Александър Дюма - баща - Граф Монте Кристо

Франция.

Корабът „Фараон“ акустира на брега с лоша вест – капитанът е умрял при плаването, но е оставил ръководството на своя помощник – Едмон Дантес. Както и една заръка, която се оказва съдбоносна.

Още със стъпването си на брега, Едмон (20-годишен) бърза да се прибере – отива при баща си, който е мизерствал през изминалите месеци заради дълговете към техния съсед. След това отива при своята любима – каталнката Мерседес, която е настоятелно ухажвана от нейния сънародник – Фернан Мондего. Фернан обича до безумие Мерседес, но когато тя му каззва, че ще се самоубие, ако посегне на Дантес, той се отдръпва.

Едмон и Мерседес са отново заедно. Дори решават да се оженят на следния ден.

Без да знае за тези планове, Фернан се среща с Данглар – той е счетоводител на кораба на Дантес и случайно е станал свидетел на две неща – как капитанът е заръчал на Едмон да слезе на остров Елба, където получава писмо, което трябва да отнесе в Париж. Вярвайки, че става дума за прогонения там император Наполеон и за секретната оргнизация в столицата, която го подкрепя (а в изблик на пиянство), Данглар написва с лявата ръка донос срещу Едмон, смачква го и го захвърля, но Фернан го взима и още на следния ден – денят, в който Едмон се сгодява и жени за Мерседес, той бива отведен от властите.

В същия този ден 27-годишния съдия Вилфор също се сгодява за дъщерята на влиятелен маркиз – тя е богата, красива, ще му осигури голям доход, общо взето – той ще получи всичко, което желае. Събитието обаче е прекъснато от залавянето на Едмон, който е с много тежко обвинение. Годеницата на Вилфор го моли да е милостив, Вилфор е щастлив и възнамерява да пусне Едмон, но когато прочита писмото, дадено му на Елба и разбира, че собственият му баща (поддръжник на Наполеон) е замесен, изгаря писмото, а единственият свидетел – Едмон, хвърля без съд и присъда в затвора на замъка Иф.

Г-н Морел (собственикът на кораба и шеф на Едмон) и Мерседес опитват да разберат от Вилфор първо в какво е обвинен Едмон, а след това – да го освободят.

Вилфор обаче заминава спешно за столицата, за да предупреди краля Луи Филип за пристигането на Наполеон. За това получава награда. В Париж се среща и с баща си. Двамата говорят за изчезването на един мъж – вероятно убит от същата тази организация, в която членува баща му. Вилфор обаче е спокоен и доволен – той има милостта на краля и подкрепата на баща си. И двете са му нужни, когато на власт се връща Наполеон. Тогава г-н Морел прави втори опит да освободи Едмон, защото вече властта е друга, ала Вилфор умишлено забавя писмото за освобождаването му и в крайна сметка дори не го праща. Междувременно бащата на Едмон умира от мъка.

Така Едмон преживява без да знае присъдата си и без да говори с друг затворник в продължение на шест години (има един път във втората година, когато управителят слиза при него и Едмон опитва да го убеди в невинността си, но управителят вижда в досието му, че нищо не може да направи).

На шестата година, загубил всяка надежда и сериозно обмислящ да се самоубие като гладува, Едмон чува в килията си странен шум – друг затворник копае път за бягство. Той опитва да му помогне и двамата се срещат – оказва се, че това е бившият абар Фериа, обявен за луд.

Едмон също е бил сметнат за луд още в началото и пратен в подземията заедно с него. Абатът е известен с това, че предлага милиони за освобождаването си. Когато се срещат, абатът не му говори за това, но вместо това го учи на езици и наука, докато двамата копаят пътя си за бягство. Случва се така, че абатът получава пристъп, от който вероятно ще умре. Паразлиран наполовина, той разказва на Едмон историята за несметно богатство.

В миналото имало две могъщи фамилии, много богати, които искали едно и също – пост на кардинал. Тогавашният Цезар обаче искал да ги убие и да си присвои всичко. Затова поканил и двамата на обяд. Единият отишъл неподготвен, но другият успял да си състави завещанието. Когато умрял, цялото му съкровище не могло да бъде намерено. Последният граф от неговия род завещал на Фериа цялата си библиотека и в едно томче той намира парче хартия, което пали и което се оказва изписано със симпатично мастило – именно това е завещанието. Там е написано точно как да се стигне до остро Монте Кристо и къде да е закопано. Два дни след това откритие обаче Фериа е заловен и хвърлен в затвора и така и не успява да стигне до него. Той е законен собственик на съкровището, тъй като всички наследници на стария род са вече мъртви, а сега предава това право на Едмон, който смята за сина, когото никога не е имал.

В един страшен ден абатът умира. Едмон е поразен. При абата идва тъмничарят, докторът, управителят и други, които проверяват с нагорещено желязо дали наистина е мъртъв и едва тогава го зашиват в саван. Едмон минава по тунела, разшива саван, вади абата и сам се зашива в чувала. Той мисли, че ще го заровят в гробището, но вмето това му връзват тежест на крака и го хвърлят. Едмон успява да се освободи, плува в тъмнината и изтощен стига до безлюден остров. Плува отново, стига до друг остров, също само от скали, а после попада на една греда, откъдето привлича вниманието на каробче с контрабандисти.

Капитанът го взима за моряк на кораба и Едмон три месеца плава, мислейки непрестанно за съкровището на Монте Кристо. Той не може просто да иде там, а и през цялото време се съмнява. Идва обаче сгоден случай. Контрабандистите имат пратка точно на остров Монте Кристо. За да остане, Едмон инсценира, че пада тежко и си чупи кръста. Неговите хора му оставят храна, кирка и барут. С тях Едмон отмества огромна скала, с която е запушен входа на пещерата, а после откърват и мазилката по входа на втората пещета. Съкровището намира в ъгъла, точно както гласи завещанието на кардинала, заровено в земята.

Едмон взима част от съкровището, а по-късно си купува яхта със специални отделения, за да прибере останалото. Така започва търсенето му какво се е случило в негово отсъствие.

Когато Едмон напуска замъка Иф, той е вече на 33 години, т. е. изминали са 14 години в затвора.

Първо отива в родния си град. Там разбира, че баща му е починал. Разпитва и за други свои познати и попада на следите на Кардус – техният съсед и шивач. Той държи ханче и гладува с болната си жена. Едмон се представя за абат, който изпълнява последната воля на мъртвия Едмон (самият Дантес толкова се е променил, че който и от познатите му да го види, не може да го познае – младият, жизнерадостен момък, сега е страшен, проницателен мизантроп). Поблазнен от големината на диаманта (който трябва да бъде разделен между приятелите на Едмон), Кардус му разказва всичко.

Бащата на Едмон е починал от глад. Бил е изоставен. Г-н Морел и Мерседес много пъти са опитвали да го приберат, но той е държал да остане в дома си. През цялото време е бил убеден, че Едмон е мъртъв и че той трябва да го последва. Г-н Морел му дава пари, но те отиват за покриване на дълговете му и погребението.

Данглар е забогатял, след като е избягал, страхувайки се Едмон да не бъде освободен и истината да излезе наяве. Той води нечестни сделки, правят го граф. Фернан заживява дори по-добре – той служи в армията, води войската през тайни пътища, осигурява победа и съюзници, близък е с Данглар и става дори по-богат от него. Данглар става барон, а Фернан си присвоява титлата граф и името Морсес, изоставяйки Монтего зад гърба си.

Мерседес се жени за Фернан година и половина след залавянето на Едмон и отива да живее с него в Париж. Ражда му син – Албер.

Разбирайки, че Кардус е единственият негов приятел, Едмон оставя диаманта на него и на жена му. След това отива при Морел – старият му господар е на път да се разори. Изгубил е всичките си кораби, дължи много пари на много хора и с надежда чака последния си кораб „Фараон“ да се върне.

Дантес отива при Морел под прикритие. Той казва, че му дава три месеца отсрочка да си плати едни от най-големите дългове, които той лично откупува от управителя на затвора (в замяна разбира истината за залавянето си и намесата на Вилфор). По същото време Морел разбира, че „Фараон“ е потънал, а капитанът е заболял и не е могъл да се върне. Моряците обаче са спасени.

След три месеца Морел обмисля самоубийството си. Той за пръв път не може да удържи на думата си и нито синът му, нито дъщеря му успяват да го обедят. Точно когато се готви да се самоубие, дъщеря му идва и му носи същата онази кесия, в която е оставил пари на умиращия баща на Дантес. Вътре има докумет за погасени полици и диамант за зестра на дъщеря му. Освен това в същото време в пристанището акостира „Фараон“ със същия екипаж и стария си капитан.

 

Италия

10 години по-късно

(Внезапно стилът на романа се променя. Вариант 1 – досегашната история е била увод. Вариант 2 – Дюма е използвал млади писатели, за да напишат по-голямата част от романа, докато той е работел върху началото, за да може да се справи със сроковете, дадени му от издателя)

По време на големите празници в Рим Едмон Дантес, вече официално граф Монте Кристо, се среща със сина на своята любима – Мерседес. За да не бъде срещата подозрителна, преди Италия той приема при себе си Франц, най-добрият приятел на Алберт. Франц също само си мисли, че среща случайно Синбад моряка (както Едмон се нарича пред него), но всичко е част от голяма и сложна поставновка, която Монте Кристо разработва през цялото това време.

В Италия славата на Монте Кристо е така мистериозна, както и славата на най-големия бандит – Вампа. Франц и Албер имат възможността да я чуят от управителя на хотела, в който са отседнали, точно преди Албер да бъде отвлечен от същия този Вампа. Бандитът, както и самият управител, работят за Монте Кристо, но Франц не знае нищо от това, когато отива при него за помощ, тъй като не му достигат пари да плати откупа на Албер. За Монте Кристо е детска игра да освободи Албер без капка кръв и то само за да получи възможността да бъде поканен в дома му в Париж. Двамата се уговарят да се срещат на определена дата през май след три месеца.

 

След три месеца

Париж

 

Албер има гости в деня, в който идва Монте Кристо. Той разказва на всички за приключението си в Италия и Монте Кристо не закъснява и се представя. Той се среща с бащата на Албер – граф Морсер и жена му – Мерседес, която изпитва нещо странно, когато се среща с Монте Кристо. След тази среща Монте Кристо отива в новия си дом, който по стечение на обстоятелствата се оказва същата онази къща, която е принадлежала на бащата на съпругата на Вилфор – господин дьо Сен Меран. Старият е загубил пари, дъщеря му е починала, и в къщата е останала само тъжната история на същия онзи управител от Италия на име Бертучо.

Монте Кристо настоява да чуе историята на къщата от него. Бертучо разказва, че имал брат, а брат му имал съпруга. Веднъж брат му попаднал в политическа ситуация и бил убит. Бертучо отишъл при Вилфор да иска справедливост, но такава му била отказана, така че Бертучо се заклел във вендета. Вилфор се изплашил и поискал охрана, но въпреки това Бертучо го издебнал в двора на дома му. Той мислел да го заножи, но Вилфор закопавал в същия момент малко сандъче. Бертучо го намушкал, изровил сандъчето и открил вътре посиняло новородено. Съживил го и го пратил в приют. По-късно жената на неговия брат взела детето и го отгледала като свое. То станало невероятно зло и надменно. Като отраснало, подпалило къщата, докато се опитвал с един свой приятел да накара мнимата си майка да му даде парите си. Снахата на Бертучо изгоряла, а детето изчезнало.

Бертучо станал контрабандист. Веднъж властите го подгонили и той отишъл в крайпътното ханче на стария шивач. Случил моментът, в който старият шивач Кардус и жена му се пазарели за диаманта. Намерили един бижутер, който им предложил по-малко от стойността му, но не повярвал много на историята как са се сдобили с него. Същата вечер настанала буря и бижутерът трябвало да остане, но жената на Кардус се полакомила и предложила на мъжа си да го убият. В крайна сметка загинали бижутера и жената, а Кардус съумял да избяга. Властите дошли и заловили Бертучо, който в този момент излязъл от скривалището си, за да види дали може да спаси някой след престрелката на втория етаж.

Бертучо щял да бъде осъден на смърт, но настоявал да се свърже с абат Бузони, същият абат, който дал диаманта на Кардус. В крайна сметка Бертучо бил освободен, след като се изповядал на абата, а самият Бузони го пратил с писмо при Монте Кристо (тук не става ясно, явно съществува истински абат Бузони, за който Монте Кристо се е представил, а после му е казал за Бертучо, диамната и така нататък и го е направил един от своите хора). Кардус бива заловен по-късно и си признава всичко.

Още на следващия ден Монте Кристо започва плана си. Първо купува любимите и много скъпи коне на г-жа Данглар, а след отива в дома ѝ и се представя, показва уж случайно конете и мъжът ѝ трябва да признае, че ги е продал. Това води до търкания в семейството.

След като връща конете, г-жа Данглар ги дава на новата г-жа Вилфор (Вилфор е оцелял, има дъщеря от първия си брак и син от втория), та г-жа Вилфор пътува със сина си, но конете изведнъж пощуряват. Монте Кристо заповядва на немия си слуга Али да ги спре с цената на живота си и той го прави. Така си осигурява покана в семейство Вилфор и благодарността му. Вилфор дори идва в дома му, за да го види. Славата на Монте Кристо расте.

Монте Кристо има робиня – гъркинята Хаиде, чийто баща е загинал заради Морсер и тя го мрази в дъното на душата си. Баща ѝ се е казвал Али Тепеделенли. Хаиде живее в дома на графа с четири слугини, напълно отделно. Монте Кристо иска да я пусне да си върви, но тя не желае да си тръгва.

Монте Кристо се среща още веднъж с Маскимилиян – синът на вече починалият Морел. Максимилиян е влюбен в дъщерята на Вилфор – Валентин, а сестра му е щастливо омъжена. Двамата обаче все още търсят Синбад Моряка, който им е сторил толкова добро. Монте Кристо казва, че това бил богатият и ексцентричен негов приятел – лорд Уилмор, който заминал за далеч и надали щял да се върне. Въпреки това Максимилиан казва нещо съществено, което вълнува Монте Кристо – на смъртния си одър Морел казал, че червената кесия с диаманта и изплатения дълг му била дадена от Едмон Дантес.

Г-ца Вилфор трябва да се омъжи за г-н Франц, въпреки че техните дядовци са били големи врагове. Единственият, който истински обича Валентин, е нейният дядо – Ноартие. Той е напълно обездвижен и може да контактува с хората единствено като затваря и отваря клепачи. След като Валентин му признава, че не обича Франц, той я кара да извика при себе си нотариус да изготви завещанието му, според което той ще я остави без пукната пара, ако вземе за мъж Франц. Баща ѝ и новата г-жа Вилфор са против, те искат наследството да мине (или поне част от него) на внука, но дядото не крие колко презира новата си снаха и онова дете.

Случва се Монте Кристо да е в дома на Вилфор по същото това време, да накара съпрузите да се скарат още повече, след което да иде в близката телеграфна станция и да подкупи човека там, за да може да предаде грешно съобщение и Данглар да загуби много пари на борсата.

Монте Кристо дава прием в дома си. Кани всички свои познати. Бертучо познава Бенедето – същото онова дете, което е отгледал и което след смъртта на снаха му е изчезнало. Сега той се казва виконт Андреа Кавалканти, който благодарение на Монте Кристо ще бъде представен като син на махон Бартоломео Кавалканти ( и на двамата е платено да играят ролите си), докато всъщност Андреа е син на г-жа Данглар и г-н Вилфор, по думи на Бертучо, който е видял г-жа Данглар в нощта преди да заножи Вилфор. До този момент Бертучо е смятал Вилфор за мъртъв.

По време на вечерята Монте Кристо прави намек, че нещо лошо се е случило в къщата и води гостите си специално в стаята с червени тапети. На г-жа Данглар ѝ прилошава и припада. Монте Кристо обаче не спира до тук и ги води в градината, говорейки на Вилфор, че е било извършено престъпление. Докато са садяли новата му градина, работниците намеирли ковчеже със скелет на новородено. Моне Кристо спира до тук и след това гостите си тръгват.

Докато се качва в кабриолета си, Андреа е спрян от дрипав мъж с червена кърпа на главата – това е Данглар, който го е приютил при себе си и който се води избягал затворник. Той принуждава Андреа да му плаща издръжка, а после слиза от кабриолета.

В дома на семейство Данглар настава скандал. Данглар казва, че жена му е отговорна за загубените пари на борсата, тъй като тя на няколко пъти „по предчувствие“ му е печелила големи сделки, а сега изведнъж той губи твърде голяма сума и иска от нея да изплати една четвърт от загубите.

Още по време на престоя в дома на Монте Кристо, г-жа Данглар и Вилфор се уговарят да се срещнат в кабинета му. Когато това се случва, Вилфор казва на г-жа Данглар, че Монте Кристо вероятно знае нещо повече. В миналото те двамата са били женени, когато са имали връзка. По време на раждането на сина им, г-жа Данглар замалко не е умряла, както и Вилфор – от удара с камата. Той казва, че е ранен при дуел и три месеца се бори за живота си. След година чак се връща в къщата и изкопава гроба, за да заличи грешката си, но не намира нищо. И тогава му хрумва, че човекът, опитал се да го убие, е спасил детето. Вилфор тръгва по следите на детето, разбира, че е взето от дом за сираци шест месеца, след като е оставено, но губи следите на жената. Г-жа Данглар си тръгва разбита, без да види, че някой я следи.

Вилфор започва да проучва Монте Кристо и отива при двамата единствени хора, които се смятат за негови близки – абат Бузони и англичанинът Уилмор. Двамата му разказват детството на Монте Кристо, наричат го Дзовани, признават, че е дете на корабостроителен магнат и че си е купил титлата. Уилмор дори казва, че го мрази. На въпроса защо е купил именно имението в Отьой, двамата отговарят различно – абатът казва „дом за бедни“, а Уилмор – за минерални извори. В крайна сметка пратеникът се оказва самият Вилфор, а Уилмор – предрешеният Монте Кристо.

Морсер дава приемр. Още с идването си Монте Кристо привлича вниманието. Веднага прави впечатление на Мерседес, че той нищо не яде. Кани го навън и му предлага лично храна, но той на няколко пъти отказва, което я огорчава. Разговорът им е прекъснат от Албер с новината, че дядото на Валентин е починал, докато е идвал насам, за да я убеди да се омъжи за Франц.

Щом Валентин се вижда със старата маркиза, тя говори само за едно – че иска да я види по-скоро омъжена, затова насрочват подписването на брачния договор за следния ден. Валентин е съкрушена. Максимилиан не желае да предизвика Франц на дуел, не го обвинява в нищо, а чисто и просто е готов да си тегли куршума след сватбата им. Това негово намерение разубеждава Валентин и тя обещава да избягат заедно в навечерието на подписването.

Максимилиан подготвя всичко, чака час и половина пред дома ѝ и накрая прескача сам оградата. Докато дебне момент да се вмъкне в стаята на Валентин, Морел чува разговор между Вилфор и доктора – разбира, че маркиза Сен Меран е умряла от пристъп, но има вероятност да е била отровена, защото дозата, която е предписал на стария Ноартие от стрихнин, е същата, която би я довела до страшни гърчове.

След разговора, Морел се качва при Валентин. Тя иска от него да се срещне с дядо ѝ. Двамата остават насаме. Ноартие, макар ням и парализиран, успява да накара Морел да се закълне, че ще изчака той сам да осигури бъдещето им с Валентин. След това Морел си тръгва.

Албер отива на гости на Монте Кристо и двамата слизат при Хаиде. Монте Кристо ѝ казва на ромейски да разкаже на Албер за смъртта на баща си и как е бил предаден от един френски офицер, на когото е имал пълно доверие. Разказът ѝ трогва Албер, ала много скоро във вестника на своя приятел Бошан той прочита намек за това предателство и, въпреки че срещу името на предателя пише само „Фернан“, той е сигурен, че ще заподозрат баща му, затова решава да предизвика Бошан на дуел.

Албер отива на стрелбището и моли Монте Кристо да му стане секундант. Монте Кристо го разубеждава и му казва да говори с Бошан. Албер така и прави. Бошан отрича бележката във вестника да я е сложил той, но за да защити честта си, дава срок от три седмици на Албер да проучи дали написаното е истина. След три месеца им предстои дуел.

Морсер отива при Данглар да иска да подновят женитбата на децата си, но Данглар отказва да даде ръката на Йожени на Албер заради писаното във вестника за Фернан (обаче без да му го казва) и Морсер страшно се разгневява на стария си приятел.

Вилфор иска да ускори омъжването на дъщеря си и кани Франц при себе си. Старият Ноартие обаче вика Франц при себе си и му дава да прочете истината за смъртта на баща си – че той е бил онзи, който го е убил при честен дуел. Франц веднага разваля годежа и плъзват най-различни слухове. Но с това нещастията на семейството не се свършват. Бароа, личният прислужник на Ноартие, умира в страшни мъки по сходен начин с г-н и г-жа дьо Сен Меран. По случайност доктор д‘Арвини е в къщата да прегледа Едуар и слиза. Той пренася умиращия, за когото няма вече спасение, в съседната стая и вика при себе си Вилфор. Взима и чашата с лимонада, от която е пил Бароа и сипва в нея сироп от виолетки. Течността става зелена – ясен признак, че вътре има силна отрова, която не оставя видими следи. Тази отрова е била предназнатена не за слугата, а за стария Ноартие, но въпреки че той е пил от лимонадата, тя не му е подействала, тъй като той взима стрихнин тайно от всички.

Докторът обвинява Валентин за отровителка и нарежда на Вилфор да я прати при палача. Бащата отказва да повярва, че това е истина, а докторът отказва да му помага повече.

Кадрус иска да се срещне с Андреа (Бенедето) в дома си. Кадрус се преструва на бивш хлебар, за да не го заподозрат. Като се срещат, Андреа му казва, че вероятно е намерил истинския си баща и това трябва да е не друг, ами Монте Кристо.

Монте Кристо получава тайнствена бележка, че ще бъде ограбен (той има две къщи – една в Париж и една извън града – в Отьой). Той заповядва слугите без вратаря да се махнат от Париж, а после тайно отива с Али, за да види кой е човекът. Монте Кристо смята, че ще опитат да го убият, но наистина се оказва само кражба. Крадецът влиза през прозореца, а отвън го чака друг човек. Монте Кристо се преоблича като абат Бузони и разкрива крадеца – Кадрус. Кара го да признае кой е съучастникът му – това е Бенедето, а също и да признае как се е измъкнал от каторгата – лорд Уилмор е спасил него и Бенедето, които са били под номер 58 и 59. Кадрус опитва да прониже Монте Кристо, но камата му се забива в бронята под дрехите му, после започва да моли за милост, но графът му извива ръката и го кара да напише с другата писмо до Данглар, че неговият бъдещ зет Андре е бивш каторжник. Едва тогава Монте Кристо пуска Кадрус, който щом прескача оградата, бива намушкан смъртоносно от Бенедето.

Монте Кристо и Али вкарват ранения в къщата. Али отива за хирург и Вилфор, а Монте Кристо остава с Кадрус и му казва, че е заслужил съдбата си, а след това разкрива, че той е Едмон Дантес. След това Кадрус умира.

Бошан се среща в уречения ден с Албер и му показва паспорта си като доказателство, че е пътувал за Янина да узнае истината. Казва му, че баща му наистина е същият онзи предател, но че ще пази тайната му, защото са приятели от три години. Албер му е благодарен и непосредствено след това заминава на пътешествие край морето с Монте Кристо. След няколко дни получава спешно писмо от Бошан с брой на друг вестник, който пише за същата история в Янина, но този път става ясно, че това е именно баща му. Албер се яхва на един от конете на Монте Кристо и заминава обратно за Париж.

Албер отива право при Бошан, който му разказва, че неговият баща е бил изправен пред камарата на лордовете, след като са го помолили да намери опровержение за обвинението във вестника. Той намира подходящите документи в точното време, но в същия ден идва Хаиде, която носи документи за раждането си и робството си и отмъщава за баща си. Морсер си тръгва посрамен.

След тази история Бошан признава, че може би източникът на втория вестник е Данглар, защото когато Бошан е бил в Янина е научил неговото име. Албер веднага отива при Данглар да му търси обяснение и Данглар казва, че граф Монте Кристо го е посъветвал да пише в Янина и че вече му е било известно истинското име на неговия баща – Морсер. Албер се заканва да научи цялата истина.

Албер проследява Монте Кристо до операта, след като не може да се добере до него по друг начин. Там го предизвиква на дуел пред всички. Монте Кристо се връща да се приготви, когато идва Мерседес и го моли за живота на сина си. Тя го нарича с истинското му име (познала го е още в началото) и му казва да накаже нея и Фернан, но да пощади сина ѝ. Монте Кристо е сломен и обещава да го остави жив, но в замяна на това трябва да умре той. В деня на дуела Албер идва последен и казва на Монте Кристо, че е бил прав и че баща му е виновен и така дуелът е отменен.

Моминското име на Мерседес е Херера.

Мерседес и Албер напускат дома на Морсер като оставят всички свои ценности. Морсер вижда това и отива да се дуелира в дома на Монте Кристо. Тогава Монте Кристо разкрива, че е Едмон Дантес и Фернан бяга при първа възможност. След като вижда как жена му и сина му го напускат, без дори да се обърнат, той се самоубива.

В дома на Вилфор отново става нещастие. От няколко дни Валентин не се чувства добре и накрая припада – отровена е. Отчаян, Вилфор вика д‘Арвини и лекарят с почуда открива, че Валентин още не е умрял. Като остава насаме с неподвижения Ноартие, разбира от него, че е подготвял внучката си за този ден като ѝ е давал от собственото си лекарство, в което също е имало отрова.

Идва време за женитбата на Албер с Йожени. Албер и Данглар се уговарят по финансовите въпроси, без да знаят истината един за друг – Албер не е никакъв богаташ, а Данлглар е банкрутирал и последната му възможност е бракът му с княз (както той нарича Албер). Данлглар признава на дъщеря си за банкрута, а тя се съгласява да му помогне, стига той да не ѝ пречи на нейните планове. В нощта на подписването идва Монте Кристо,който загатва за писмото от Кадрус, уличаващо Албер не само в убийство, но и разкриващо самоличността му на каторжник. Албер бяга, гостите бягат, Йожени също бяга със своята приятелка, след като се преоблича като мъж, и двете заминават тайно за Белгия.

Албер бяга от Париж и по случайност попада в същата стая, в която са Йожени и нейната приятелка. Него залавят стражите, а двете момичета бягат посрамени. Г-жа Данглар отива в дома на Вилфор (който живее сякаш в изолация) и моли да покрие случая с Албер като не го осъжда още, поне докато Йожени се омъжи, но той отказва.

В къщата на Вилфор Валентин е легнала болна. Струва ѝ се, че вижда видения, оказва се Монте Кристо, който я пази от библиотеката и следи кой влиза в стаята ѝ и какво налива в чашата ѝ. Казва на Валентин, че подменя отровата ѝ с ободрително средтсво и ѝ предлага сама да види своя отровител. Оказва се г-жа Вилфор. Монте Кристо чака тя да излезе, изсипва и тази чаша с отрова и дава на Валентин приспивателно, казвайки ѝ че дори да се събуди в ковчег, трябва да запази самообладание. На сутринта я намират мъртва. Ноартие е генвен, Вилфор е безпомощен, Морсер се заклева да омъсти. На следния ден е погребението на Валентин.

Морсер отива на погребението, но се крие в сенките. Монте Кристо го проследява, Максимилиан смята да се самоубие и той му попречва, като му разкрива, че той е тайнственият благодетел – Синбад Моряка. Казва на Морсер да изчака само месец, а след това сам ще му помогне да се самоубие.

Г-жа Данглар отива при любовника си – касиерът Дебре, с когото са имали сделка. Тя му казва, че г-н Данглар я е напуснал, като ѝ е оставил малко пари, а Дебре ѝ дава половината от спечеленото с тяханта сделка без следа от топли чувства.

Мерседес и Албер живеят над етажа, където се срещат г-жа Данглар и Дебре. Там Албер дава пари на майка си да замине за родното си място, а сам той отива да се сражава.

Вилфор приготвя делото на Албер и в деня на излслушването разкрива жена си като отровителка и ѝ казва, че вместо да я прати на ешафода, както заслужава, да се отвори сама. После отива в съда. Там пък Албер (който вече е бил посетен от Бертучо) казва пред всички, че Вилфор е негов баща. Сразен и осъзнаващ по-големия си грях, Вилфор бърза да се прибере у дома, за да избяга с жена си и Едуард. Там обаче намира и двамата мъртви. Там е и Монте Кристо, който се преструва на абат Фериа и който се разкрива като Едмон Дантес, повелявайки на Вилфор да спаси поне Албер – също негов син.

Монте Кристо и Максимилиан заминават за Марсилия. Монте Кристо се среща с Мерседес за последен път, след това отива в замъка Иф, откъдето получава книгата на абат Фериа.

 

Италия

Данглар отива в Рим с отчаяното намерение да получи петте милиона от Фирмата на Монте Кристо, но бива заловен от Вампа, който го принуждава да му даде петте милиона чрез гладуване. Накрая Данглар се съгласява, моли за опрощение и Монте Кристо се разкрива и на него.

 

Идва времето, в което Монте Кристо трябва да изпълни обещанието си към Максимилиан и да го умъртви. Води го в пещерата си на острова, където му дава хашиш. Когато се събужда, Валентин е с него. Монте Кристо казва на Хаиде, че ще изчезне от живота ѝ и ще ѝ припише всичките си богатства, но тя така силно го обича, че на следващия ден двамата отпътуват заедно.

Романът завършва с думите: „Да чакаш и да се надяваш.“

Добри Войников - Криворазбраната цивилизация

Чрез пиесата си Войников осмива (и това го казва в началото) предпочитанията към европейската мода и погрешното разбиране на „цивилизацията“.

„В лицето на доктора Магариди исках да представя като един апостол на мнимата цивилизация, която запленява слабите умове на девицата Анка и на майка ѝ Злата, слепи подражатели на модите. Като помощник негов е додадено лицето Димитраки, Анкин брат, превзет младеж, и с несвестни мъдрувания. А в лицето на Хаджи Коста, Анкин баща, е представен противоположен характер, който предвижда злочестните сетнини на неразбраните глупави последователи на речената цивилизация. Такъв второстепенен характер искал съм да покажа и в лицето на баба Стойна, която играе главна комична роля. А в лицето на Марийка мислил съм да представя скромното българско момиче, което пази почест към майка си и има уважение към българщината. Митю и неговите другари Герги и Пенчю, български младежи, любители на питието, немалко са увличат по проповедта на Маргариди, който ги подканя да презрат народните обичаи и хора̀, па да са учат на европейски. Митю, също влюбен в лицето на Анка и подбуден от завист и отмъщение на нейния любовник Маргарида, става най-сетне героят, който заедно с другарите си, още и Димитраки и Злата, дошли вече в съзнание, убива проповедника на мнимата цивилизация, който бе докарал до обезчестение дома на Хаджи Коста. С други думи, деморализацията, която са раздава чрез буйната несвестност на младежите у един народ, може да са изгони със свястната съзнателност тоже на младежите.“

 

Анка е от богато семейство. Има родители, брат и най-добра приятелка – Мария. Докато Мария е скромна и свенлива, каквато е типичната българка, то Анка държи да има по една рокля на месец (най-малко) и всяка от тях трябва да е според европейската мода. Нейна най-голяма поддръжничка е майка ѝ, а най-голям критик – баща ѝ. Тя намира утеха единствено у лекарая – Маргариди, който говори на френски и вижда само хубаво в цивилизацията.

Маргариди старателно ухажва Анка. По неговите сметки, майката е глупава, а брат ѝ Димитраки – още повече. Бащата само не може да излъже, но ето явява се по-голям проблем – хаджи Коста иска да омъжи дъщеря си за Митю – добро момче, най-желан ерген в село, който не разбира от френски. Според Хаджи Коста мъжът на Анка ще ѝ налее ум в главата, затова насрочва сватбата за след седмица.

Отчаяна, че трябва да слугува на селянин, Анка се съгласява да замине с Маргариди, при условие, че ще се оженят. Това не се случва. Той преспива с нея и я пуска да си върви. Жената, която им слугува, оплюва Анка и тя изведнъж разбира колко права е била Мария.

Като научава за бягството на дъщеря си, Хаджи Коста гони жена си от вкъщи и вика Митю и неговите приятели да открият Анка. Те намират Маргариди и Митю го убива.

Пиесата свършва с песен.

Джейн Остин - Гордост и предразсъдъци

Семейство Бенет живее в провинцията и най-големият им проблем е да оженят петте си дъщери. Джейн е най-голямата, най-красивата, най-добрата, Елизабет – главната героиня – весела, начетена и умна, Мери – суха и без таланти, Кити обича да подражава на Лидия, докато самата Лидия е ленива, многословна и невъзможна.

Майката се вълнува от пристигането на нов наемател – г-н Бингли, който идва заедно със сетрите си и най-добрия си приятел. Г-жа Бенет моли мъжа си да бъдат представени пред Бингли, надявайки се той да хареса някоя от дъщерите ѝ.

На първия бал Елизабет се среща с Дарси, но веднага си вади погрешни изводи за него заради хладното му държание и най-вече защото дочува как Бингли предлага на Дарси да танцува с Елизабет, но той отвръща, че тя не била достатъчно привлекателна за него.

Между Бингли и Дарси (28) има силно приятелство. Бингли може да е наивен и добродушен, но Дарси го цени, въпреки че е негова противоположност – сериозен и горд. Елизабет също има своя близка приятелка – Шарлот Лукас, която е вече на 27 (Елизабет е на 21) и чувства, че е в тежест на родителите си.

При втората си среща с Дарси, Бингли вече ухажва Джейн, а г-жа Бенет открито говори за брак, което дразни Елизабет.

Каролайн и Луиза Бингли канят Джейн на вечеря след втория бал. Г-жа Бенет настоява тя да язди до имението, въпреки че навън ще вали. Както и се надява, Джейн заболява и остава за по-дълго в имението. След няколко дни Елизабет отива при нея. Няма изгледи скоро да се оправи, затова Елизабет остава на гости. Вечерите прекарва в компанията на сестрите на Бингли, самият Чарлс Бингли и Фицуилям Дарси. Каролайн не престава да обсъжда отвратителния външен вид на Елизабет пред Дарси, за да му се хареса, а той, въпреки че първоначално е казал ужасни неща за нея, започва да променя мнението си за нея.

В един от разговорите Дарси казва на Елизабет, че не може да прощава грешките на хора, а също така споделя идеала си за жена.

Г-жа Бингли и две от сестрите идват да посетят болната и Елизабет. Когато Джейн се оправя, Елизабет моли да пратят карета, но майката отказва. Въпреки това с Джейн си тръгват и биват посрещнати особено хладно от майка си.

На следващия ден г-н Бенет съобщава за пристигането на нов гост – техен братовчед на име г-н Колинс. Той ще наследи имението след смъртта на бащата и ще може да изгони жените, когато си пожелае. Г-н Колинс е едър и невероятно досаден с многословието си. Той е излязъл в почивка специално за визитата си, иначе работи в енорайшия в Розингс (имението на лейди Катрин, която е леля на Дарси).

Г-н Колинс прави много лошо впечатление на всички, но той идва с една цел в дома на семейство Бенет – да направи една от дъщерите своя жена. Веднага се спира на Джейн, но майката го кара да размисли, като му казва, че с г-н Бингли вероятно скоро ще се съберат и той бързо прехвърля чувствата си върху Елизабет.

Сестрите се запознават с Уикъм – невероятно мил и красив военен, който е отседнал е Меритън (близкия град) заедно със своя полк. Докато са заедно, Бигли и Дарси минават с конете си. Срещата е необичайна. Уикъм ги поздравява, но и двамата подминават. По-късно Уикъм разказва на Елизабет, че баща му е работел като иконом в Пембърли (имението на Дарси) и че бащата на Дарси му е завещал определена сума и място в енораршията, но след смъртта на стария Дарси, той е бил лишен от полагаемото и прогонен.

Балът в Недърфийлд. Г-н Колинс кара Елизабет да танцува с нея първите два танца, а тя не спира да мисли за Укиъм. Когато отиват на бала, разбира, че той въобще не е там. Налага ѝ се да танцува и с Дарси, на когото споменава за познанството си с Уикъм. Това особено го дразни и след хапливата забележка на мис Бингли, тя продължава да смята, че Уикъм е жертва на гордостта на Дарси.

През остатъка от вечерта на бала роднините ѝ не спират да се излагат – Мери пее и свири ужасно, баща ѝ едва я спасява от срама; майка ѝ говори открито за брака на Джейн с Бингли; г-н Колинс пренебрегва етикета и сам се представя на Дарси, въпреки че е нископоставен – той смята, че санът и познанството му с лейди Катрин са достатъчни.

На следния ден г-н Колинс прави предложение на Елизабет. Той първо иска разрешение от майка ѝ, а после отива при Елизабет и започва един дълъг монолог за това колко бил влюбен и как добре щял да повлияе брака на кариерата му. Елизабет отхвърля предложението му, но той продължава да настоява. Елизабет губи търпение, не зная как да го разубеди. Накрая нещата стигат до там, че г-жа Бенет моли мъжа си да разубеди баща си. Бащата на Елизабет, който я предпочита пред останалите си деца, ѝ заявява, че ако не се омъжи за г-н Колинс, майка ѝ няма да ѝ проговори повече, а ако го направи – той самият нямало да иска да има общо с нея и така я спасява от брака с този неприятен човек.

Каролайн Бингли праща бележка за внезапното им заминаване. Джейн е отчаяна. Тя е влюбена в Бингли, но от ревност, сестрите му решават да ги разделят.

Преди завръщането си в Розинг, Колинс все пак осъщестявява намеренията си и си намира жена – Шарлот. Елизабет е потресена от новините, както и майка ѝ, която вижда вече как семейство Лукас им взимат къщата и имота.

В Лонгборн идват нови гости – братът на г-жа Бенет заедно с г-жа Гарднър. Те обикновено ги посещават по Коледа. След тържествената вечеря взимат заедно със себе си Джейн в Лондон, за да смени обстановката и да престане да се измъчва от мисли по Бингли.

След два месеца Елизабет заминава за Розингс, за да се види с Шарлот и да разбере справя ли се със съпружеския живот. Когато отива в Розингс, лейди Катрин се интересува от Елизабет и започват да кани нея и смейество Колинс по един-два пъти в седмицата. Още в началото Елизабет разбира колко надменна е тя и как не е свиканала да ѝ се противоречи.

При едно от посещенията Елизабет се среща с Дарси и неговият приятел - полковник Фицуилям. Полковникът прави отлично впечатление на Елизабет, въпреки че не е особено красив, но с поведението си той ѝ дава да разбере, че не желае да се жени. Единственото, което интересува Елизабет по отноешение на Дарси, е дали е срещал Джейн в Лондон и знае ли Бингли, че тя е там и го чака. Дарси отрича да я е срещал.

Дарси започва да посещава често дома на Колинс и най-вече – Елизабет. Шарлот е убедена, че той храни любовни чувства към нея, но Елизабет е скептична.

По време на една от самотните си разходки, Елизабет се среща с полковник Фицуилям, който ѝ казва, че Дарси е предотвратил нещастен брак на свой добър приятел. Дарси не споменал имена, но полковникът предположил, че става дума именно за Бингли. Така Елизабет разбира на какво е била изложена сестра ѝ.

Точно след като се прибира, Дарси идва в дома на Колинс за пореден път. Тогава ѝ излива чувствата си, казва ѝ, че я обича въпреки положението и предразсъдъците си, че семейството му не би одобрило такъв брак и той трудно щял да се примири, но не могъл повече да крие чувствата си. Елизабет е обидена. Тя първо му казва, че сам е казал, че този брак не е за него, а после му казва и за сестра си. Дарси признава всичко. Двамата започват да спорят. Дарси побеснява и си тръгва, а Елизабет се разплаква след тръгването му.

По-късно по време на една разходка Дарси среща Елизабет и ѝ дава писмо, в което пише обяснения за всичко. Първо – той казва, че е опитал да защити Бингли, защото е смятал, че Джейн не го обича. После – когато Елизабет го е обвинила за нещастията на Уикъм – тук той е по-подробен. Разказва за това как Уикъм наистина бил включен в завещанието на баща му, как получил обезщетение вместо пасторското място и как проиграл всичко на комар. После, когато Дарси отказал да му даде пак пари, опитал да примами сестра му, да го накара да се влюби в него, но като разбрал, че не може да припари до наследството ѝ, я върнал на Дарси (двамата избягали с помощта на бившата икономка).

Елизабет получава писмо от Джейн. Така разбира колко зле са се отнесли сестрите на Бингли с нея. Елизабет разказва на Джейн за Уикъм, но премълчава останалото. По-късно заминава с чичо си и леля си, както им е обещала. Те отсядат в една страноприемница, недалеч от Пембърли. Елизабет е притеснена от повторната си среща с Дарси и не желае да влиза в имението, но като научава, че го няма, влиза с роднините си да разгледа. Среща го въпреки това – той се е прибрал с ден по-рано. Дарси е изключително мил и любезен с нея и роднините ѝ. Елизабет за пръв път го вижда в подобна светлина. Джорджиана, сестра му, също е много мила.

При една визита на Дарси, Елизабет получава писмо от Джейн – Лидия е избягала с Уикъм. Според тогавашните стандарти е по-добре да е умряла, отколкото да опозори семействот си като живее в безбрачие. Като научава какво е направил Уикъм, Дарси успокоява Елизабет, а после изчезва. Елизабет тъкмо е започнала да се влюбва в него, но смята, че той няма да ѝ предложи повторно, защото новината за Уикъм го е разгневила.

Елизабет се връща у дома, а баща ѝ заминава за Лондон, за да издири Лидия. Оказва се, че първоначално са смятали да заминат за Шотландия, където има град, в който се извършват незаконни бракосъчетания, но после се разбрало, че Уикъм просто не е имал намерение да се жени за нея – той е задлъжнял на комар и си е търсел просто компания, а Лидия е била влюбената.

Двамата се женят в крайна сметка. Г-н Бенет, след като се връща, научава за това и смята, че братът на жена му е подкупил Уикъм с голяма сума. Уикъм и Лидия идват на гости, колкото и да е неприятно. Остават няколко дни. Лидия е непоносима, но се изпуска, че Дарси им е помогнал за сватбата, намерил ги е, говорил е няколко пъти с Уикъм, с нея – веднъж, платил му е много пари и така ги е оженил.

След като Укъм и Лидия заминават, Бингли се връща заедно с Дарси. Двамата идват на гости няколко пъти. Дарси е непроницаем. Елизабет няма надежда двамата да се съберат. Един ден Бингли предлага на Джейн и тя се съгласява.

Късно следобеда в дома на Бенет идва лейди Катрин. Тя е страшно гневна. Обижда Елизабет и настоява да разбере дали тя е сгодена за племенника ѝ. Казва ѝ, че той е обещан на нейната дъщеря и че никога няма да приеме в семейството си никому известна провинциалистка. Елизабет изтърпява донякъде, после я моли да напусне. Тя отрича да е сгодена за Дарси, но отказва да обещае, че това няма да се случи в близкото бъдеще.

Дарси се връща от Лондон. Двамата разговарят насаме, докато вървят. Дарси ѝ признава, че още я обича, а Елизабет отвръща, че нейните чувства вече са различни.

Дарси иска разрешение от г-н Бенет за ръката на Елизабет, а после г-н Бенет говори с дъщеря си. Елизабет му казва, че обича Дарси, разказва му и какво е направил за Лидия, а г-н Бенет с радост ѝ дава благословията си.

Дарси и Елизабет говорят за това кога Дарси я е обикнал за пръв път.

Лейди Катрин дълго не приема брака им, но после се смирява. Уикъм охладнява към Лидия, Кити става разумна далеч от невъзможната си сестра, а Мери остава да прави компания на майка им, след като къщата опустява.

Сервантес - Дон Кихот

Мигел де Сервантес Сааведра – Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча

 

Книгата е писана в две части (като някои глави са преразказани наполовина или пропуснати). Книгата е пародия на своя жанр – рицарските романи. В първата и, най-вече, във втората част Сервантес преписва авторството на мавърски писател – Сиде Амете Бененхели.

 

Кехана има само племенница и икономка в дома си, както и цяла библиотека с рицарски романи. След като ги прочита всичките, на стари години му хрумва да нарече себе си Дон Кихот, да си намери достоен кон – кръстил кобилата си Росинант, да определи дама на сърцето – свинарката Алдосна Лоренсо, която той прекръстил на Дулсинея дел Тобосо и да поеме на път като странстващ рицар.

В първото си пътешествие Дон Кихот поема сам. Пътува дълго, стига в един хан, който взима за замък, а съдържателят – за истински рицар, от който иска да го посвети в рицарство. Всеки, който срещне Дон Кихот, бързо разбира за лудостта му, така че собственикът го посвещава в рицарско звание.

Когато Дон Кихот си тръгва, по пътя среща селянин, който бие ратайчето си. Дон Кихот опитва да помогне на момчето, ала като си тръгва, мъжът почти не сваля кожата от гърба му и дори не му плаща. По-късно в книгата Дон Кихот среща същото момче, което го моли никога повече да не му помага и дори го обижда.

По-нататък Дон Кихот среща търговци, които взима за рицари. Напада ги, а те го пребиват.

Както си лежи пребит, един съселянин намира Дон Кихот и го отвежда в селото. Там племенницата му и неговата слугиня се вайкат и се грижат за него. Искат да изгорят всички негови книги, а когато той се съвзема и не открива библиотеката, казват му, че някакъв зъл вълшебник е отнесъл всичките му книги и е зазидал вратата, затова сега там имало стена.

Дон Кихот влиза във връзка с един дръг свой съселянин – Санчо Панса, на когото обещава остров, ако стане негов оръженосец. Двамата тръгват на път.

Първото приключение на двамата е с вятърните мелници, които Дон Кихот взима за великани.

Второто им приключение е като срещат монаси и една каляска с пътници, които Дон Кихот взима за черни магьосници. Той ги напада и изглежда, че те ще победят, но Дон Кихот надвива най-силния от тях и кара останалите да обещаят, че ще поднесат своите почетания на Дулсинея дел Тобосо като идат в родното ѝ село.

Двамата остават за кратко при двама козари, после имат и друго спречкване, но след това отсядат в един хан, който Дон Кихот отново взима за замък. Сблъскват се с един мулетар, който им хвърля такъв страшен бой, че Дон Кихот се вижда принуден да направи от вълшебния си балсам, който е отвратителна смес от всякакви неща. Той го пие, повръща и се чувства по-добре. Санчо го пие, повръща и се чувства по-зле отпреди. Дон Кихот си тръгва от хана, а със Санчо се подиграват още малко като го подмятат във въздуха с един чувал. Дон Кихот опитва да му помогне, но не успява.

Санчо и Дон Кихот тръгват отново на път и срещат две стада овце, коит Дон Кихот взима за две враждуващи армии. Дон Кихот заявява, че ще помогне на по-слабите и се впуска в бой въпреки предупрежденията на Санчо. Убива по пътя няколко овце, а овчарчетата му избиват зъбите с камъни и го повалят от коня.

Срещат погребално шествие. Дон Кихот се извинява на монасите.

Дон Кихот нарича себе си Рицаря на печалния образ.

По пътя срещат бръснар, който е сложил на главата си бърснарски леген, за да се предпази от дъжда. Дон Кихот го взима за рицар и го напада. Дон Кихот го прогонва и му взима легена.

Санчо и Дон Кихот срещат каторжници, които водят в мините да се изпълнят присъдите им. Дон Кихот изслушва някои от тях и стига до извода, че не са виновни. Повелява на стражарите да ги освободят и в настаналата паника, каторжниците сами се освобождават. Дон Кихот ги заставя да идат при неговата Дулсинея и да ѝ поднесат своите почести, а каторжниците вместо това го пребиват.

Дон Кихот пише писмо до Дулсинея (която никога не е виждал през живота си) и го дава на Санчо да иде в родното ѝ селот да ѝ до предаде. Санчо тръгва, но така и не отива. Вместо това си съчинява комична история как е срещнал свинарката Дулсинея и колко просташки се е отнесла тя с него, но въпреки това му е дала хляб и сирене на тръгване.

Дон Кихот е заплетен в сложна любовна история между четирима влюбени – двама мъже и две жени. За да върнат Дон Кихот у дома, свещеникът от родното му село, бръснарят и една от жените му спретват номер. Тя се преструва на принцеса от съседно кралство. Баща ѝ е починал. Тронът е взет от великан, който искал да я направи своя жена, но тя избягала. Принцесата заклева Дон Кихот да не се впуска в никакви други приключения, преди да се избави от великана и тъй като тя говори на неговия език и е чела същите романи като него, успява да го убеди и той се съгласява. Идеята е Дон Кихот да се ожени за принцесата, да стане крал и да не поема на други приключения. Дон Кихот обаче се заклева, че ще обича само Дулсинея, а Санчо не спира да го увещава, че може да е крал, вместо император и да не се пуска питомното, за да се гони дивото и какви ли не още доводи, само и само да стане губернатор на остров.

По пътя спират в същия хан, както и преди. Там четиримата влюбени се срещат и историите им привършват. Свършва и приключението на Дон Кихот с великана - слагат го да спи в една стая, пълна с мехове с вино, които той промушва с меча си, а виното взима за кръвта му. После казва, че е победил великана и че задължението му към принцесата на кралството е изпълнено. Ханджията е бесен, свещеникът обещава да му плати за всички щети, нанесени от Дон Кихот.

В хана идват жадармите, които търсят Дон Кихот по обвинение, че е пуснал каторжниците. Описанието му съвпада, но до арест не се стига, защото разбират, че е напълно луд, когато той започва да настоява, че легена на главата му е шлем, а ханът – омагьосан замък. Санчо пък ту му приглася, ту му казва, че не е наред с главата. Понякога Санчо вижда същите неща като Дон Кихот, друг път е гласът на здравия разум.

Свещеникът и останалите спогаждат втори номер на Дон Кихот. Пленяват го и го заставят да се ожени за Дулсинея, за да дойде края на рицарските му приключения. Дон Кихот взима думите на свещеника за пророчество.

Дон Кихот и Санчо попадат на шествие на самобичуващи се. Те носят със себе си една статуя, която Дон Кихот взима за дева и иска да спаси. Дон Кихот го удрят с цепеница и той пада на земята, а жандармите и останалите спътници идват на помощ, а като ги виждат, самобичуващите хукват да бягат.

Качват Дон Кихот на волска кола и след седмица той вече е в родното си село. Икономката и племенницата се грижат за ранения, Санчо Панса се прибира при жена си, ала не минава много време и Дон Кихот отново тръгва на поход.

Във втората част на романа Дон Кихот и Санчо попадат на двама херцози, съпруг и съпруга, които решават да се подиграят с тях. В тази част Дон Кихот разбира, че има роман, писан за него, дори и втора част. Той се интересува от писателя и казва колко неточно е предал всичко. В двореца на херцога дори слугите се подиграват с Рицаря на Печалния образ. Санчо пращат в едно село и го правят губернатор за седмица. Той се оказва много добър управляващ и хората дори съжаляват, че трябва да се отърват от него и го принуждават първо да гладува, а на седмия ден инсценират нападения над губернията.

Дон Кихот остава в двореца. Със Санчо си пишат писма (Санчо пише и на жена си, коят вече си въобразява, че е знатна дама и се радва на завистта на съседите си). В двореца Дон Кихот е изкушаван от млада жена, която се преструва, че го обича безумно. Преди Санчо да замине пък херцога и херцогинята са го измамили с ново приключние и че трябва да пътува с летящ кон до много далечно кралство.

В тази втора част Санчо вижда неща, които Дон Кихот вече не вижда. Разменят си ролите. Санчо например вижда в три селняки прекрасната Дулсинея, яхнала породист кон, докато Дон Кихот вижда три селянки, яхнали магарета. По-късно казват на Дон Кихот, че Санчо трябва да се самобичува три хиляди пъти, за да махне проклятието от Дулсинея, за да стане отново красива, както преди.

Когато гонят Санчо и с Сон Кихот заминават по обратния път, Санчо се преструва, че се самобичува, но всъщност удря стволовете на дърветата. Дон Кихот обещава да му плати за всеки удар, само и само да види отново любимата си.

На няколко пъти Дон Кихот бива предизвикан от бакалавъра от родното му село. В последната битка бакалавъра го надвива и го заставя да се върна в селото си. Дон Кихот така и прави, но пада тежко болен, на смъртно легло. Успява да напише завещанието си и да се прости с всички, преди да поеме на последното си, трето приключение – отвъдния живот. Започват да го наричат Алонсо Кихано Добрия.

Хенрик Ибсен - Куклен дом

Хелмер е адвокат. Женен е за Нора от осем години. Имат три деца.

Около Коледа на посещение на Нора идва госпожа Линде, която е нейна стара позната, приятелка, макар и няколко години по-възрастна. Тя е вдовица. Самотна е и си търси работа. Нора веднага обещава да помоли мъжа си.

Хелмер се държи с Нора като малко дете. Нарича я своя катеричка и чучулига. Тя танцува за него и го весели, а той я обича твърде много. Но повече от нея обича честта си и непрестанно повтаря, че той никога не би взел заем.

По този въпрос Нора признава на госпожа Линде, че преди осем години, когато Хелмер бил смъртоносно болен, тя извършила престъпление – променила подписа на умиращия си баща и се представила за него, за да вземе заем от банката. До ден днешен тя тайно го изплаща, като вместо да ги купува скъпи дрехи, взима евтини, но прилични. Нейната тайна знае Крогстад – писарушка, който работи в банката на мъжа ѝ и който Хелмер се готви да уволни, за да сложи на негово място г-жа Линде.

Госпожа Линде разпитва Нора настоятелно кой е бил тайнственият благодетел и се спира на доктор Ранк, който ги посещава всеки ден, поне по веднъж. Той е добър приятел на Хелмер и е тайно влюбен в Нора. Нора обаче отрича благодетелят да е той.

Крогстад идва в дома на Нора, за да я заплашва. Той знае, че ще бъде уволнен, но не може да си го позволи. В миналото той е вършел и други измами, има такава слава и, съответно, никой няма да иска да го наеме. Затова иска да изнуди Нора Хелмер да го остави на работа. Нора действително опитва да се застъпи за него пред Хелмер, но мъжът ѝ пуска заповедта за уволнението, а в отговор Крогстад праща изобличително писмо. Нора опитва да извади писмото от пощенската кутия на мъжа си, дори си изпуска вътре фибата, но не успява.

Когато Хелмер отива да отвори кутията, тя започва да танцува, сякаш животът ѝ зависи от това. Убеждава го да отвори кутията едва на другия ден след бала. В това време госпожа Линде и Крогстад се срещат. Оказва се, че двамата са били влюбени някога, но тя го е оставила заради друг мъж, който е имал пари и който е помогнал на майка ѝ и брат ѝ. Госпожа Линде иска отново да се събере в Крогстад и да се грижи за осиротелите му деца, след като той е останал без жена. Крогстад е мнителен – той вярва, че Линде иска да го придума да оттегли писмото си. Тя отвръща, че в началото е имала такова намерение, но после е разбрала, че Хелмер и Нора трябва да се изяснят.

След бала, Хелмер и Нора се прибират. Хелмер иска да са интимни, но точно тогава идва доктор Ранк. Той иска пура, а после си тръгва. Когато Хелмер отваря пощенската кутия, намира две негови визитки с черен кръст отгоре – той умира и по този начин ги предизвестява за смъртта си.

Нора опитва да се измъкне, докато Хелмер преглежда писмата. Тя иска да се хвърли в реката и да умре, но той я хваща, заключва вратата и иска от нея обяснение. Като разбира, че всичко е истина, казва ѝ, че го е предала и че ще остане заключена вкъщи, но друг ще гледа децата им, за да запази честта на семейството.

Прислужницата носи писмо за Нора. Хлемер го взима насила. Писмото е от Крогстад. Той се извинява и връща доказателствата. Хелмер ги къса и прощава на Нора, но тя изведнъж се променя. Преоблича се и започва сериозен разговор с него. Казва му, че за пръв път от осем години водят подобен разговор, обсъждат нещо важно. Казва му също, че тя живее в куклен дом; че като е била малка, баща ѝ я гледал като кукла, а после е преминала в ръцете на мъжа си. Казва също, че трите деца за нея също били кукли, с които тя си играела и че тя никога не е била щастлива в този дом, с този чужд човек, а просто весела. Казва на Хелмер, че не го обича и че го напуска, за да се върне в родния си край.

Хелмер опитва да спре Нора, да ѝ плати издръжка, казва ѝ дори, че е болна и луда, но тя е непримирима и му отвръща, че го е смятала за свое чудо – чудото за нея било тяхната връзка да стане истинска. После си тръгва, а Хелмер е осенен от прозрение какво е имала предвид.

Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

 

Родион Романович Расколников

Авдотя Романовна Расколникова – Дуня

Пулхерия Александртовна Расколникова

Пьотр Петрович Лужин

София Мармеладова – Сонечка, Соня

Аркадий Иванович Свидригайлов

Альона Ивановна

Лизавета Ивановна

Андрей Семьонович Лебезятников

Семьон Захарович Мармеладов

Дмитрий Прокофич Разумихин

Катерина Ивановна Мармеладова

Порфирий Петрович

 

Расколников е бивш млад студент с особено привлекателна външност, но много странен по природа. Той не е могъл да си плати обучението и единствените средства, които е получавал, са от уроците, които е давал. Но е спрял да го прави. Затворил се е в квартирата си и не плаща на хазяйката си. Слугинята Настася му носи по милост чай и малко храна, колкото съвсем да не умре от глад.

Нищетата води Расколников на мисълта да открадне пари. Той обмисля своето престъпление от много време и целта му е една стара, зла лихварка – Альона Ивановна. Тя живее само със сестра си на четвъртия етаж на една обща къща. Там приема залозите и на други хора. Расколников ходи при нея два пъти, докато измисли точно кога да нападне и как да скрие брадвата под широкото си палто.

Когато отива в дома ѝ, случва се така, че тя е сама. Подлъгва жената с един добре увит пакет, казвайки че в него има сребърен часовник, но всъщност е дървено парче и метална пластинка. Докато старицата опитва да отвърже връвта, Расколников я удря с брадвата, при това, няколко пъти, но дори тогава му се струва, че тя е все още жива. Отива при ковчежетата ѝ, взима, каквото може, и тогава му се причува, че някой влиза и пищи. Това е сестрата – Лизавета. Расколников посича и нея.

На вратата се появяват хора, опитват да влязат, но в един момент всички слизат и Расколников случва момент да слезе до втория етаж, където се скрива в един апартамент, на който се прави ремонт. После веднага си тръгва. Прибира се у дома, скрива откраднатото в една дупка в стаята си и ляга болен. Сънува кошмари, не знае какво се случва. Когато се събужда, Настася му носи писмо от майка му. В него тя радостно му съобщава, че сестра му – Дуня, ще се жени.

Преди това обаче тя е имала случка с предишния си работодател - Свидригайлов. Пленен от рядката ѝ хубост, той започнал да я ухажва, дори да ѝ предлага пари, а когато тя му отказала, той започнал да се държи лошо с нея. Тя напуснала, но жената на Свидригайлов разнесла из града, че тя е била с мъжа ѝ. Много време я плюли, накрая Дуня написала писмо и Свидригайлов бил разобливен. Жена му отишла да ѝ иска прошка, а после с нейното писмо обиколила всички домове, в които я наклеветила. Малко след това Пьотр Петрович Лужин ѝ поискал ръката. Още тогава Пулхерия Расколникова разбрала, че нещо не е наред – той очевидно изтъкнал, че е по-добре да си вземе бедна жена, която ще му се подчинява. Въпреки това Пулхерия пише на Родион, че и двете са много щастливи и че скоро пристигат при него. Писмото страшно разстройва Расколников, защото той осъзнава какво опитва да направи сестра му – да се продаде заради него. И двете постоянно се жертват за него. Пулхерия му праща и пари, които намира с много труд.

Писмото Расколников чете, когато вече се е срещнал с Разумихин и пияният Мармеладов. Разумихин се грижи за него, докато трае треската и с част от парите му купува прилични дрехи. С Мармеладов Расколников се среща, когато няма никакви пари. В една кръчма. Там Семьон му разказва за живота си – как бил женен, имал една дъщеря, после се оженил повторно и имал още три деца, но най-голямата, Сонечка, той обичал най-много. Новата му жена, Катерина Ивановна, била болна от туберкулоза и щяла скоро да умре. Кашляла сериозно и била доста зла, защото той непрестанно пиел и харчел парите им за пиене. Дори тази вечер той бил на кръчмата с парите на дъщеря си Соня, която започнала да проституира, за да ги издържа. Тя живеела вече на друго място. В началото не можела да се реши, но Катерина Ивановна я принудила. Когато се среща с Расколников, Мармеладов вече няколко дни не се е връщал у дома. Напива се, а Расколников го води у тях, където Катерина Ивановна ги посреща. Тя е бясна и на Расколников, въпреки че не го познава, а собствените си деца е била жестоко, защото са плакали, че са гладни. Расколников ѝ дава поседните си пари.

Когато идва на себе си, разказват на Расколников, че бълнувал за чорапи и си стискал мръсния чорап – всъщност той е бил изцапан с кръвта на старицата и се е чудил как да го махне. Като остава сам, той решава да се отърве от доказателствата. Сумата на откраднатото не е голяма, но той все пак скрива всичко под един камък, като преди това мисли да го изхвърли или сам да се самоубие.

Когато се връща, Настася му казва, че са го търсили от полицията. Той се изненадва, че толкова бързо са го разкрили, нервничи, но като отива, разбира, че хазяйката му иска да го съди, защото не си е плащал от месеци. Използва някаква полица, която той е подписал, когато е щял да се жени за вече мъртвата ѝ дъщеря.

Расколников се среща с майка си и сестра си. Опитва да ги разубеди, но те са непреклонни, въпреки че Лужин не се държи добре с тях. Лужин също се среща с Расколников и още тогава решава да го наклевети по всякакъв начин, който намери. Пише на Дуня, че той и Соня се познават и че тя била жена със съмнително поведение. На Соня пък опитва да бутне пари в джоба и да я обвини в кражба, но Расколников го вижда. Самият Расколников обаче се среща със Соня едва след като умира баща ѝ – той е пиян, както винаги, и бива смазан от колелата на карета. Издъхва в дома си. Расколников дава 20 рубли на жена му за погребението. Катерина Ивановна държи то да стане с всички „екстри“, за да се покажат пред хората, но след погребението болестта я поваля и тя започва да бълнува. Кара децата да излязат навън и да започнат да просят на улицата. В крайна сметка, тя също умира, а Соня поема грижата за децата, от която толкова се опасява. Преди това обаче в града идва Свидригайлов.

Той също се среща с Родион Расколников, за да му каже истината. Пулхерия казва на Радион, че жена му е починала съвсем наскоро. Носят се слухове, че той я е убил. Самият Свидригайлов казва, че тя яла обилно в деня на смъртта си и вероятно затова е умряла, а не защото я е бил. Той я удрял само три пъти в живота им. Но имало за какво да ѝ бъде гневен. Жена му била много по-голяма от него. Възползвала се от дълговете му, за да ѝ стане мъж, а после го завела на село, където двамата сключили съглашение, че той може да има колкото си любовници иска. Тя станала много разпусната, правела каквото си иска. Дори с бедната Дунечка, която той страстно обичал. Тя била онази, която намерила наперения и непоносим Лужин и го накарала да я вземе за жена; накарала го да се представи за неин благодетел и така да навреди на Дуня, докато привидно ѝ била близка приятелка.

Свидригайлов признава още на Родион, че сега бил свободен, имал десет хиляди рубли, които искал да даде на Дуня и които не му трябвали, защото той така или иначе щял да ги похарчи. Самият Свидригайлов сега щял да се жени за едно непълнолетно момиченце, към което изпитва странни симпатии. Когато обаче се случва нещастието с бащата на Соня, Свидригайлов дава парите на нея – за сирачетата осигурява сиропиталище и издръжка, а на нея дава останалото. По-късно Свидригайлов се самоубива.

Преди това обаче Свидригайлов прави две неща – подслушва разговора между Соня и Расколников, в който той ѝ признава, че е убиец, и второ – разказва за това на Дуня. Той я примамва в квартирата си, където е готов да я насили. Тя носи пистолет и дори стреля в него, но само го одрасква. Тогава бяга и го изоставя и Свидригайлов разбира, че за любовта му няма шанс.

Когато Соня разбира истината за Расколников, тя му повелява да се предаде и да си изтърпи наказанието. Неговото положение вече е много лошо – той почти постоянно сънува кошмари и не прави разлика между реалност и сън. Порфирий, разследващият убийството, вече открито го подозира. Дори му прави намеци, опитва да го вкара в капана на словоохотливостта си, когато още в самото начало Расколников отива заедно с Разумихин да се увери, че не е заподозрян. Той използва претекста, че е заложил някакви неща при старата и ако ги намерят, да му ги върнат. Порфирий го подозира дори след като единият от бояджиите признава, че е убил двете жени. По-късно Порфирий отива при Расколников и му казва да се предаде. Обещава му, че ако го направи, той ще бъде милостив и ще свидетелства в негова полза.

В крайна сметка Расколников се предава и получава най-леката възможна присъда – осем години каторжен труд в Сибир.

Соня му оставя вярна, двамата са вече влюбени. Тя събира средства и заминава за Сибир, за да е край него. Майка му, Пулхерия, умира година след влизането му в затвора. Сестра му, Соня, се жени за неговия колега студент – Разумихин, но сватбата им минава съвсем тихо и печално.

Павел Вежинов - Синият залез

Сашо е отличник на випуска, а неговият вуйчо Урумов – академик. Сашо разбира материята на своя вуйчо не по-зле от самия него и дори пише научните статии, които академикът публикува от свое име и дава на племенника си част от парите. Животът и на двамата обаче се преобръща заради жена.

Вуйната на Сашо, съпругата на академика, умира в съня си и Урумов най-накрая се вижда свободен. Цяла година той пътешества, чувства че живее, но също така и си припомня откъде е дошло отчуждението между тях. Преди да се срещнат, вуйната на Сашо е имала връзка с турчин, дори е забременяла от него, но абортирала и след тази случка не е могла да има деца. След като се женят (макар че бащата на Урумов е бил против), академикът изпитва някакво силно влечение към жена си, а тя се отнася с него студено, сякаш иска да го погълне. След време Урумов открива, че жена му изневерява, казва ѝ, ала тя не престава да си има любовници. Просто е по-внимателна и в крайна сметка двамата разбират, че имат нужда един от друг и заживяват заедно.

Сашо често излиза с приятели. Сред тях е Донка, която веднъж води срамежливата Криста. Тя има само майка си, много е привързана към нея и, като цяло, Криста е изключително чувствителна. Тя се страхува дори да остане до късно, за да не огорчи майка си. Сашо чувства влечение към нея и въпреки чувствата си, той преспива два пъти с Донка – веднъж, когато се проваля да съблазни Криста и още веднъж, когато вече са гаджета.

Колкото по-дълго трае връзката им, толкова по-гневен става Сашо към майка ѝ. Криста обаче забременява, крие го от нея, но той го разбира от Донка. Криста и Сашо искат да махнат бебето, но Криста се плаши и отива на кратка екскурзия, където претърпява лека катастрофа и губи детето. Когато Сашо разбира за това, ѝ предлага брак и съобщава за това на вуйчо си.

Академикът през това време е търпял доста критика за статията си, която е иновативна и доста дръзка и която, както останалите, е била написана от Сашо. Целият институт излиза срещу Урумов, даже има събрание, на което той предлага да се уволни, но в крайна сметка се намира един американски учен, който иска да работят заедно, защото теорията всъщнсот не е така немислима.

В същото време Урумов се сближава с майката на Криста. Дори повече, отколкото е позволено. Те и двамата разбират, че не бива, въпреки че са намерили толкова близки неща помежду си. Скоро след запознанството им обаче (и една година след смръта на жена му) академикът умира внезапно. След погребението Криста хваща Сашо и майка си в крайно подозрителна сцена – той, палчещ, а тя – докосваща лицето му.

Романът завършва с отворен край.

 

П. П. Синият залез е картината, която Урумов купува от един от приятелите на Сашо, който е художник. Той вече бил продал картината („Белите коне“) на една дама от САЩ, но академикът успява да си я извоюва и да я окачи в дома си. Сцената, в която в синя нощ препуска стадо от бели коне му напомня за детството и един определен момент от него, когато е бил с майка си. Когато академикът споделя този свой спомен с още живия си баща, той си спомня това и му казва, че е бил твърде малък, за да помни.

 

П. П. П. Невъзможността на Сашо да се задълбочи във връзка идва още от детството му, когато едва 14-годишен е бил съблазнен от възрастна жена. По онова време той е бил влюбен в момиченце, но го е било толкова срам от него, че постоянно го е избягвал, докато тя не си е отишла. Един ден, след много време, той попада на концерта на същото това момиче, което му се видяло сухо, бледо, слабо и страшно грозно в този момент. Въпреки това от онова лято той престава да чувства каквото и да е и се концентрира изцяло върху кариерата си.