Сервантес - Дон Кихот

Мигел де Сервантес Сааведра – Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча

 

Книгата е писана в две части (като някои глави са преразказани наполовина или пропуснати). Книгата е пародия на своя жанр – рицарските романи. В първата и, най-вече, във втората част Сервантес преписва авторството на мавърски писател – Сиде Амете Бененхели.

 

Кехана има само племенница и икономка в дома си, както и цяла библиотека с рицарски романи. След като ги прочита всичките, на стари години му хрумва да нарече себе си Дон Кихот, да си намери достоен кон – кръстил кобилата си Росинант, да определи дама на сърцето – свинарката Алдосна Лоренсо, която той прекръстил на Дулсинея дел Тобосо и да поеме на път като странстващ рицар.

В първото си пътешествие Дон Кихот поема сам. Пътува дълго, стига в един хан, който взима за замък, а съдържателят – за истински рицар, от който иска да го посвети в рицарство. Всеки, който срещне Дон Кихот, бързо разбира за лудостта му, така че собственикът го посвещава в рицарско звание.

Когато Дон Кихот си тръгва, по пътя среща селянин, който бие ратайчето си. Дон Кихот опитва да помогне на момчето, ала като си тръгва, мъжът почти не сваля кожата от гърба му и дори не му плаща. По-късно в книгата Дон Кихот среща същото момче, което го моли никога повече да не му помага и дори го обижда.

По-нататък Дон Кихот среща търговци, които взима за рицари. Напада ги, а те го пребиват.

Както си лежи пребит, един съселянин намира Дон Кихот и го отвежда в селото. Там племенницата му и неговата слугиня се вайкат и се грижат за него. Искат да изгорят всички негови книги, а когато той се съвзема и не открива библиотеката, казват му, че някакъв зъл вълшебник е отнесъл всичките му книги и е зазидал вратата, затова сега там имало стена.

Дон Кихот влиза във връзка с един дръг свой съселянин – Санчо Панса, на когото обещава остров, ако стане негов оръженосец. Двамата тръгват на път.

Първото приключение на двамата е с вятърните мелници, които Дон Кихот взима за великани.

Второто им приключение е като срещат монаси и една каляска с пътници, които Дон Кихот взима за черни магьосници. Той ги напада и изглежда, че те ще победят, но Дон Кихот надвива най-силния от тях и кара останалите да обещаят, че ще поднесат своите почетания на Дулсинея дел Тобосо като идат в родното ѝ село.

Двамата остават за кратко при двама козари, после имат и друго спречкване, но след това отсядат в един хан, който Дон Кихот отново взима за замък. Сблъскват се с един мулетар, който им хвърля такъв страшен бой, че Дон Кихот се вижда принуден да направи от вълшебния си балсам, който е отвратителна смес от всякакви неща. Той го пие, повръща и се чувства по-добре. Санчо го пие, повръща и се чувства по-зле отпреди. Дон Кихот си тръгва от хана, а със Санчо се подиграват още малко като го подмятат във въздуха с един чувал. Дон Кихот опитва да му помогне, но не успява.

Санчо и Дон Кихот тръгват отново на път и срещат две стада овце, коит Дон Кихот взима за две враждуващи армии. Дон Кихот заявява, че ще помогне на по-слабите и се впуска в бой въпреки предупрежденията на Санчо. Убива по пътя няколко овце, а овчарчетата му избиват зъбите с камъни и го повалят от коня.

Срещат погребално шествие. Дон Кихот се извинява на монасите.

Дон Кихот нарича себе си Рицаря на печалния образ.

По пътя срещат бръснар, който е сложил на главата си бърснарски леген, за да се предпази от дъжда. Дон Кихот го взима за рицар и го напада. Дон Кихот го прогонва и му взима легена.

Санчо и Дон Кихот срещат каторжници, които водят в мините да се изпълнят присъдите им. Дон Кихот изслушва някои от тях и стига до извода, че не са виновни. Повелява на стражарите да ги освободят и в настаналата паника, каторжниците сами се освобождават. Дон Кихот ги заставя да идат при неговата Дулсинея и да ѝ поднесат своите почести, а каторжниците вместо това го пребиват.

Дон Кихот пише писмо до Дулсинея (която никога не е виждал през живота си) и го дава на Санчо да иде в родното ѝ селот да ѝ до предаде. Санчо тръгва, но така и не отива. Вместо това си съчинява комична история как е срещнал свинарката Дулсинея и колко просташки се е отнесла тя с него, но въпреки това му е дала хляб и сирене на тръгване.

Дон Кихот е заплетен в сложна любовна история между четирима влюбени – двама мъже и две жени. За да върнат Дон Кихот у дома, свещеникът от родното му село, бръснарят и една от жените му спретват номер. Тя се преструва на принцеса от съседно кралство. Баща ѝ е починал. Тронът е взет от великан, който искал да я направи своя жена, но тя избягала. Принцесата заклева Дон Кихот да не се впуска в никакви други приключения, преди да се избави от великана и тъй като тя говори на неговия език и е чела същите романи като него, успява да го убеди и той се съгласява. Идеята е Дон Кихот да се ожени за принцесата, да стане крал и да не поема на други приключения. Дон Кихот обаче се заклева, че ще обича само Дулсинея, а Санчо не спира да го увещава, че може да е крал, вместо император и да не се пуска питомното, за да се гони дивото и какви ли не още доводи, само и само да стане губернатор на остров.

По пътя спират в същия хан, както и преди. Там четиримата влюбени се срещат и историите им привършват. Свършва и приключението на Дон Кихот с великана - слагат го да спи в една стая, пълна с мехове с вино, които той промушва с меча си, а виното взима за кръвта му. После казва, че е победил великана и че задължението му към принцесата на кралството е изпълнено. Ханджията е бесен, свещеникът обещава да му плати за всички щети, нанесени от Дон Кихот.

В хана идват жадармите, които търсят Дон Кихот по обвинение, че е пуснал каторжниците. Описанието му съвпада, но до арест не се стига, защото разбират, че е напълно луд, когато той започва да настоява, че легена на главата му е шлем, а ханът – омагьосан замък. Санчо пък ту му приглася, ту му казва, че не е наред с главата. Понякога Санчо вижда същите неща като Дон Кихот, друг път е гласът на здравия разум.

Свещеникът и останалите спогаждат втори номер на Дон Кихот. Пленяват го и го заставят да се ожени за Дулсинея, за да дойде края на рицарските му приключения. Дон Кихот взима думите на свещеника за пророчество.

Дон Кихот и Санчо попадат на шествие на самобичуващи се. Те носят със себе си една статуя, която Дон Кихот взима за дева и иска да спаси. Дон Кихот го удрят с цепеница и той пада на земята, а жандармите и останалите спътници идват на помощ, а като ги виждат, самобичуващите хукват да бягат.

Качват Дон Кихот на волска кола и след седмица той вече е в родното си село. Икономката и племенницата се грижат за ранения, Санчо Панса се прибира при жена си, ала не минава много време и Дон Кихот отново тръгва на поход.

Във втората част на романа Дон Кихот и Санчо попадат на двама херцози, съпруг и съпруга, които решават да се подиграят с тях. В тази част Дон Кихот разбира, че има роман, писан за него, дори и втора част. Той се интересува от писателя и казва колко неточно е предал всичко. В двореца на херцога дори слугите се подиграват с Рицаря на Печалния образ. Санчо пращат в едно село и го правят губернатор за седмица. Той се оказва много добър управляващ и хората дори съжаляват, че трябва да се отърват от него и го принуждават първо да гладува, а на седмия ден инсценират нападения над губернията.

Дон Кихот остава в двореца. Със Санчо си пишат писма (Санчо пише и на жена си, коят вече си въобразява, че е знатна дама и се радва на завистта на съседите си). В двореца Дон Кихот е изкушаван от млада жена, която се преструва, че го обича безумно. Преди Санчо да замине пък херцога и херцогинята са го измамили с ново приключние и че трябва да пътува с летящ кон до много далечно кралство.

В тази втора част Санчо вижда неща, които Дон Кихот вече не вижда. Разменят си ролите. Санчо например вижда в три селняки прекрасната Дулсинея, яхнала породист кон, докато Дон Кихот вижда три селянки, яхнали магарета. По-късно казват на Дон Кихот, че Санчо трябва да се самобичува три хиляди пъти, за да махне проклятието от Дулсинея, за да стане отново красива, както преди.

Когато гонят Санчо и с Сон Кихот заминават по обратния път, Санчо се преструва, че се самобичува, но всъщност удря стволовете на дърветата. Дон Кихот обещава да му плати за всеки удар, само и само да види отново любимата си.

На няколко пъти Дон Кихот бива предизвикан от бакалавъра от родното му село. В последната битка бакалавъра го надвива и го заставя да се върна в селото си. Дон Кихот така и прави, но пада тежко болен, на смъртно легло. Успява да напише завещанието си и да се прости с всички, преди да поеме на последното си, трето приключение – отвъдния живот. Започват да го наричат Алонсо Кихано Добрия.

Хенрик Ибсен - Куклен дом

Хелмер е адвокат. Женен е за Нора от осем години. Имат три деца.

Около Коледа на посещение на Нора идва госпожа Линде, която е нейна стара позната, приятелка, макар и няколко години по-възрастна. Тя е вдовица. Самотна е и си търси работа. Нора веднага обещава да помоли мъжа си.

Хелмер се държи с Нора като малко дете. Нарича я своя катеричка и чучулига. Тя танцува за него и го весели, а той я обича твърде много. Но повече от нея обича честта си и непрестанно повтаря, че той никога не би взел заем.

По този въпрос Нора признава на госпожа Линде, че преди осем години, когато Хелмер бил смъртоносно болен, тя извършила престъпление – променила подписа на умиращия си баща и се представила за него, за да вземе заем от банката. До ден днешен тя тайно го изплаща, като вместо да ги купува скъпи дрехи, взима евтини, но прилични. Нейната тайна знае Крогстад – писарушка, който работи в банката на мъжа ѝ и който Хелмер се готви да уволни, за да сложи на негово място г-жа Линде.

Госпожа Линде разпитва Нора настоятелно кой е бил тайнственият благодетел и се спира на доктор Ранк, който ги посещава всеки ден, поне по веднъж. Той е добър приятел на Хелмер и е тайно влюбен в Нора. Нора обаче отрича благодетелят да е той.

Крогстад идва в дома на Нора, за да я заплашва. Той знае, че ще бъде уволнен, но не може да си го позволи. В миналото той е вършел и други измами, има такава слава и, съответно, никой няма да иска да го наеме. Затова иска да изнуди Нора Хелмер да го остави на работа. Нора действително опитва да се застъпи за него пред Хелмер, но мъжът ѝ пуска заповедта за уволнението, а в отговор Крогстад праща изобличително писмо. Нора опитва да извади писмото от пощенската кутия на мъжа си, дори си изпуска вътре фибата, но не успява.

Когато Хелмер отива да отвори кутията, тя започва да танцува, сякаш животът ѝ зависи от това. Убеждава го да отвори кутията едва на другия ден след бала. В това време госпожа Линде и Крогстад се срещат. Оказва се, че двамата са били влюбени някога, но тя го е оставила заради друг мъж, който е имал пари и който е помогнал на майка ѝ и брат ѝ. Госпожа Линде иска отново да се събере в Крогстад и да се грижи за осиротелите му деца, след като той е останал без жена. Крогстад е мнителен – той вярва, че Линде иска да го придума да оттегли писмото си. Тя отвръща, че в началото е имала такова намерение, но после е разбрала, че Хелмер и Нора трябва да се изяснят.

След бала, Хелмер и Нора се прибират. Хелмер иска да са интимни, но точно тогава идва доктор Ранк. Той иска пура, а после си тръгва. Когато Хелмер отваря пощенската кутия, намира две негови визитки с черен кръст отгоре – той умира и по този начин ги предизвестява за смъртта си.

Нора опитва да се измъкне, докато Хелмер преглежда писмата. Тя иска да се хвърли в реката и да умре, но той я хваща, заключва вратата и иска от нея обяснение. Като разбира, че всичко е истина, казва ѝ, че го е предала и че ще остане заключена вкъщи, но друг ще гледа децата им, за да запази честта на семейството.

Прислужницата носи писмо за Нора. Хлемер го взима насила. Писмото е от Крогстад. Той се извинява и връща доказателствата. Хелмер ги къса и прощава на Нора, но тя изведнъж се променя. Преоблича се и започва сериозен разговор с него. Казва му, че за пръв път от осем години водят подобен разговор, обсъждат нещо важно. Казва му също, че тя живее в куклен дом; че като е била малка, баща ѝ я гледал като кукла, а после е преминала в ръцете на мъжа си. Казва също, че трите деца за нея също били кукли, с които тя си играела и че тя никога не е била щастлива в този дом, с този чужд човек, а просто весела. Казва на Хелмер, че не го обича и че го напуска, за да се върне в родния си край.

Хелмер опитва да спре Нора, да ѝ плати издръжка, казва ѝ дори, че е болна и луда, но тя е непримирима и му отвръща, че го е смятала за свое чудо – чудото за нея било тяхната връзка да стане истинска. После си тръгва, а Хелмер е осенен от прозрение какво е имала предвид.

Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

 

Родион Романович Расколников

Авдотя Романовна Расколникова – Дуня

Пулхерия Александртовна Расколникова

Пьотр Петрович Лужин

София Мармеладова – Сонечка, Соня

Аркадий Иванович Свидригайлов

Альона Ивановна

Лизавета Ивановна

Андрей Семьонович Лебезятников

Семьон Захарович Мармеладов

Дмитрий Прокофич Разумихин

Катерина Ивановна Мармеладова

Порфирий Петрович

 

Расколников е бивш млад студент с особено привлекателна външност, но много странен по природа. Той не е могъл да си плати обучението и единствените средства, които е получавал, са от уроците, които е давал. Но е спрял да го прави. Затворил се е в квартирата си и не плаща на хазяйката си. Слугинята Настася му носи по милост чай и малко храна, колкото съвсем да не умре от глад.

Нищетата води Расколников на мисълта да открадне пари. Той обмисля своето престъпление от много време и целта му е една стара, зла лихварка – Альона Ивановна. Тя живее само със сестра си на четвъртия етаж на една обща къща. Там приема залозите и на други хора. Расколников ходи при нея два пъти, докато измисли точно кога да нападне и как да скрие брадвата под широкото си палто.

Когато отива в дома ѝ, случва се така, че тя е сама. Подлъгва жената с един добре увит пакет, казвайки че в него има сребърен часовник, но всъщност е дървено парче и метална пластинка. Докато старицата опитва да отвърже връвта, Расколников я удря с брадвата, при това, няколко пъти, но дори тогава му се струва, че тя е все още жива. Отива при ковчежетата ѝ, взима, каквото може, и тогава му се причува, че някой влиза и пищи. Това е сестрата – Лизавета. Расколников посича и нея.

На вратата се появяват хора, опитват да влязат, но в един момент всички слизат и Расколников случва момент да слезе до втория етаж, където се скрива в един апартамент, на който се прави ремонт. После веднага си тръгва. Прибира се у дома, скрива откраднатото в една дупка в стаята си и ляга болен. Сънува кошмари, не знае какво се случва. Когато се събужда, Настася му носи писмо от майка му. В него тя радостно му съобщава, че сестра му – Дуня, ще се жени.

Преди това обаче тя е имала случка с предишния си работодател - Свидригайлов. Пленен от рядката ѝ хубост, той започнал да я ухажва, дори да ѝ предлага пари, а когато тя му отказала, той започнал да се държи лошо с нея. Тя напуснала, но жената на Свидригайлов разнесла из града, че тя е била с мъжа ѝ. Много време я плюли, накрая Дуня написала писмо и Свидригайлов бил разобливен. Жена му отишла да ѝ иска прошка, а после с нейното писмо обиколила всички домове, в които я наклеветила. Малко след това Пьотр Петрович Лужин ѝ поискал ръката. Още тогава Пулхерия Расколникова разбрала, че нещо не е наред – той очевидно изтъкнал, че е по-добре да си вземе бедна жена, която ще му се подчинява. Въпреки това Пулхерия пише на Родион, че и двете са много щастливи и че скоро пристигат при него. Писмото страшно разстройва Расколников, защото той осъзнава какво опитва да направи сестра му – да се продаде заради него. И двете постоянно се жертват за него. Пулхерия му праща и пари, които намира с много труд.

Писмото Расколников чете, когато вече се е срещнал с Разумихин и пияният Мармеладов. Разумихин се грижи за него, докато трае треската и с част от парите му купува прилични дрехи. С Мармеладов Расколников се среща, когато няма никакви пари. В една кръчма. Там Семьон му разказва за живота си – как бил женен, имал една дъщеря, после се оженил повторно и имал още три деца, но най-голямата, Сонечка, той обичал най-много. Новата му жена, Катерина Ивановна, била болна от туберкулоза и щяла скоро да умре. Кашляла сериозно и била доста зла, защото той непрестанно пиел и харчел парите им за пиене. Дори тази вечер той бил на кръчмата с парите на дъщеря си Соня, която започнала да проституира, за да ги издържа. Тя живеела вече на друго място. В началото не можела да се реши, но Катерина Ивановна я принудила. Когато се среща с Расколников, Мармеладов вече няколко дни не се е връщал у дома. Напива се, а Расколников го води у тях, където Катерина Ивановна ги посреща. Тя е бясна и на Расколников, въпреки че не го познава, а собствените си деца е била жестоко, защото са плакали, че са гладни. Расколников ѝ дава поседните си пари.

Когато идва на себе си, разказват на Расколников, че бълнувал за чорапи и си стискал мръсния чорап – всъщност той е бил изцапан с кръвта на старицата и се е чудил как да го махне. Като остава сам, той решава да се отърве от доказателствата. Сумата на откраднатото не е голяма, но той все пак скрива всичко под един камък, като преди това мисли да го изхвърли или сам да се самоубие.

Когато се връща, Настася му казва, че са го търсили от полицията. Той се изненадва, че толкова бързо са го разкрили, нервничи, но като отива, разбира, че хазяйката му иска да го съди, защото не си е плащал от месеци. Използва някаква полица, която той е подписал, когато е щял да се жени за вече мъртвата ѝ дъщеря.

Расколников се среща с майка си и сестра си. Опитва да ги разубеди, но те са непреклонни, въпреки че Лужин не се държи добре с тях. Лужин също се среща с Расколников и още тогава решава да го наклевети по всякакъв начин, който намери. Пише на Дуня, че той и Соня се познават и че тя била жена със съмнително поведение. На Соня пък опитва да бутне пари в джоба и да я обвини в кражба, но Расколников го вижда. Самият Расколников обаче се среща със Соня едва след като умира баща ѝ – той е пиян, както винаги, и бива смазан от колелата на карета. Издъхва в дома си. Расколников дава 20 рубли на жена му за погребението. Катерина Ивановна държи то да стане с всички „екстри“, за да се покажат пред хората, но след погребението болестта я поваля и тя започва да бълнува. Кара децата да излязат навън и да започнат да просят на улицата. В крайна сметка, тя също умира, а Соня поема грижата за децата, от която толкова се опасява. Преди това обаче в града идва Свидригайлов.

Той също се среща с Родион Расколников, за да му каже истината. Пулхерия казва на Радион, че жена му е починала съвсем наскоро. Носят се слухове, че той я е убил. Самият Свидригайлов казва, че тя яла обилно в деня на смъртта си и вероятно затова е умряла, а не защото я е бил. Той я удрял само три пъти в живота им. Но имало за какво да ѝ бъде гневен. Жена му била много по-голяма от него. Възползвала се от дълговете му, за да ѝ стане мъж, а после го завела на село, където двамата сключили съглашение, че той може да има колкото си любовници иска. Тя станала много разпусната, правела каквото си иска. Дори с бедната Дунечка, която той страстно обичал. Тя била онази, която намерила наперения и непоносим Лужин и го накарала да я вземе за жена; накарала го да се представи за неин благодетел и така да навреди на Дуня, докато привидно ѝ била близка приятелка.

Свидригайлов признава още на Родион, че сега бил свободен, имал десет хиляди рубли, които искал да даде на Дуня и които не му трябвали, защото той така или иначе щял да ги похарчи. Самият Свидригайлов сега щял да се жени за едно непълнолетно момиченце, към което изпитва странни симпатии. Когато обаче се случва нещастието с бащата на Соня, Свидригайлов дава парите на нея – за сирачетата осигурява сиропиталище и издръжка, а на нея дава останалото. По-късно Свидригайлов се самоубива.

Преди това обаче Свидригайлов прави две неща – подслушва разговора между Соня и Расколников, в който той ѝ признава, че е убиец, и второ – разказва за това на Дуня. Той я примамва в квартирата си, където е готов да я насили. Тя носи пистолет и дори стреля в него, но само го одрасква. Тогава бяга и го изоставя и Свидригайлов разбира, че за любовта му няма шанс.

Когато Соня разбира истината за Расколников, тя му повелява да се предаде и да си изтърпи наказанието. Неговото положение вече е много лошо – той почти постоянно сънува кошмари и не прави разлика между реалност и сън. Порфирий, разследващият убийството, вече открито го подозира. Дори му прави намеци, опитва да го вкара в капана на словоохотливостта си, когато още в самото начало Расколников отива заедно с Разумихин да се увери, че не е заподозрян. Той използва претекста, че е заложил някакви неща при старата и ако ги намерят, да му ги върнат. Порфирий го подозира дори след като единият от бояджиите признава, че е убил двете жени. По-късно Порфирий отива при Расколников и му казва да се предаде. Обещава му, че ако го направи, той ще бъде милостив и ще свидетелства в негова полза.

В крайна сметка Расколников се предава и получава най-леката възможна присъда – осем години каторжен труд в Сибир.

Соня му оставя вярна, двамата са вече влюбени. Тя събира средства и заминава за Сибир, за да е край него. Майка му, Пулхерия, умира година след влизането му в затвора. Сестра му, Соня, се жени за неговия колега студент – Разумихин, но сватбата им минава съвсем тихо и печално.

Павел Вежинов - Синият залез

Сашо е отличник на випуска, а неговият вуйчо Урумов – академик. Сашо разбира материята на своя вуйчо не по-зле от самия него и дори пише научните статии, които академикът публикува от свое име и дава на племенника си част от парите. Животът и на двамата обаче се преобръща заради жена.

Вуйната на Сашо, съпругата на академика, умира в съня си и Урумов най-накрая се вижда свободен. Цяла година той пътешества, чувства че живее, но също така и си припомня откъде е дошло отчуждението между тях. Преди да се срещнат, вуйната на Сашо е имала връзка с турчин, дори е забременяла от него, но абортирала и след тази случка не е могла да има деца. След като се женят (макар че бащата на Урумов е бил против), академикът изпитва някакво силно влечение към жена си, а тя се отнася с него студено, сякаш иска да го погълне. След време Урумов открива, че жена му изневерява, казва ѝ, ала тя не престава да си има любовници. Просто е по-внимателна и в крайна сметка двамата разбират, че имат нужда един от друг и заживяват заедно.

Сашо често излиза с приятели. Сред тях е Донка, която веднъж води срамежливата Криста. Тя има само майка си, много е привързана към нея и, като цяло, Криста е изключително чувствителна. Тя се страхува дори да остане до късно, за да не огорчи майка си. Сашо чувства влечение към нея и въпреки чувствата си, той преспива два пъти с Донка – веднъж, когато се проваля да съблазни Криста и още веднъж, когато вече са гаджета.

Колкото по-дълго трае връзката им, толкова по-гневен става Сашо към майка ѝ. Криста обаче забременява, крие го от нея, но той го разбира от Донка. Криста и Сашо искат да махнат бебето, но Криста се плаши и отива на кратка екскурзия, където претърпява лека катастрофа и губи детето. Когато Сашо разбира за това, ѝ предлага брак и съобщава за това на вуйчо си.

Академикът през това време е търпял доста критика за статията си, която е иновативна и доста дръзка и която, както останалите, е била написана от Сашо. Целият институт излиза срещу Урумов, даже има събрание, на което той предлага да се уволни, но в крайна сметка се намира един американски учен, който иска да работят заедно, защото теорията всъщнсот не е така немислима.

В същото време Урумов се сближава с майката на Криста. Дори повече, отколкото е позволено. Те и двамата разбират, че не бива, въпреки че са намерили толкова близки неща помежду си. Скоро след запознанството им обаче (и една година след смръта на жена му) академикът умира внезапно. След погребението Криста хваща Сашо и майка си в крайно подозрителна сцена – той, палчещ, а тя – докосваща лицето му.

Романът завършва с отворен край.

 

П. П. Синият залез е картината, която Урумов купува от един от приятелите на Сашо, който е художник. Той вече бил продал картината („Белите коне“) на една дама от САЩ, но академикът успява да си я извоюва и да я окачи в дома си. Сцената, в която в синя нощ препуска стадо от бели коне му напомня за детството и един определен момент от него, когато е бил с майка си. Когато академикът споделя този свой спомен с още живия си баща, той си спомня това и му казва, че е бил твърде малък, за да помни.

 

П. П. П. Невъзможността на Сашо да се задълбочи във връзка идва още от детството му, когато едва 14-годишен е бил съблазнен от възрастна жена. По онова време той е бил влюбен в момиченце, но го е било толкова срам от него, че постоянно го е избягвал, докато тя не си е отишла. Един ден, след много време, той попада на концерта на същото това момиче, което му се видяло сухо, бледо, слабо и страшно грозно в този момент. Въпреки това от онова лято той престава да чувства каквото и да е и се концентрира изцяло върху кариерата си.

Джордж Гордън Байрон - Дон Жуан

(Незавършен роман в стихове. Оригинално: Дон Хуан. В жанрово отношение се смята по-скоро за роман-есе, тъй като не се знае кое преобладава – фабулата или размишленията на Байрон. Романът не е завършен заради смъртт на Байрон. Приживе е плют от критиката, сестра му и любовницата му опитвали да го откажат от романа, имал и други лични проблеми)

 

Дон Жуан е на 16 години, когато за пръв път среща любовта.

Родители са му Дон Хосе (който имал две любовници) и Инес. Майка му посветила време и усилия да го научи на скромност и религиозност, но нейната приятелка – Юлия (23) не остава безразлична към сина ѝ. Юлия е омъжена за Алфонсо (50). Нещастна е в брака си, разликата им е твърде голяма. Когато Юлия се запознава с дон Жуан, той е на 12, а когато става на 16, тя го съблазнява.

Мъжът ѝ разбира, че тя си има любовник. Преди това за връзката им е знаела само прислужницата. Тя помага на господарката си да излъже своя мъж, ала в крайна сметка дон Жуан е разкрит. Майка му го праща надалеч. Той се качва на кораб със своя слуга Педрило. Целият кораб попада на буря. Губят платната си и дни наред се носят по течението без вода и храна. Стига се и до канибализъм. В крайна сметка всички умират (слугата го изяждат, след като неговото име се пада на жребия. Дон Жуан отказва да яде човешко).

Дон Жуан става единственият оцелял. Корабът се разбива и той се озовава на непознат екзотичен бряг. Там го намира Хайди – тя е дъщеря на местния пират Ламбро. Хайди и Зоя, нейната слугиня, се грижат за дон Жуан. Тя се влюбва в него и той – в нея. Води го в дома си, когато баща ѝ заминава. Двамата гуляят, харчат парите, които той е откраднал. Когато той се връща и ги заварва заедно, разделя ги. Затваря дон Жуан и го продава в робство, въпреки че смята да го убие. Когато бива разкрива, Хайди припада, след това губи разсъдъка си и на десетия ден умира. Скоро след нея от мъка умира и баща ѝ.

На пазара за роби дон Жуан попада на Баба – черен слуга, който го води в двора на турския султан. Там той бива преоблечен като жена, за да влезе в харема на султана. Причината за тази потайнственост е, че Гюлбеяз, 24-годишната и четвърта жена на султана, го харесва и иска да го съблазни. Дон Жуан обаче още е твърде ранен от загубата на Хайди и не може да приеме сърцето на султанката. Тя почти не полудява – за пръв път някой ѝ отказва нещо.

Тяхната интрига е прекъсната от руско-турската война – обсадата и превземането на Измаил от руските войски, предвождани от Суворов. Там дон Жуан се бие наравно с всчики. Запознава се и с Джон Джонсън, с когото стават близки. Двамата дори спасяват едно малко туркинче, което дон Жуан взима със себе си.

След края на сражението, дон Жуан заминава за Русия, където се среща с Екатерина Велика. Тя изпитва слабост към него, дава му много дарове. След това дон Жуан заминава с туркинчето за Англия.

Обществото в Англия е студено, липсва му любов. (Байрон постоянно усмива тази тяхна черта). Дон Жуан вече е на 21. Това общество му е напълно чуждо, но той опитва да лицемери като тях.

Запознава се с Аделина Амундевил – тя е на неговата възраст и въпреки че е омъжена и особена, тя започва да се интересува от младия мъж. За да стигне до него, предлага му да се задоми и му посочва 16-годишната Аврора. Дон Жуан изпитва към Аврора „изтлели“ чувства, но все пак дълбоки.

Дон Жуан гостува на семейство Амундевил с още много от аристократите. Там той среща призрака на Черния монах и при втората им среща, романът свършва.

 

Остават предположения за заформящия се любовен триъгълник между дон Жуан, Аделина и Аврора, за скандала и наказанието на младия любовник. В други версии дон Жуан е представен в по-зряла възраст. Интересува се от жените, докато не ги плени, а после минава към следващата – общо взето, персонаж, който си е заслужил смъртното наказание.

Дени Дидро - Монахинята

(Всички писма на монахинята са отправени към някой си маркиз, който остава неразкрит, нито пък връзката му с нея. Знае се единствено, че той е заинтригуван, като много други, от нейното дело)

 

Сюзън приндалежи на многодетно семейство – тя има две по-големи сестри, но е много по-красива и различна от тях. Когато те направят нещо, дори малко, биват поощрявани, но когато тя направи нещо, заслужаващо похвала, всички се мръщят и са доволни, че тя е нещастна.

Един ден решават да я пратят в манастир. Сюзън се противи и не разбира. Обясняват ѝ, че нейното семейство няма достатъчно пари за издръжка на по-големите ѝ сестри и тя е тази, която трябва да се жертва.

Първо правят Сюзън послушница с надеждата тя да заобича манастира, но тя още повече се противи и с приближаването на деня, в който трябва да ѝ сложат завинаги расото, тя се съпротивлява, но среща силна, лицемерна съпротива. Опитва да говори с майка си и баща си, които са особено студени с нея. Накрая решава само да се престори, че приема, а после да каже пред всички събрали се да видят помонашването ѝ, че това се случва против нейната воля. Тя така и прави, всички са потресени.

Сюзън бива заключена в килията си, докато една сутрин майка ѝ не идва да я прибере. Завежда я в дома си, където се държи с нея по-зле от куче. Баща ѝ дори не желае да я поглежда. Сюзън разбира истината, поради която родителите ѝ толкова я презират – тя е незаконно родена. Майка ѝ е имала афера с друг мъж и, не стига това, ами обвинява дъщеря си за собствения ѝ грях и единствената жертва, която прави за нея, е да се лиши от играта на карти, скъпите салони и другите удоволствия, които си позволява, за да задели пари за нея – за издръжка в манастира.

Накрая Сюзън става монахиня. Тежко ѝ е, но среща добротата на сестра дьо Мони, на която става любимка. Двете си споделят много, като сродни души, но обстоятелствата се стичат така, че за година Сюзън губи всички, на които държи – баща ѝ умира пръв, после майка ѝ – пише ѝ писмо от смъртния си одър, че нейните две сестри, които вече са омъжени и които са тръпнели от страх Сюзън да не поиска полагащата ѝ се част от завещанието, същите тези съпруги са кръжали около леглото на собствената си майка като хищни птици, чакали са я да умре, дори са искали да проверят леглото ѝ къде е скрила съкровището си. Последна умира сестра дьо Мони.

Последният удар е твърде тежък за Сюзън, тъй като новата игуменка, сестра Сент-Кристин, намразва всички любимки на предишната игуменка и започва да ги тормози. Нейната студенина е нищо в сравнение с момента, в който Сюзън решава да се откаже от монашеския сан с помощта на г-н Манури, който е адвокат от столицата. Той взима насериозно нейния случай – тя му е разказала, че е приела монашеския сан насила и че ще подпише всички документи, с които да се откаже от имотите на баща си, само и само да си върне свободата.

Тормозът над Сюзън взима връхна точка. Новата игуменка заповядва на монахините да вземат вещите на Сюзън от стаята ѝ, докато не остава само гола килия. Самата тя ѝ дава задачи, които няма как да изпълни, защото трябва да е на две места едновременно. Монахините нарочно оставят вратата за герана отключена, за да наведат Сюзън на мисълта да се самоубие. Посипват пода до килията ѝ с натрошени стъкла и нарочно гасят осветлението в тази част от коридора, за да нарани краката си. Игуменката я кара да носи груба дреха, държи я затворена за три дни в подземията, където е влажно. Не ѝ дават да се храни нормално, нито да спи, обивняват я, че служела на дявола, че била обладана от демон и в манастира започва да се говори за екзорсизъм. Най-важното е, че не ѝ дават да се види с адвоката, а ако това се случи, някой винаги е с нея, за да я пази да не каже нещо повече.

Главният викарий се интересува от случая на монахинията, обладана от дявола и обслужва сам литургията за нейното пречистване. Злите монахини правят всичко възможно, за да злепоставят Сюзън, като представят нещата така, сякаш тя се съпротивлява. Викарият обаче прозира измамата, сам я разпитва и кара игуменката да си признае истината. Новината стига до високите постове и след месец Сюзън бива преместена една сутрин в друг манастир. Тя с радост отива на новото място (в стария манастир е имала само една приятелка, която ѝ е помагала със задачите от игуменката, измитала е стъклата и т. н., но те повече не се срещат).

Новата игуменка на Сюзън се оказва „на двата полюса“ – настроението ѝ се мени рязко и като цяло е доста странен човек. Тя обаче изпитва една особена страст към Сюзън. Иска да я прегръща и докосва, дори веднъж влиза в леглото ѝ и се разголва, използвайки властта си на игуменка. Сюзън обаче казва всичко на изповедника и той я предупрежава да се пази от игуменката си и че тя била съблазнена от сатаната.

Настават отново дни за Сюзън, в които тя иска да избяга. Нейната игуменка полудява след един инцидент; познава единствено кога Сюзън идва при нея. Скоро обаче тя умира в изолация.

Един ден Сюзън бяга с монах, подлъган от красотата ѝ. Тя успява да му се изплъзне и заживява като перачка, надявайки се другите жени да не разкрият, че е била монахиня.

Павел Вежинов - Бариерата

Антони Манев среща за пръв път Доротея в една дъждовна нощ. Антони е композитор, живее на последния етаж в кооперацията си и музите рядко го навещават. Той е разведен. Вижда сина си един път в месеца – когато отива да изплати издръжката на жена си. В останалото време той посещава ресторанти, където с нежелание се присъединява към големи компании.

В една такава вечер Доротея го проследява и се качва на колата му. Антони първоначално смята, че тя е някоя лека жена и бърза да я изгони, тя си тръгва и се разплаква. Нейната реакция го кара да размисли, но той продължава да се отнася към нея със съмнение. Тя му разказва, че не е като другите. Че живее в психиатрията, но реално няма свой дом. Антони се смилява към нея и ѝ позволява да преспи. Така започват отношенията им.

С времето Антони и Доротея заживяват заедно. Той дори се среща с доктор Юрукова, която му разказва за сложния случай на Доротея – тя смята, че може да лети, изключително чувствителна и ранима е. Антони обаче не се задоволява с тези отговори и пожелава да чуе цялата история на Доротея от самата нея.

След като ѝ намира работа, среща се два пъти с жена си, която смята, че той си е намерил любовница, както и със стария полковник, който иска на Доротея да се изкара документ, че живее в кооперацията, двамата намират време за себе си. Доротея се учи да пише и чете ноти, Антони я води на опера, която изключително много ѝ харесва и един ден отиват за риба.

Тя се къпе гола в езерото, което му прави силно впечатление – не самата ѝ голата, а липсата на опит да го съблазни и цялата ѝ невинност и непоквареност. След риболова (той пуска всички риби, които е уловил), Антони и Доротея отива да похапнат. Там тя му разказва за миналото си.

Когато е била малко дете, майка ѝ е започнала да изневерява на баща ѝ. Баща ѝ е знаел, но е бил твърде мекушав и вглъбен в себе си. Един ден двамата излизат да купят ново палто на Доротея. На връщане баща ѝ ѝ пуска ръката и тръгва да пресича сам улицата, когато едно момче врязва колата си в него и го убива на място. След погребението, майката на Доротея веднага заживява с новия си мъж, който е много лаком и безработен.

Доротея има по-малко братче, за което се грижи, и една стара баба, която не е с всичкия си. Един ден на Доротея се налага да я изкъпе, но тя се ужасява от старата жена и бяга. Когато се прибира, майка ѝ я наказва и я праща при нейния чичо – братът на баща ѝ.

Чичото се оказва педофил. Онова, което прави с Доротея, е още една душевна рана за нея. Тя успява да се освободи от чичо си когато един ден той опитва да се домогне до нея, а тя припада от страх, а той мисли, че тя е умряла и се ужасява. Това я спасява и така се оказва в психиатрията при доктор Юрукова.

Там среща едно момиче, което ѝ доказва, че Доротея не е психично болна, а после различна; че притежава дори телепатични способности (това тя показва още в началото на познанството си с Антони, когато отгатва името на композицията му, без той дори да го е записал някъде).

След този разказ Антони преживява нещо необикновено с Доротея – двамата летят. Това колкото го прави щастлив, толкова и го плаши. Той я лъже на следния ден, че трябва да замине и я оставя сама. Отива при доктор Юрукова, която му казва, че всъщност е бил хипнотизиран от Доротея и това никога не се е случвало. Дава му дори хапчета.

Когато се връща от „командировката“ си, заварва дома си празен, но нещата на Доротея са там. Той не спи цяла нощ, а на следния ден разбира, че Доротея е намерена мъртва, паднала от високо, но наоколо нямало сграда. Полковникът вика Антони при себе си. Антони смята, че е заподозрян в убийството ѝ, но полковникът му казва, че трябва да е била убита от друг, а после пренесена и ако е паднала от тяхната кооперация, трябвало е да останат някакви улики, но такива е нямало. Освен… ако тя не е полетяла.

Именно тогава Антони разбира, че никога няма да премине бариерата, която е преминала Доротея – същата онази, за която в началото д-р Юрукова го е предупредила, но тогава той още не е разбирал смисъла на всичко.