се държи странно, да не яде и вижда призраци.

Докато той си губел ума, то отношенията между двамата братовчеди, онеправдания Хертън и нещастната Катрин, се постоплили. Въпреки че двамата много се карали и Катрин постоянно се подигравала на глупостта на Хертън, тя му признала, че не го мрази и започнала отново да го учи да чете. Виждайки как двамата се съюзяват срещу него, Хийтклийф вече не мисли за отмъщение, а започва да става все по-весел, тъй като непрестанно вижда своята Катрин.

В една дъждовна вечер Нели го намира мрътъв в леглото си, обливан от дъжд и с ръка, протегната през счупения прозорец, където Локуд по-рано е видял призрака на мъртвата Катрин. По-късно едно овчарче вижда духовете на Хийтклийф и Катрин на един хълм.

След смъртта на Хийтклийф, Хертън си връща всичко изгубено, жено се за Кати и двамата заживяват в Тръшкрос Грейндж, а Брулени хълмове остава под надзора на стария мърморко Джоузеф.

Джек Лондон - Дивото зове

Бък е огромно, доволно куче, което живее необезпокояван и спокоен живот в Юга. Един ден, малко след началото на Златната треска, Бък бива отвлечен, за да бъде продаден. Без да знае причината за тази жестокост, той решава да си отмъсти на първия човек, когото види, след като два дни са го държали без храна и вода. Този човек се окажа мъж с червена фланела. Бък опитва всячески да го победи, но получава такъв хубав бой, че се отказва. След това той бива купен от един французин и сложен във впряг.

Бък бързо започва да се научава как да тегли впряга, как да живее като полярно куче и как да бъде разбойник. Най-големи проблеми му създава водачът на впряга – Шпиц. Той е огромен и бял, закален побойник. Бък внася смут сред кучетата във впряга, настройва ги срещу Шпиц и всички едва успяват да спазват графика за дългия преход. В един удобен момент Бък предизвиква Шпиц и го убива, а след това става водач на впряга.

Под негово ръководство и с неговия ум впрягът се движи леко и пропътува много мили. Доли печели известност на французина и шотландския мулат, които са водачи на впряга. След тази победа обаче водачите трябва да продадат кучетата на пощата. Така Бък и целия впряг стават пощенски кучета и трябва да тичат ден и нощ почти без почивка. Скоро обаче петите им се набиват, ставите и мускулите им се износват и те не стават повече се водачи. Пощата ги продава на новите им стопани – двама мъже и една жена.

Тримата са пълни некадърници. Искат да изминат огромно разстояние с шест преуморени кучета и изключително много багаж. След няколко неуспешни опита и дъжд от камшици, мъжете започват да се вслушват в съветите на хората, намалят багажа и купуват други кучета, ала когато тръгват, те дават на кучетата твърде много храна, не се организирани и вървят малко мили и когато храната свършва, оказва се, че са изминали само една четвърт от разстоянието.

На всичкото отгоре жената страшно започва да мрънка и иска да се вози на шейната, което още повече ги забавя. Кучетата започват да измират от глад и умора, снеговете започват да се топят и положението започва да се влошава все повече, докато не стигат една река. Там срещат Джон Тортън, който е контузен и чака приятелите си да се върнат. Тортън ги предупреждава да не преминават реката, защото ледът е твърде тънък, но никой не иска да го чуе.

Когато единият от мъжете опитва да вдигне впряга, кучетата едва се надигат, но само Бък отказва, усещайки надвисналата беда. Той дори не усеща ударите, почти е умрял, когато Тортън го спасява. Мъжете не могат да му се противопоставят и тръгват с намаления впряг, когато малко след това ледът се пропуква и те, и впрягът изчезват в реката.

Бък укрепва и се сприятелява с Тортън. Бък помага много пъти на своя нов господар – спасява го от реката, печели му много пари и дори го защитава от хора. Тортън тръгва на пътешествия да вади злато и Бък скучае през повечето време. Така той започва да чувства гласа на дивото и един ден дори вижда вълк, с когото се сприятелява, но не се решава да го последва. По-късно той започва да го търси и да се забавлява като лови храната си. Веднъж решава да убие огромен стар елен и така минават четири дни. Когато Бък се връща най-накрая в стана, той заварва там празнуващи индианци, които са убили новото му семейство, включително и Тортън. Побеснял, Бък ги напада, убива мнозина от индианците и останалите побягват.

Останал без господар, Бък предизвиква една глутница вълци и, след като ги побеждава, става един от тях, а по-късно им става и водач. Индианците разказват легенди за Зъл дух, който бил по-голям от обикновен вълк и който убивал хора. Този Зъл дух често се връщал при същата онази река, в която Бък намерил трупа на Тортън, и виел самотен.

Джек Лондон - Белия зъб

Романът започва насред снежната пустиня в Аляска – двама мъже тичат след шейна, теглена от шест кучета. Върху шейната има ковчег, а вътре лежи мъртъв благородник, техният бивш работодател. От няколко дни впрягът е следван отдалеч от глутница изгладнели вълци. Те са водени от една самка, наполовина вълк, наполовина куче – нейното име е Киче.

Първата нощ след появата на вълците изчезва едно от кучетата и после, колкото и да се опитват мъжете, кучетата продължават да изчезват. Причината за това е Киче, която ги подмамва едно по едно, а после те биват разкъсани от глутницата. Вълците обаче са твърде много, а храната – твърде малко. Те стават толкова нетърпеливи да се докопат до хората, че започват да ги преследват все по-открито, докато единият от мъжете взима единствената пуша в три патрона и повече не се връща. Останал сам, вторият мъж изоставя ковчега, но само с три кучета, на ръба на силите си и твърде далеч от града, той станува. Вълците го обграждат и той непрестанно трябва да държи огъня запален. Дори не може да впрегне кучетата и вълците ги изяждат.

Следва борба с вълците и човека. Той почти е загубил съзнание от изтощение, глад и недоспиване. Тъкмо когато смята, че всичко е свършено, на помощ му идват хората от града, но само защото смятат, че благородникът е с него.

Неуспели да изядат човека, вълците тръгват за друга плячка и скоро се пръскат. Водачът на глутницата, един тригодишен младок и едноок стар вълк тръгват след Киче и започват настоятелно да я ухажват. Едноокият и водачът убиват младока, а веднага след това едноокият убива водача и тръгва след Киче. Тя скоро забременява и спира да роди в една пещера.

Едноокият тръгва да ѝ търси плячка, но открива, че са в опасна близост с един рис-майка. Белия зъб се ражда заедно със своите братя и сестри. Той единствен прилича на баща си, останалите са рижави. Още в началото Белия зъб се оказва по-силен и схватлив от останалите, а и заради смъртта на баща им, настъпва глад и останалите вълчета умират. Киче разбира, че Едноокия е умрял от вълка и тръгва сама да търси храна. Белия зъб също започва да изследва света навън, претърпява първите си жестоки уроци, но се научава как да си лови храна сам.

Най-сериозният противник обаче е майката-рис, която идва, след като децата ѝ биват изядени. Киче се бори с риса до сетни сили и го побеждава с помощта на Белия зъб. Когато тя се възстановява от раните си, двамата излизат на лов и един ден попадат на хора. Белия зъб очаква безстрашната му майка да ги нападне и убие, но вместо това тя им се покорява. Открива ги Бобъра – индианец, който ги води със себе си и опитва отново да опитоми кучето на брат си.

Белия зъб се спречква редовно с кучетата там и особено с едно от тях – Лип-Лип, което му трови живота. Макар да успява да му отмъсти веднъж, скоро отвеждат майка му и Белия зъб остава сам, озлобен, сред онези хора, които в очите му са богове. Когато пораства, Белия зъб и останалите кучета отиват във форт, където Бобъра изкарва много пари, а Белия зъб прекарва времето си като убива новодошлите кучета и ги оставя на останалите да ги изядат.

Уменията му в боя не остават незабелязани и един отвратителен човек с прякор Красавеца решава да го купи от индианеца, но Бобъра има много пари и не се интересува. Тогава Красавеца го пристрастява към алкохола и когато Бобъра се разорява, Красавеца откупва Белия зъб за алкохол. След това той прави от него озлобен вълк-боец. Държи го постоянно затворен и го отвързва само за да го вкара в една колиба и да изправи срещу него противник.

Веднъж противник на Белия зъб е един булдог, който с търпение понася всичките му атаки, а после го захапва за гърдите и бавно започва да хапе нагоре към врата му. Малко преди да умре, Белия зъб бива спасен и откупен от Уайдън Скот.

Първоначално Белия зъб не вярва нито на Скот, нито на помощника му Мат и дори ги ухапва. Но с търпение, постоянство и нежни думи Скот приучава Белия зъб да му служи. Загрубял от тежкия живот и множеството битки единственият начин Белия зъб да покаже любовта си към своя господар е като ръмжи, но в неговото ръмжане Скот чува нотка на любов.

Веднъж Скот заминава неочаквано и Белия зъб така тъгува за него, че отказва да яде и без малко не умира. След това Скот се връща, но после решава да замине за дома си. Белия зъб разбира това и, въпреки че бива затворен, скача през прозореца, нарязва муцуната си и настига Скот на парахода. Там Скот решава да вземе Белия зъб със себе си.

Първоначално животът на Белия зъб е много хаотичен. Той се страхува от всички движещи се коли и трамваи. В имението всички се страхуват от него с изключение на Коли – женско куче, овчарка. Коли постоянно го предизвиква, а Белия зъб повечето пъти се прави на заспал, за да я избегне. Постепенно Белия зъб привиква с живота си и дори веднъж помага на Скот, когато си чупи крака. Всички го обичат. Дори Коли започва да се държи по-добре с него и скоро забременява от него.

Веднъж от затвора бяга страшен престъпник. Преди това той се заканва да си отмъсти на съдията, защото е осъден без вина. По случайност, същият този съдия е бащата на Скот. Една вечер престъпникът се промъква в дома на съдията, но Белия зъб усеща злите му намерения и го напада с типичния си маниер – без вой, без звук. В схватката Белия зъб успява да прегризе гърлото му, ала е прострелян три пъти.

Лекарите не дават надежди той да оцелява, но неговата дива природа го спасява и след дълги грижи той успява да си стъпи на краката. Когато излиза навън и среща отново Коли, той ляга на земята и неговите вълчета идват и започват да се катерят отгоре му.

Софроний Врачански - Житие и страдание на грешния Софроний

Софроний е роден в село Котел с името Стойко (всеки път, щом сменя сана си, името му се променя, като се запазва първата буква). След това се е казвал Серафим, а след това – Софроний.

Софроний е имал мащеха, която никак не го е обичала, но на 11 е останал кръгъл сирак. Бил прибран от чичо си и учен за търговец на добитък. Докато той пътува по работа, роднините му го правят длъжник и му взимат почти всичко. Женят го по принуда още на 18, а той, за да избяга от жена си, отива в отдалечените села като свещеник.

След 1768-ма година Софроний е бил пленен от турците за откуп, който неговите хора не искат да платят. Той успява да се спаси, но получава недъг и косата му окапва от стреса. След това той страда от депресия, която нарича лудост. След това жена му умира (тогава той е на 55).

Обвиняват Софроний за измамата на един турчин, който е крал от държавата добитък и го е продал и е взел парите. Сделката се е извършила в дома на Софроний и сега искат от него той да плати за всичко. Опитват се и да го обесят, а после владиката му забранява да служи за известно време.

Софроний отива в Поморие, където е хвърлен в затвор заради старите му „престъпления“. От там го измъкват с много молби неговите селяни, но Софроний трябва да плати много пари.

На всичкото отгоре Софроний не може да си прости, че трябва да събира данъци от хората и това много го измъчва.

Когато става свещеник в Карнобатско, той жени двама души, без да знае, че момичето се харесало на един турчин. Той намира Софроний и решава до го беси, но после му казва да разтрогне брака им, за да може момичето да стане негово.

След една година в Карнобат, подлъгват Софроний да стане Врачански епископ. Длъжността е много добра, но положението в държавата – не. Когато Софроний най-накрая приема поста, той не може да събере данъците от своята област и постоянно бяга от някого – от разни главатари на разбойници, кърджалии и турци, като опасността е винаги една и съща – тъй като той вече е епископ, за него ще искат много пари, но тъй като той не разполага с тях, Софроний е сигурен, че ще го убият.

Така Софроний прекарва 5 години в пещери, в манастири, по пътя, в студа, болен, гладен и изтощен. И на всичкото отгоре църквата си иска данъка, който той е трябвало да събира и въобще не я интересува положението на Софроний, гладните години и недоимъка на народа му.

Изтормозен, Софроний успява да се освободи от поста си и дълговете си и заминава във Влашко, където се учат внуците му. Там той написва житието си.

 

 

Биографична справка

 

Софроний Врачански е роден в Котел, март 1739 г. Кръщават го Стойко. На 3 г. остава без майка. Расте болнав и постъпва в училище на 9 г. Научава гръцки, който му помага в търговията.

На 18 г. Софроний остава съвсем сам с дълговете на съдружниците на починалия си чичо. Обеднял, женен, Софроний преживява дълги години на немотия и унижения. Котленските първенци виждат, че само с таланта си Софроний може да изплати дълга си, затова дават подкуп на владиката Гедеон, за да може Стойко да стане свещеник.

На 1 септември 1762 г. Стойко Владиславов е ръкоположен за свещеник в Котел. Той е учител и подвързвач на книги. Неговата слава стига до Паисий Хилендарски, който посещава Котел през 1765 г. Софроний става един от първите преписвачи на Историята.

През 1775 г. Стойко посещава Света гора и остава там 6 месеца да се усъвършенства като преводач и проповедник. След завръщането си в Котел той е взет като заложник, за да принудят селото да плати извънреден налог. Софроний е спасен, но изпада в дългове заради многото лекари, при които ходи. Лишават го за шест години от правото да служи в църква.

През юли 1791 г. е обвинен в съучастие на кражба на овни от главния доставчик на месо за турската армия. След като е изтезаван, Стойко спасява живота си и плаща голяма глоба.

През 1792 г. става свещеник в Карнобат. Там е заплашван, че ще бъде набит на кол от бостанджи башията Сербезоглу, а после почти обесен от султан Ахмет Герай (султан Софроний нарича управителите на област, а истинският султан е наричал „цар“).

През 1793 г. става свещеник в село Карабунар.

През 1794 г. става монах и приема името Серафим. На 14 септември същата година бива избран за Врачански епископ и приема името Софроний.

В продължение на 10 години Софроний носи на раменете си бремето на епископ (1794-1804). Полага усилия да въведе говорим български език в църковните си проповеди, да създаде училища, да привлече подготвени учители. Но тази му дейност му донася само страдания и изпитания, поради пълното безвластие и анархия, залели цялата османска империя. През 1795 г. е имало и чумна епидемия.

През 1800 г. Софроний е извикан уж за едномесечна служба във Видин, но бива задържан за три години от Калиник. Той се отнасял зле със Софроний, без да уважава сана му или да се съобразява с разклатеното му здраве. През тези три години Видин три пъти е бил обсаждан от султански войски. Живеещ в непрекъснат страх, Софроний се отдава на книжовна работа. Тук той съставя двата прочути Видински сборника с проповеди и с преводи на популярните на Балканите народни книги: Езопови басни, повест за Синтип Философ, Философски мъдрости и др.

През юни 1803 г. Софроний е пуснат и след 20 дни заминава за Букурещ при внуците си, където е посрещнат съчувствено от угровлахийския митрополит Доситей, който го въвежда в средата на румънските боляри и на влашкия владетел Константин Ипсиланти. С тяхно съдействие Софроний бива освободен от задълженията си на врачански епископ и му бива опростен дългът към Цариградската патриаршия, натрупан от несъбираните църковни налози и данъци поради разорението на българското население и принудителното отсъствие на Софроний.

Митриполит Доситей го настанява в митрополията в Букурещ, осигурява издръжката му. Тук през 1804-1805 г. той написва изповедта си „Житие и страдания на грешния Софроний“.

И в Букурещ Софроний не намира покой. Тревогата му за българите, останали в това „живелище варварско и разбойническо“, го кара да пише книги на говорим език, за да стигне поучението му до онези, които е напуснал. Търси средства и съдействие да ги отпечата, да излязат „на щампа“ и книги на прост български език. С огромни усилия и настоявания успява да отпечата през 1806 г. книга с поучения, наречена „Неделник“, с която се поставя началото на българското книгопечатане.

Изцяло вдаден на книжовническо дело, Софроний не изоставя и политическата си работа, макар че я върши тайно. Външно той живее съвсем уединено и самотно. А всъщност непрекъснато общува с българите оттатък Дунава, духовно ръководи преселниците във Влашко и най-вече установява връзки с руския императорски двор и високопоставени руски политици. В посланията на Софроний и на Иван Замбин до руските управляващи кръгове се разкрива бедственото положение на българите под османско иго и единствената им морална опора – надеждата, че една победоносна за русите война ще ги постави под руско покровителство.

През 1808 г. българският депутат Иван Замбин умира в Петербург и единствен застъпник на българите вече остава Софроний, наричан в руските документи от оная епоха „архиерей български“. Писмата и посланията на Софроний в Русия, както и личните му срещи в Букурещ с руски политически и военни лица, създават в руските управляващи кръгове силен интерес към положението на сънародниците му и към възможността българите да съдействат на руско военно настъпление отвъд Дунава.

Наистина, войната от 1810-1812 г. показва с героични дела готовността на българите да се сражават срещу поробителя и да съдействат всячески на руското настъпление. Софроний в личността в висок престиж, която организира и вдъхновява с лично участие, с позиви и послания българите.

През 1811 г. за главнокомандващ на Дунавската армия бива назначен генерал Кутузов. Със съдействието на Софроний той оценява революционните сили на българите и за пръв път в историята създава самостоятелни български военни отряди, известни като Българска земска войска.

Военните победи на руската армия в България през 1811-1812 г. не довеждат до освобождението на българите поради влошаване на международните условия за Русия – надвисва завоевателното нападение на Наполеон.

След примирието през 1812 г. между Русия и османската империя Софроний, настанен в румънски манастир, не изгубва надежда, че нов обрат във военните действия на Европа ще благоприятства за освобождението на отечеството. Последните известия за Софроний са от 1813 г. Навярно наскоро е и починал в Румъния.

 

За „Житието“

 

В Букурещ Софроний написва най-хубавото си произведение – своята автобиография, която не само че ни разкрива характерни особености на автора, неговият интимен вътрешен мир, но и в най-реалистични черти възпроизвежда духа на епохата, през която е живял.

Това не е само една лична изповед – то е в същото време и изповед на поробения българин изобщо – бих казал, на българския народ през робството. Тук само народът разказва за себе си, просто и при това с необикновена сила на израза – разказва ни за страданията си, за обидите, които е търпял, за униженията, на които е бил подлаган в продължение на векове.

От такава национална типична стойност са не само чувствата, мислите, възгледите, които изразява Софроний, но и онези отношения на всекидневния живот, които са дадени тук в най-съществените си и най-характерни форми.

Ала покрай тая широка типичност има и нещо, което характеризира Софроний лично.

Първата и основна черта на Софроний е неговото дълбоко, почти болезнено съзнание за дълг – съзнанието, че той трябва да стори нещо за своите сънародници и като личност да се жертва в полза на народа. Освен своите човешки задължения той поема върху себе си и тежките задължения на своето звание – да бъде учител и наставник на простия народ и през целия си живот да работи за неговата просвета. Той дълбоко съзнава задълженията и отговорностите, които му поставя това звание.

Житието е кратко, изложено в сбита форма и все пак има голямо разнообразие и богатство на стила.

За пръв път, откакто се шири у нас писменост на най-прост народен език, от перото на един духовник излизат поуки в този светски дух и в съгласие с новите културни тежения. На външната обредност, а вътрешното облагородяване и дейната милост правят човека истински човек и християнин. Софроний държи на нравствените дела, изтекли от чист алтруизъм. Той изтъква настойчиво примера на близки и далечни народи, за да проличи огромната роля на светското образование.

Да стане българинът нов човек, да се прероди нравствено и развие умствено, е зовът на времето, в което живее. Робът, потънал в невежество, трябва да усвои друг поглед върху нещата и света, за да се приравни в домашно възпитание понятие за чест, гражданска свобода и културни нужди с европееца и да си извоюва по-достойно битие. Софроний действа планомерно в този дух, схващайки ясно дълга си като апостол на Възраждането.

Между книгите, които Софроний съставя или превежда в Букурещ и от които само една бива навремето отпечатана, първо място по литературно-историческо значение се пада на неговата ръкописна автобиография от 1804 г., озаглавена „Житие и страдания грешного Софрония“. Докато другите трудове на нашия проповедник ни отвеждат към предходните духовни нужди на миналото, тази автобиография, кратка по обем, бди и днес най-жив интерес и може да бъде всякога с радост и напрегнато внимание. Тъкмо защото говори за себе си, вместо да повтаря чужди жития, в които не откриваме вече нищо занимателно, разказът му, тъй естествен и подвижен, ни увлича с всичко първично на откровенията и всичко наивно-просто на стила. Ако в другите съчинения-преводи на този книжовник само косвено или случайно се долавя някаква лична нота в настроенията, в мислите, в опита, тук той е всякога сам на пръв план, занимава ни постоянно със себе си и предава преживяното без всяко сухо назидание или каквото и да е били старание за важничене и позиране. Правдив и искрен безусловно, Софроний създава едно дело без прецедент у нас, ръководен само от желание да ни посвети в съмненията си и да се покае пред сънародниците си – след мъчителното за него решение да се откаже от духовен сан и от задължения към паството.

Човек с крайно чувствителна и строга съвест, Софроний може да намира достатъчни за разума си основания да остане отвъд Дунава; но той е безсилен да отстрани всичките си остри скрупули и не отбягва безпристрастния укор на ония, които е онеправдал.

Софроний постоянно прибягва до разговорния стил, долавяйки правилно всичката му жива сила в един разказ, прякото му отношение към воля и неволя на лицата. Срещи и сцени изпъкват чрез пряката си реч най-релефно пред въображението ни. И те ни представят Софроний като повествовател, у когото примитивното епическо начало граничи понякога с художествения похват на опитния драматик и романист. Такъв динамичен и свеж разказ е нещо необикновено за времето си у нас и тъкмо тая особеност на „Житието“ го прави рядък човешки документ и литературен паметник. В пустинята на някогашното безкнижие то е малък оазис, гдето читателят от днес си отпочива с голяма радост.

 

Само обстоятелството, че Софроний пише своята автобиография вече означава скъсване със средновековната традиция на скриване и принизяване на писателската личност. Средновековната българска литература не познава жанра на автобиографията – тоя жанр се явява у нас в епохата на Възраждането. И това несъмнено е проява на ново отношение към човешката личност, на своеобразен индивидуализъм и хуманизъм.

Това е творба, писана в Румъния, в изгнание. За съвременниците тя остава неизвестна. За пръв път е публикувана от Раковски през 1861 г. във вестник „Дунавски лебед“. От тогава непрекъснато привлича вниманието като едно от най-оригиналните произведения на новата българска литература.

Васил Друмев - Нещастна фамилия

(Хронологично)

 

Джамал Бей е бил млад яничарин (в книгата е с "я"), когато се е влюбил в красива българка и решил да я потурчи, но тя се омъжила за Иван. Когато Джамал бей опитал да я открадне с хората си, Иван и братята му я защитили и Джамал бей се заклел да отмъсти на него и цялото му семейство. Затова подпалил къщата му, убил баща му и взел жена му, но като видял Иван, че я отвличат, отишъл да я спасява. Жена му искала от него да я промуши, но Иван не намерил сили и тя се самоубила. След това Иван изчезнал.

Петър и Велко, братята му, мислели, че Иван е мъртъв и заживели заедно, отворили си дюкяни, но точно като започнали да забогатяват, Джамал бей пак се появил и запалил дюкяните и къщата им. Успял да вземе дъщерята и жената на Петър и решил да ги потурчи, но те отказали. Тогава той започнал да измъчва жената на Петър, но тогава се появил Иван и я спасил, макар че му отсекли ръката.

Със сетни сили Иван се прибира в самодивското жилище с жената на Петър, но и двамата скоро умират. През тези две години, в които Петър и Велко са живели мирно, Иван е живял като скитник и често е идвал да проси в дома им. Когато обаче Джамал бей отвлича жената и дъщерята на Петър, Иван спасява Петър и сина му – Влади, след което ги води на едно пусто място в гората, за което всички вярват, че е обитавано от самодиви.

След като Иван умира, Петър и Влади прекарват на това място 20 години, без да знаят, че третият брат, Велко, жена му и трите му деца са живи.

Романът започва с това как Рада, жената на Велко, го чака да се върне. Разбойници са отвлекли двамата им синове – Велико и Стоян, и искат за тях огромен откуп, който Велко не може да събере, защото никой не иска да купува нивите му – всички го смятат за прокълнат заради нещастията, случили се на семейството му.

Велко се връща покрусен, Рада си скубе косите и оплаква синовете си. Тя иска да се утеши с последното си дете, Недка, което е само на 2 години, но когато се прибира, вижда я забучена на кол да се пече върху голям огън. Рада си губи ума, а Велко отмъщава на разбойниците и решава да се самоубие. Рада го разубеждава, но Велко не може да понесе, че и синовете му ще умрат, затова отива в самодивската къща да търси смъртта.

Там той среща брат си Петър и сина му Влади, които носят маски. Петър и Влади познават Велко, но решават да не се издават, а да помогнат на синовете му. Влади има банда, с която напада разбойниците и освобождава братята. В стълкновението умира един от пазачите – Омар, който се оказва незаконен син на Джамал бей.

Новината за бягството на братята стига до Джамал бей. Сега той си има и други проблеми – неговият син Али и майка му са били тайно християни, а и наскоро са избягали с Петя, в която Али е бил влюбен. Джамал бей е толкова бесен, че заклева Емин, който също е яничарин, да убие цялото семейство бавно и мъчително.

За да влезе в Преслав, Джамал бей използва главатаря на кърджалиите, който по-късно обезглавява. Емин успява да залови Вълко, Рада, Велико и Стоян, а в боя умират Петър и Петя (Влади научава, че сестра му е жива, малко преди един кърджалия да я убие). Велико и Стоян са изпечени живи, а Вълко и Рада – след тях. Докато Джамал бей гледа как умират, конят му се подплашва от нещо, но защото Джамал бей не успява да измъкне крака си от едно дърво и от седлото на коня, той бива разчекнат на две.

Виждайки смъртта и възмездието, сполетяло господаря му, Емин се хвърля в огъня.

Останал сам, Влади се прибира в самодивското жилище, плаче над гроба на майка си и пита бог защо се е случило всичко това. След като влиза в къщата, тя пламва от четири страни, но не става ясно дали Влади е умрял.